Грохнала стара къща с увиснали прозорци, взиращи се в мен като очи на човек, който скоро не е виждал жива душа тъдява. Разкривените дъски на оградата приветстват с беззъба усмивка. Усмихва се и стопанката, ситнеща вдървено насреща ми. Подава ми стомна - глинен символ на едни отминали времена. Водата е студена, напомня извора на младостта, от който идва.
- Добре дошъл! - гласът й, топъл и мек, навява неясни, мили спомени. - Краката не държат, сине - посяда на прага, поставя ръце в скута си.
Овехтели, възлести пръсти, сключени като за молитва към земята. Не ходи на черква. На Бог не се моли(вече). Земята дава и прибира. Молба ако ще има, към нея ще е, че пътят на който е застанала е вече извървян - да стигне час по-скоро края му.
Подухва откъм дерето. Избелялата кърпа потрепва, свлича се, открива сивотата на годините. Прикляквам срещу нея, в сянката на дивия орех, побит, като исполински пилон пред къщата.
- Хубава сянка, ама тегли, изпива снагата ти - предупреждава ме.
Млад съм, ни кръст ме боли, ни крака. Намеря ли сянка - почивам си, хвана ли камък - на пепел го стривам. Як съм, не се плаша.
- На Тодора приличаш - сълза ли зърнах в окото й? - И той беше силен, непокорен.
Въздишката й, като стон се откърти, потръпна от спомена. Крехките й рамене увиснаха унило. Нищо не питам, седя и мълча. И тя мълчи, но говори на ум. Те я чуват, сигурен съм. Свикнала е така да общува с мъртвите си. Мъж има загинал във войната, синове.
Пътят към нея бе скрит в махалите. Три-четири къщи - махала правят. Три-четири махали - село. На по няколко километра едно от друго. На картата - в едно са. Ала не са. Само името едно. Чак не го помня. Записаха ми го като тръгвах насам.
Тайфата ни, все градски момчета. Язовирчето, частното хотелче, момичетата. Седмицата мина бързо - обещал бях на познат ракия да му купя, сливова. От Балкана. Идвал навремето по тия краища, пил, харесала му. Сега като чу, че ще летувам насам, ме замоли. Съгласих се, нямаше на гръб да я нося, я.
- Ракия има - чу мислите ми стопанката. - Но не е за продан, сине.
Ай да му се не види!.
- Пари не вади - спря ръката ми тя.- Тая ракия - за цяр е само. Сутрин на гладно, с мед. При треска или настинка. Или рана да наложиш. Не е за запой.
Проскърца портичката, жално изплакаха пантите. Козите от паша се връщаха. Дребни, мърляви, а виметата им като на крави. Скупчиха се около каменната сол в хранилката. Пъргавите им езици усърдно лижеха кристалните буци.
- На воля - кимна към козите - Сол на воля. Я, ела с мене. Някога в солта и газта ни бяха парите. Сега - солта на говедата, газта за болните ми стави.
Подаде ми трикрако столче, застана до най-едрата. Изтри вимето й с мокра длан, помилва го с неочаквана обич.
Животното кротна, като да заспа, когато пръстите й го докоснаха. Млякото - гъсто и пенливо, на тънка струйка запя в котлето.
Ветрецът обиколи из празните стаи, излезе на дървената веранда, провря се през простира, развя ръкавите на избеляла риза. Прозя се, да напомни свечеряването.
Вкопчен в козето виме доях несръчно под засмения поглед на стопанката.
-Нежно, нежничко и полека - нашепваше гласът й.- Като че мома милваш. За да те поиска пак, трябва да си го заслужиш. Не търпи дърпане и щипане, ласката харесва. Говори й, говори й! Да почувства че си истински, да ти се довери, да не се дърпа.
Думите й ме застигаха по прашният път, по който се видях да тичам. С риж от жегите перчем, кръпки на коленете, надянал на гърба ризата от простира. В едно неизживяно детство. Тичах и гонех парцалена топка по поляната, пусках хвърчила, вадех майски бръмбари от дупки, зелени сливи тръпчаха в устата ми. Веселото лято ме търкаляше по долове и падини, провирах се през горски шубраци, драки издираха лицето ми. Къпах се в прозрачна река(камъни и риби виждаха очите ми), пих вода от Живия извор(пълнеха се жилите ми със сили, мъж израствах).
Там някъде, между лятото и есента я срещнах. Не я срещнах, видях я. Имаше дивна снага - гората й беше дала премяна, буйни коси, слънцето с усмивка ги сресваше. Излезе от долината на мъглите и застана на хребета. Протегна ръце към небесата. Застина в молитва.
Първата и последната.
Отекна гръм! Затишие. Последва втори!
Тишината злокобно и кратко предупреди света.
Започваше война!
Зацвилиха коне, тръби зовяха войни под знамената, лъснаха щитове и дула. Надвиснаха железни облаци, изпълнени с ненавист, дулата бълваха олово, сблъскаха се щикове, стомана срещна жива плът.
И бурята, която сякаш се изви изпод земята, повлече всички в безумна, кървава вакханалия.
Сирени виеха грозно, кълняха небесата умиращите. Черни птици със злокобни крясъци се спускаха над мъртвите, предвкусвайки скорошен пир.
Гореше.
Всичко гореше.
И земята, и водата, и небето.
На хребета - обвит в омраза кръст наблюдаваше отблясъците на огньовете.
* * *
Лепкав мрак. Звездите се криеха в дима на пожарите. Нейде ехтеше камбана.
Звънът ставаше все по близък.
* * *
Отворих очи. Старицата я нямаше. Потърсих я, повиках я. Нямаше ни нея, ни козите й. И явно никога не бе ги имало. Тук царуваше миналото.
Грохналата къща ме гледаше с празен поглед през разкривените си прозорци. Тишината ме блъсна с ненавист. В пустеещият от години двор нямаше никой.
Вдигнах очи към простира на верандата.
Там нямаше простир.
Полудявам ли?
Разкривените дъски на оградата все така беззъбо ми се хилеха в настъпващата вечер. Проскърцваше увисналата панта на дворната врата. Счупени парчета от някогашна стомна се валяха в нозете ми - като ненужни, разпилени спомени.
Наканих се да излизам, тръпки ме побиваха от това място. Спънах се в нещо, залитнах. Опушено старо котле, лежеше преобърнато в локва разлято мляко.
И бутилка ракия.с
Р. Романов
2009
* * *
======
вторник, 15 септември 2009 г.
Игра до смърт
" В памет
На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...
Почивайте в мир!(ц)
Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.
* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.
* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.
* * *
На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...
Почивайте в мир!(ц)
Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.
* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.
* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.
* * *
Истината не винаги е червенокоса
" Апостоле свети,
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"
Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.
* * *
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"
Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.
* * *
Ухание в мрака
Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
понеделник, 14 септември 2009 г.
Маймуната в главата ми
На всеки от нас в душата, дреме по един звяр. Някой се изживява като лъв, друг като тигър...
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
неделя, 13 септември 2009 г.
Сийо, дай солта
Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?
Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!
Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.
Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!
Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...
Да! От утре!
* * *
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?
Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!
Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.
Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!
Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...
Да! От утре!
* * *
Виртуални кошмари
Влюбих се. И съм луда съм по него. Той, поетче някакво, измислено. Как стават тия работи, четеш нещо, и си мислиш, че за теб е писано. До вчера бих се изсмяла на подобно твърдение. Виртуална любов. Ха! Че тя е само за ученичките. А съм вече на трийсет и шест. Познатите ми твърдят, че съм със златно сърце, но всъщност съм луда. Малко хора го знаят. Крия истината и от себе си. Все едно и аз не знам. Може и заради това да не намирам точното си място в този свят. Къде ли не го търсех. Но глупостта да опитам да се намеря във виртуала, беше най - голямата. Аз уж за забавление прекрачих там, в света на Интернет, та го открих тоя. Измисленият. И като всяка илюзия без стойност, хубава. Край него бъкано от фенки. И аз фен му се писах. Барабар Петко с мъжете. Той на всички се усмихва, с всички любезен. Изпросих си и аз усмивка. Такава, две точици и скобка. Уж нищо, знаци някакви, а ми хареса. В реал не получавам и толкова.
И от там започна всичко. От усмивката му. Боже как ми се усмихна само. Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката. Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
Това трябваше само за мен да е.
И се усетих.
Ревнувам от другите, на които се усмихва.
Ревността е гадно нещо. Промъква се се като пеплянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз самодива.
Голяма луна, щурци пеят.
И му се отдадох.
В съня си.
Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
Исках го.
Нежността събирана в душата си с годините исках да му дам.
На него.
Самотният ездач.
Самодивският си сън исках.
Започнах да живея с тази мисъл.
Беше ме обсебила.
И се реших.
Написах му.
И за съня, и за чувствата си.
Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.
" Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."
Това ми написа.
Сетне разбрах, бил женен щастливо от двайсет и пет години. Изгарях.
Любовта ми се превърна в омраза, ненавист.
Към него и към самата себе си.
Не бях в състояние да мисля трезво.
Откачих.
Държах се като глупава ученичка.
Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше.
И беше непреклонен.
Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми.
Да се изгаври.
Знаех че ги пази.
От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли.
Или не му се занимаваше с мен.
Или просто наистина беше поет. И душата му не му позволяваше да ме омаскарява пред всички.
Изгарям от желания смесени с ненавист.
Безумна пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми.
Висях пред компютъра денонощно.
Луда ли съм наистина?
Скапана от взиране в монитора съм заспала.
И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил.
Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ.
Завидях им.
Така съм заспала.
И уж съм в сън някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже.
Двама.
Не са били влюбени.
Облечени са в черно, като сенки.
Движат се тихо, предпазливо. Като крадци!
И уж са до колата, в дома си ги виждам.
Изтръпнала съм.
Те са с маски.
Отминават ме.
Продължават към следващата стая.
Господи! Не!
Отиват към детската!
Не! Мили Боже, не!
Не детето ми, не!
Искам да изкрещя, но без глас съм.
Искам да стана, като от бетон излята съм.
Сраснала съм се с пода.
Не мога да мръдна!
Всичко в мен е огромна топка страх.
И пулс.
Пулсът се катери в слепоочията ми,
бумти главата ми,
ще избие,
ще избухне в кърваво - червено,
ще се разлетя на късчета.
Опитвам се да мисля, празна съм.
Задушавам се.
Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
Но ясно виждам крачките им към детската.
Не!
Моля ви, не детето!
Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва.
Припаднала съм...
Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
- Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
Господи! Благодаря ти!
Прегръщам го. Жив и здрав!
С най - голямата нежност, която мога да притежавам.
Майчинската!
Осъзнавам, че всичката е само за него.
Синът ми!
Проклети сънища!
Проклет Интернет!
Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
Ще се махна от шибаното пространство.
Ще влизам само в кулинарни сайтове.
Там поне няма поети, които да чета.
И няма да ровя в ненаписаните думи търсеща послания.
Ето го пред мен.
Посланието на живота ми!
Смисълът ми!
Детето ми!
* * *
И от там започна всичко. От усмивката му. Боже как ми се усмихна само. Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката. Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
Това трябваше само за мен да е.
И се усетих.
Ревнувам от другите, на които се усмихва.
Ревността е гадно нещо. Промъква се се като пеплянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз самодива.
Голяма луна, щурци пеят.
И му се отдадох.
В съня си.
Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
Исках го.
Нежността събирана в душата си с годините исках да му дам.
На него.
Самотният ездач.
Самодивският си сън исках.
Започнах да живея с тази мисъл.
Беше ме обсебила.
И се реших.
Написах му.
И за съня, и за чувствата си.
Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.
" Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."
Това ми написа.
Сетне разбрах, бил женен щастливо от двайсет и пет години. Изгарях.
Любовта ми се превърна в омраза, ненавист.
Към него и към самата себе си.
Не бях в състояние да мисля трезво.
Откачих.
Държах се като глупава ученичка.
Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше.
И беше непреклонен.
Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми.
Да се изгаври.
Знаех че ги пази.
От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли.
Или не му се занимаваше с мен.
Или просто наистина беше поет. И душата му не му позволяваше да ме омаскарява пред всички.
Изгарям от желания смесени с ненавист.
Безумна пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми.
Висях пред компютъра денонощно.
Луда ли съм наистина?
Скапана от взиране в монитора съм заспала.
И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил.
Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ.
Завидях им.
Така съм заспала.
И уж съм в сън някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже.
Двама.
Не са били влюбени.
Облечени са в черно, като сенки.
Движат се тихо, предпазливо. Като крадци!
И уж са до колата, в дома си ги виждам.
Изтръпнала съм.
Те са с маски.
Отминават ме.
Продължават към следващата стая.
Господи! Не!
Отиват към детската!
Не! Мили Боже, не!
Не детето ми, не!
Искам да изкрещя, но без глас съм.
Искам да стана, като от бетон излята съм.
Сраснала съм се с пода.
Не мога да мръдна!
Всичко в мен е огромна топка страх.
И пулс.
Пулсът се катери в слепоочията ми,
бумти главата ми,
ще избие,
ще избухне в кърваво - червено,
ще се разлетя на късчета.
Опитвам се да мисля, празна съм.
Задушавам се.
Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
Но ясно виждам крачките им към детската.
Не!
Моля ви, не детето!
Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва.
Припаднала съм...
Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
- Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
Господи! Благодаря ти!
Прегръщам го. Жив и здрав!
С най - голямата нежност, която мога да притежавам.
Майчинската!
Осъзнавам, че всичката е само за него.
Синът ми!
Проклети сънища!
Проклет Интернет!
Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
Ще се махна от шибаното пространство.
Ще влизам само в кулинарни сайтове.
Там поне няма поети, които да чета.
И няма да ровя в ненаписаните думи търсеща послания.
Ето го пред мен.
Посланието на живота ми!
Смисълът ми!
Детето ми!
* * *
събота, 12 септември 2009 г.
Нощта на наградите
" ...Къс скала, захвърлена от природата, скрито послание към човешката безотговорност го задържаше да не рухне в бездната"
Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.
* * *
Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.
Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.
Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.
Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.
Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.
Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.
Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.
Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.
Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.
Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.
Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.
Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.
„Жива!“
Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.
Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.
Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:
-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!
Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:
- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.
В далечината дочу сирена на влак.
Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.
- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.
Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.
От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...
Недопита чаша кафе изстиваше на плота.
* * *
Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.
* * *
Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.
Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.
Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.
Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.
Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.
Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.
Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.
Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.
Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.
Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.
Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.
Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.
„Жива!“
Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.
Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.
Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:
-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!
Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:
- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.
В далечината дочу сирена на влак.
Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.
- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.
Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.
От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...
Недопита чаша кафе изстиваше на плота.
* * *
Реквием за едно погребение
Катафалката зави плавно по алеята и спря. Износеният от времето двадесет годишен „Мерцедес“, който се крепеше само на боята си, с облекчение прокашля няколко кълбета дим и притихна.
Кротко валеше дъждец. Неколцината изпращачи се струпаха в малкия параклис.
Яки момчета с пъшкане измъкнаха ковчега и се опитаха да го метнат на раменете си. Изненадани от неочакваната тежест, позалюляха снаги, наклониха го, аха да го изпуснат, но стреснати от гнева в гласа на шефа, напрегнаха мишци, овладяха младежкото препиране и успяха да го понесат на раменете си. За сетен път се убеждаваха, че макар и еднакви по размер, не всички сандъци тежат еднакво.
Внесоха и го поставиха на предвиденият за целта постамент. Лицата им носеха тържествено смирен вид, израз на чувства, които човек трябва да изпитва на подобно място.
Услуга,невлизаща в ценоразписа на фирмата.
После излязоха отвън да пушат.
Опечалените седяха встрани, разговаряха полугласно, носеше се аромат на есенни цветя.
Тихо, като сянка премина разсилната. Слабото й, бледо лице се озари от пламъчетата на свещите, когато ги запали. Седна зад хармониума и докосна с пръсти клавишите.
Отвори се тапицираната врата в дъното на помещението. Стройна дама в черен костюм и служебна печал на лицето, подобно подчинената си пресече помещението, сякаш нестъпвайки по пода.
Спря се до отвореният ковчег и отправи невиждащ поглед към покойни
ка.
„Скъпи опечалени“
Школуваният й глас меко и напевно запозна присъстващите с битието на мъртвеца, и изказа най – дълбоко съчувствие на близките му.
Не зная кой и повярва, но вдовицата изхлипа. А дамата в строгия костюм бързаше да си свърши задълженията, защото днес, мамка му, точно днес бившият и годеник се женеше, и тя бе решила да осигури още една служба до вечерта. Тя адски бързаше, за разлика от тоя тук, в сандъка, чийто земен път бе свършил.
Тихо се носеше "My Way" на Синатра. Разсилната, студентка в музи
калния университет, свиреше в унес с притворени очи. Восъчно
бледото и лице излъчваше неподправената тъга на хиляди погребения.
Кротко валеше.
Яките момчета стъпваха в крак и без произшествия изминаха последните метри по мократа алея.
Вдовицата изви глас, протяжен и див, крясък на безумие и отчаяние. Грижливи ръце се опитваха да я отделят от ковчега, някой натика валидол в устата и.
Небето свъси вежди.
Притъмня.
Дъждът се засили.
Под мократа си килимявка, попът четеше „За упокой “.
Мокреше се свещената книга, и той довърши молитвата си наизуст.
Хората жвакаха в калта кълнейки времето, и зарязвайки церемонията се изнизаха.
Пороят изми калните им следи по асфалта, сякаш никога не са съществували.
Циганинът отля глътка вино в гроба, хвърли шепа пръст и зъбите му жлътнаха в простовата усмивка:
- Бог да те прости, бате!... Ама ще изтърва мача... Пък и виж как вали, да му се не види!
Надигна бутилката и отпи - Айде, аз сетне ще дойда.
Ухили се отново:
- И да не мърдаш никъде, ей!
Нарамил лопатата зашляпа из локвите.
-2.-
Пред будката спря такси и някой почука. Пазачът загледан в портативен телевизор измърмори недоволно и отвори прозорчето.
- Извинете, днес е било погребението на баща ми...
Пред отвора се виждаше лицето на млада дама, в тъмна рокля. Изморено и тъжно лице на човек, изминал много километри, невярващо лице на човек пълен с живот, неискащ да приеме мисълта за смъртта.
- М`да... – сдъвка остротата в думите си пазачът – Днес имаше само едно погребение, осми парцел, втори ред, гробът е близо до асфалта. Карай до чешмата, като я отминеш, брой два реда, там е.
Днес късметлийски ден за нацията.
Дай три лева за вход!
Момичето се сепна от изненада, в гърдите й се надигна неочакван порив на гняв, но ръката на услужливият шофьор се протегна през гишето, остави петолевка.
Пазачът взе невъзмутимо банкнотата, отри я в брадата си, " А сефте", хлопна прозорчето и се загледа в мача .
"Мамка ви, нищо не играете, ууу! Некадърници!"
Дъждът похлопваше по ламаринения покрив на бараката. Таксито зави и отмина по алеята.
Късият есенен ден бе на привършване, мокрите окапали листа багреха пътя в ръждивочервено, килнати надгробни камъни и луксозни гранитни паметници потъваха в падащата мъгла, като призрачни сенки, готови да се раздвижат всеки миг. Далеч над тях, като на небето, дрезгавееха светлинките на циганската махала и предаваха реалност на картината.
Колата отмина чешмата и спря.
- Ето, тук е, ще ви изчакам колкото е нужно – промълви шофьорът и подаде чадър.
- Вземете, ще станете вир вода.
Момичето кимна и излезе. Дъждът се бе усилил, тя побърза да го отвори. Преброи редовете, видя зиналата паст на прясно изкопан гроб и изхлипа ужасена. Калните, мътни потоци пълнеха ямата, тя се опита да пристъпи по близо, обувките и заплашително затънаха, сякаш се опитваха да я повлекат към дъното. Изплашена отскочи назад, почувства успокоителната твърдост на алеята и спря. Сърцето й препускаше лудо, до пръсване, бясно пулсираха слепоочията. Свали чадъра и пое глътка от мокрия въздух. Свежата струя обля лицето и снагата й, за миг копринената рокля увисна, заприлича на дрипа на тялото й, мократа и тежка тъкан се уви около бедрата от извилия се леден вятър, потръпна. Връщаше се в действителността превърнала деня й в кошмарен сън.
От задължителният служебен обяд я измъкна спешната телеграма. От триста километровото пътуване, не помнеше нищо, през целия път си задаваше един и същ въпрос, кратък като живота, вечен като света.
В дланта си стискаше два карамфила. Замахна с все сила и те полетяха - като бели гълъби излетяха от ръката й, описвайки къса дъга. Изведнъж полетът им сякаш се прекърши, наклониха главици, цопнаха тежко в локвата на дъното.
Момичето изстена.
Бликнаха сълзи, сляха се с дъжда, скърбящ с нея.
Заплака. Горко и безутешно. Заплака така, както се плаче за нещо, отиващо си безвъзвратно и чиято стойност тепърва щеше да оцени; заплака от страха пред неизвестното, от предстоящото и тъгата по спомените.
Шепнешком задаваше ОНЯ вечен въпрос, повтори, потрети въпроса на който никой нямаше отговор - поколенията преминали
през вековете без да оставят следа, учените и може би сам Бог.
Шепотът й премина в стон, гласът й нае смелост и сила, ярост от болка и отчаяние и вече крещейки питаше „Защо?“
Виковете и заглъхваха в настъпващият мрак, задушени от плисъка на пороя, не стигаха до този, от когото очакваше отговор.
Гневно отправи предизвикателен поглед нагоре с цялата ярост от неприем ливата загуба:
- МРАЗЯ ТЕ!
Повтаряше го безумната болка в нея, крещящата нужда от този, който си отиваше, мъката и безсилието, стискаше юмручета мъчейки се с поглед да пробие тъмата, проклинаше небесата..
Накрая обезсилена притихна.
Само обезкръвените й устни продължаваха да мълвят.
Крехките и рамене се тресяха, дъждът бе сплел в косата и листенца, които изглеждаха като венче на русата й глава. С плътно прилепнала усукана около тялото си рокля, вдигнала невиждащ взор към безкрая на нищото, с питащи, невярващи, мразещи очи; озарена от проблясъците на светкавици, малка и слаба пред моща на стихията, тя заприлича на древен войн, готов да се бори с тъмните сили, за да получи отговори. Младостта й, жаждата й за живот, не искаха да допуснат мисълта за неизбежното, предстоящо на всеки от нас.
- Госпожице,...добре ли сте? - достигна до слуха й гласът на шофьора.
Обърна се и закрачи към таксито. Вървеше смалена от скръб. Дъждът смирено и правеше път, вятърът разгони облаците, надзърна луната, безизразна. Зад себе си оставяше един спомен, който с времето щеше да избледнее, и само ако бе намерил място в сърцето и приживе, щеше да остане там.
И когато имаше нужда от него..
"Не, не!"
Нямаше вече да й вдигне телефона, да чуе сдържаната радост в гласа, питащ я: “Как е, моето момиченце, днес?“
А тя да му отвръща през смях: "Аз отдавна съм вече голямо момиче, тати", да му се похвали с успехи, да поиска съвет, да сподели. Беше се опитал да я научи на собствените си познания за живота, въпрос на време беше да се облегне на признатите истини уморена да импровизира, вървейки с глава срещу стените. А може би точно в тази й непримиримост се криеше причината на взаимната им обич.
Шофьорът отвори вратата и запали мотора.
- Дори не са затрупали гроба!
Виделият какво ли не през живота си таксиджия предпочете да не отговаря. Правейки маневра, освети с фаровете си мъж с лопата.
* * *
Циганинът, с навити крачоли нехайно шляпаше през локвите. В ръка носеше два карамфила. Застана пред наводнения гроб.
- Мой човек, тук ли си, бе? Защото и аз съм тука...Хе хе! Казах ти, ще се върна след мача.
Свали лопатата, положи карамфилите там, където би трябвало да е главата на покойника.
- Сигурно някой при тебе е идвал, ама защо са хвърлили цветята в празна яма...Хе хе...Грешки стават...Жив ли е човек, бърка. За тебе
вече съм спокоен, твоите грешки свършиха. Айде, за Бог да прости!
Надигна изкаляното, преполовено шише с вино, и отпи здрава глътка. Сетне лисна и над гроба, затвори грижливо с коркова тапа и мърморейки хвана лопатата.
- Днеска пак паднахме, мамка му...Все се заричам да не гледам вече мачове, ама...Хе хе хе!
Жълтото такси профуча край задремалия пазач, той се стресна и изпсува.
Излая псе.
Небето оцеждаше последни капки пляскащи тежко и мързеливо по тенекиения покрив.
Нощта си търсеше място за сън, настанявайки се всред кръстове и надгробни камъни.
* * *
Кротко валеше дъждец. Неколцината изпращачи се струпаха в малкия параклис.
Яки момчета с пъшкане измъкнаха ковчега и се опитаха да го метнат на раменете си. Изненадани от неочакваната тежест, позалюляха снаги, наклониха го, аха да го изпуснат, но стреснати от гнева в гласа на шефа, напрегнаха мишци, овладяха младежкото препиране и успяха да го понесат на раменете си. За сетен път се убеждаваха, че макар и еднакви по размер, не всички сандъци тежат еднакво.
Внесоха и го поставиха на предвиденият за целта постамент. Лицата им носеха тържествено смирен вид, израз на чувства, които човек трябва да изпитва на подобно място.
Услуга,невлизаща в ценоразписа на фирмата.
После излязоха отвън да пушат.
Опечалените седяха встрани, разговаряха полугласно, носеше се аромат на есенни цветя.
Тихо, като сянка премина разсилната. Слабото й, бледо лице се озари от пламъчетата на свещите, когато ги запали. Седна зад хармониума и докосна с пръсти клавишите.
Отвори се тапицираната врата в дъното на помещението. Стройна дама в черен костюм и служебна печал на лицето, подобно подчинената си пресече помещението, сякаш нестъпвайки по пода.
Спря се до отвореният ковчег и отправи невиждащ поглед към покойни
ка.
„Скъпи опечалени“
Школуваният й глас меко и напевно запозна присъстващите с битието на мъртвеца, и изказа най – дълбоко съчувствие на близките му.
Не зная кой и повярва, но вдовицата изхлипа. А дамата в строгия костюм бързаше да си свърши задълженията, защото днес, мамка му, точно днес бившият и годеник се женеше, и тя бе решила да осигури още една служба до вечерта. Тя адски бързаше, за разлика от тоя тук, в сандъка, чийто земен път бе свършил.
Тихо се носеше "My Way" на Синатра. Разсилната, студентка в музи
калния университет, свиреше в унес с притворени очи. Восъчно
бледото и лице излъчваше неподправената тъга на хиляди погребения.
Кротко валеше.
Яките момчета стъпваха в крак и без произшествия изминаха последните метри по мократа алея.
Вдовицата изви глас, протяжен и див, крясък на безумие и отчаяние. Грижливи ръце се опитваха да я отделят от ковчега, някой натика валидол в устата и.
Небето свъси вежди.
Притъмня.
Дъждът се засили.
Под мократа си килимявка, попът четеше „За упокой “.
Мокреше се свещената книга, и той довърши молитвата си наизуст.
Хората жвакаха в калта кълнейки времето, и зарязвайки церемонията се изнизаха.
Пороят изми калните им следи по асфалта, сякаш никога не са съществували.
Циганинът отля глътка вино в гроба, хвърли шепа пръст и зъбите му жлътнаха в простовата усмивка:
- Бог да те прости, бате!... Ама ще изтърва мача... Пък и виж как вали, да му се не види!
Надигна бутилката и отпи - Айде, аз сетне ще дойда.
Ухили се отново:
- И да не мърдаш никъде, ей!
Нарамил лопатата зашляпа из локвите.
-2.-
Пред будката спря такси и някой почука. Пазачът загледан в портативен телевизор измърмори недоволно и отвори прозорчето.
- Извинете, днес е било погребението на баща ми...
Пред отвора се виждаше лицето на млада дама, в тъмна рокля. Изморено и тъжно лице на човек, изминал много километри, невярващо лице на човек пълен с живот, неискащ да приеме мисълта за смъртта.
- М`да... – сдъвка остротата в думите си пазачът – Днес имаше само едно погребение, осми парцел, втори ред, гробът е близо до асфалта. Карай до чешмата, като я отминеш, брой два реда, там е.
Днес късметлийски ден за нацията.
Дай три лева за вход!
Момичето се сепна от изненада, в гърдите й се надигна неочакван порив на гняв, но ръката на услужливият шофьор се протегна през гишето, остави петолевка.
Пазачът взе невъзмутимо банкнотата, отри я в брадата си, " А сефте", хлопна прозорчето и се загледа в мача .
"Мамка ви, нищо не играете, ууу! Некадърници!"
Дъждът похлопваше по ламаринения покрив на бараката. Таксито зави и отмина по алеята.
Късият есенен ден бе на привършване, мокрите окапали листа багреха пътя в ръждивочервено, килнати надгробни камъни и луксозни гранитни паметници потъваха в падащата мъгла, като призрачни сенки, готови да се раздвижат всеки миг. Далеч над тях, като на небето, дрезгавееха светлинките на циганската махала и предаваха реалност на картината.
Колата отмина чешмата и спря.
- Ето, тук е, ще ви изчакам колкото е нужно – промълви шофьорът и подаде чадър.
- Вземете, ще станете вир вода.
Момичето кимна и излезе. Дъждът се бе усилил, тя побърза да го отвори. Преброи редовете, видя зиналата паст на прясно изкопан гроб и изхлипа ужасена. Калните, мътни потоци пълнеха ямата, тя се опита да пристъпи по близо, обувките и заплашително затънаха, сякаш се опитваха да я повлекат към дъното. Изплашена отскочи назад, почувства успокоителната твърдост на алеята и спря. Сърцето й препускаше лудо, до пръсване, бясно пулсираха слепоочията. Свали чадъра и пое глътка от мокрия въздух. Свежата струя обля лицето и снагата й, за миг копринената рокля увисна, заприлича на дрипа на тялото й, мократа и тежка тъкан се уви около бедрата от извилия се леден вятър, потръпна. Връщаше се в действителността превърнала деня й в кошмарен сън.
От задължителният служебен обяд я измъкна спешната телеграма. От триста километровото пътуване, не помнеше нищо, през целия път си задаваше един и същ въпрос, кратък като живота, вечен като света.
В дланта си стискаше два карамфила. Замахна с все сила и те полетяха - като бели гълъби излетяха от ръката й, описвайки къса дъга. Изведнъж полетът им сякаш се прекърши, наклониха главици, цопнаха тежко в локвата на дъното.
Момичето изстена.
Бликнаха сълзи, сляха се с дъжда, скърбящ с нея.
Заплака. Горко и безутешно. Заплака така, както се плаче за нещо, отиващо си безвъзвратно и чиято стойност тепърва щеше да оцени; заплака от страха пред неизвестното, от предстоящото и тъгата по спомените.
Шепнешком задаваше ОНЯ вечен въпрос, повтори, потрети въпроса на който никой нямаше отговор - поколенията преминали
през вековете без да оставят следа, учените и може би сам Бог.
Шепотът й премина в стон, гласът й нае смелост и сила, ярост от болка и отчаяние и вече крещейки питаше „Защо?“
Виковете и заглъхваха в настъпващият мрак, задушени от плисъка на пороя, не стигаха до този, от когото очакваше отговор.
Гневно отправи предизвикателен поглед нагоре с цялата ярост от неприем ливата загуба:
- МРАЗЯ ТЕ!
Повтаряше го безумната болка в нея, крещящата нужда от този, който си отиваше, мъката и безсилието, стискаше юмручета мъчейки се с поглед да пробие тъмата, проклинаше небесата..
Накрая обезсилена притихна.
Само обезкръвените й устни продължаваха да мълвят.
Крехките и рамене се тресяха, дъждът бе сплел в косата и листенца, които изглеждаха като венче на русата й глава. С плътно прилепнала усукана около тялото си рокля, вдигнала невиждащ взор към безкрая на нищото, с питащи, невярващи, мразещи очи; озарена от проблясъците на светкавици, малка и слаба пред моща на стихията, тя заприлича на древен войн, готов да се бори с тъмните сили, за да получи отговори. Младостта й, жаждата й за живот, не искаха да допуснат мисълта за неизбежното, предстоящо на всеки от нас.
- Госпожице,...добре ли сте? - достигна до слуха й гласът на шофьора.
Обърна се и закрачи към таксито. Вървеше смалена от скръб. Дъждът смирено и правеше път, вятърът разгони облаците, надзърна луната, безизразна. Зад себе си оставяше един спомен, който с времето щеше да избледнее, и само ако бе намерил място в сърцето и приживе, щеше да остане там.
И когато имаше нужда от него..
"Не, не!"
Нямаше вече да й вдигне телефона, да чуе сдържаната радост в гласа, питащ я: “Как е, моето момиченце, днес?“
А тя да му отвръща през смях: "Аз отдавна съм вече голямо момиче, тати", да му се похвали с успехи, да поиска съвет, да сподели. Беше се опитал да я научи на собствените си познания за живота, въпрос на време беше да се облегне на признатите истини уморена да импровизира, вървейки с глава срещу стените. А може би точно в тази й непримиримост се криеше причината на взаимната им обич.
Шофьорът отвори вратата и запали мотора.
- Дори не са затрупали гроба!
Виделият какво ли не през живота си таксиджия предпочете да не отговаря. Правейки маневра, освети с фаровете си мъж с лопата.
* * *
Циганинът, с навити крачоли нехайно шляпаше през локвите. В ръка носеше два карамфила. Застана пред наводнения гроб.
- Мой човек, тук ли си, бе? Защото и аз съм тука...Хе хе! Казах ти, ще се върна след мача.
Свали лопатата, положи карамфилите там, където би трябвало да е главата на покойника.
- Сигурно някой при тебе е идвал, ама защо са хвърлили цветята в празна яма...Хе хе...Грешки стават...Жив ли е човек, бърка. За тебе
вече съм спокоен, твоите грешки свършиха. Айде, за Бог да прости!
Надигна изкаляното, преполовено шише с вино, и отпи здрава глътка. Сетне лисна и над гроба, затвори грижливо с коркова тапа и мърморейки хвана лопатата.
- Днеска пак паднахме, мамка му...Все се заричам да не гледам вече мачове, ама...Хе хе хе!
Жълтото такси профуча край задремалия пазач, той се стресна и изпсува.
Излая псе.
Небето оцеждаше последни капки пляскащи тежко и мързеливо по тенекиения покрив.
Нощта си търсеше място за сън, настанявайки се всред кръстове и надгробни камъни.
* * *
Търся истината по реката
Скука, опустял е градът, човек няма дори с кого да се скара.Кой на море, кой за риба, кой лозето си окопава.
Аз - в кръчмата на кея. Опушена една такава, стара, пълна със спомени, неголяма и уютна. С дървени столове и маси, без излишества и луксове, нищо екстравагантно. Покривките - домотакани, извезани в алено и зелено.
Всяка покривка си е жива история, като присъствена книга помни, кой кога е сядал, какво е ял и пил. С кого е бил. Какво са си говорили.
Хората, различни по характер и професия, седнат ли в кръчмата, уеднаквяват се някак си, заприличват си също като етикетите по бутилките - уж признак за различно съдържание,
а същността им е една и съща. Ферментирал гроздов сок.
Той също си има история, година, реколта, даже и дата.
Не и цена. Написаното на етикета е само заблуда, изискване за облагане с акциз, счетоводен каламбур. Защото не можеш с пет, десет лева да заплатиш труда на производителя, транспорта, отлежаването, бутилирането. Да не говорим за Слънцето. На него най много дължим за искрата в бутилките. Но свободно е То, независимо, господар на себе си и на света.
Седя си на чаша червено, ледено го обичам напук на етикецията, знаят ме тук, и го носят в кана и с много лед. Дунав тече все надолу, понякога тих, понякога син, но все тъй замислен. Много пъти се опитвах да го извадя от унеса, я с камъче го замервам, я с пръчка по брега му шибам. Само един път ми проговори, или за да ме разкара, че му бях писнал, или за да се отърси от спомени. Така или иначе, се разговорихме с него, и той ми разказа история, която ми звучеше като легенда.Част от нея бях чувал, друга не, но интересно ми беше да слушам, а и кога друг път вода ще ми проговори. И за да не ме вземат околните за луд, си общувахме тихичко, наум. Това пък научих от една старица, която хем я имаше, хем я нямаше, телепортираше се от реалността в съзнанието ми и обратно, но за нея съм ви разказвал преди. Сега слушах разказа на реката.
- Преди години - започна тя - пристигна тук един народ, хареса земите наоколо и се установи за постоянно. Борба води с местните заселници, сетне с пришълци, нападаха го непрестанно вражи орди, племена и съюзи, кой от кой по силни и лукави, но корав излезе този народ. Славни войни имаше, отстоя себе си. Заби конската опашка и заживя в мир с всички, които с мир идваха.Трудолюбив стопанин беше, тачеше боговете и домашното огнище. Хамбарите му пращяха от зърно, оборите не побираха живата стока, славата му стигаше далеч, името му будеше почит и уважение. Тъй годините минаваха. Но се зададе откъм Мала Азия облак, страшни поганци нападнаха и надвиха шепата народ. Разединен беше тогава, обезверен. Така отнесе няколко века в робство. Но където е горяло, има жарава. Мразеше тиранията, търпението се изчерпваше, надигаха глави по будните, заговориха за бунт, за въстание. Мнозина заплатиха с живота си дързостта да помислят за свобода, други избягаха извън родината.
Част от тях преплуваха мои води и се приютиха отсреща.
Плисна с вълна към румънския бряг. Дълго чаках оная нощ да продължи разказа си реката, но уморено течаха водите й, смълчана и унила беше. Замислена. Може би за ония, които е превозвала наобратно по тъмни доби, потайно и с много страх, или за надеждата, която са донесли със себе си.
Мисля си, тук са отсядали те. Окачвали са ямурлуците на ей ония пирони, до разпалената камина, отръсквали са дъжда от калпаците си, сгрявали са измръзнали длани.
Наливал е тогава кръчмарят от виното. Същото, но без етикет и цена. Същото вино, а искрата в него се е преливала във вените, смесвала се е с кръвта, на огън я е превръщала. После, огънят пламвал в очите, свъсвал веждите и давал глас на народния гняв. Гняв, превърнал се в песен. Кавалът извивал трели над сведените глави, пеел без думи, звуците му били смисъл, и зов, и вяра. Извирал гласът му от душите и сърцата им, казвал неизказаното, скритото, стаеното.Вдигал духа на обезверените, давал воля на силните, прогонвал страхливците. Когато гневът на народа се превърне в песен и всички я запеят, няма как светът да не я чуе. Народната песен, народна воля.
И се изправяли тогава главите на мъжете. Стиснали юмруци, вдигнали чела, страшно святкали очите им, но не за мъст, за справедливост се опълчили. Че няма мъст такава, която да премахне черните забрадки, да изтрие сълзите в детските очи, да върне мъртвите синове и бащи от гроба. Векове са били нужни на искрата, още толкова на песента. Събрала ги неволята на един народ. И станали неразделни.
Така твърди легендата, това е разказът. Не помня вече, доразказа ли ми го реката, аз ли си я досъчиних с пиянското си въображение.
На ей тая маса с везана покривка, на брега на Дунав се напивам от сутринта. Не от тази сутрин, всичките утрини на последните двайсет години пропивам. И не ме хваща. А уж пия от същото вино. И чакам да пламне искрата. И да чуя гласа на кавала. Защото не вярвам. И макар притчата да е недоказана истина, не съм съгласен, че историята ни е писана и кована в кръчма.
И защото искам да знам истината. И ако днес с мен пият всички мъже, и пият така от двайсет години, чакайки същото като мен, аз им казвам - да спрем.
Да спрем пиянското бездушие и безверие на народа ни.
Да повярваме в миналото си, за да променим настоящето. Защото знам, че дори и да има истина в приказката на реката, то тя не е за виното.
* * *
Иначе, тук е скука. И жега. Няма дори муха за да я пернеш
и да си го изкараш на нея. Нито пък с кого да се скараш.
* * *
Аз - в кръчмата на кея. Опушена една такава, стара, пълна със спомени, неголяма и уютна. С дървени столове и маси, без излишества и луксове, нищо екстравагантно. Покривките - домотакани, извезани в алено и зелено.
Всяка покривка си е жива история, като присъствена книга помни, кой кога е сядал, какво е ял и пил. С кого е бил. Какво са си говорили.
Хората, различни по характер и професия, седнат ли в кръчмата, уеднаквяват се някак си, заприличват си също като етикетите по бутилките - уж признак за различно съдържание,
а същността им е една и съща. Ферментирал гроздов сок.
Той също си има история, година, реколта, даже и дата.
Не и цена. Написаното на етикета е само заблуда, изискване за облагане с акциз, счетоводен каламбур. Защото не можеш с пет, десет лева да заплатиш труда на производителя, транспорта, отлежаването, бутилирането. Да не говорим за Слънцето. На него най много дължим за искрата в бутилките. Но свободно е То, независимо, господар на себе си и на света.
Седя си на чаша червено, ледено го обичам напук на етикецията, знаят ме тук, и го носят в кана и с много лед. Дунав тече все надолу, понякога тих, понякога син, но все тъй замислен. Много пъти се опитвах да го извадя от унеса, я с камъче го замервам, я с пръчка по брега му шибам. Само един път ми проговори, или за да ме разкара, че му бях писнал, или за да се отърси от спомени. Така или иначе, се разговорихме с него, и той ми разказа история, която ми звучеше като легенда.Част от нея бях чувал, друга не, но интересно ми беше да слушам, а и кога друг път вода ще ми проговори. И за да не ме вземат околните за луд, си общувахме тихичко, наум. Това пък научих от една старица, която хем я имаше, хем я нямаше, телепортираше се от реалността в съзнанието ми и обратно, но за нея съм ви разказвал преди. Сега слушах разказа на реката.
- Преди години - започна тя - пристигна тук един народ, хареса земите наоколо и се установи за постоянно. Борба води с местните заселници, сетне с пришълци, нападаха го непрестанно вражи орди, племена и съюзи, кой от кой по силни и лукави, но корав излезе този народ. Славни войни имаше, отстоя себе си. Заби конската опашка и заживя в мир с всички, които с мир идваха.Трудолюбив стопанин беше, тачеше боговете и домашното огнище. Хамбарите му пращяха от зърно, оборите не побираха живата стока, славата му стигаше далеч, името му будеше почит и уважение. Тъй годините минаваха. Но се зададе откъм Мала Азия облак, страшни поганци нападнаха и надвиха шепата народ. Разединен беше тогава, обезверен. Така отнесе няколко века в робство. Но където е горяло, има жарава. Мразеше тиранията, търпението се изчерпваше, надигаха глави по будните, заговориха за бунт, за въстание. Мнозина заплатиха с живота си дързостта да помислят за свобода, други избягаха извън родината.
Част от тях преплуваха мои води и се приютиха отсреща.
Плисна с вълна към румънския бряг. Дълго чаках оная нощ да продължи разказа си реката, но уморено течаха водите й, смълчана и унила беше. Замислена. Може би за ония, които е превозвала наобратно по тъмни доби, потайно и с много страх, или за надеждата, която са донесли със себе си.
Мисля си, тук са отсядали те. Окачвали са ямурлуците на ей ония пирони, до разпалената камина, отръсквали са дъжда от калпаците си, сгрявали са измръзнали длани.
Наливал е тогава кръчмарят от виното. Същото, но без етикет и цена. Същото вино, а искрата в него се е преливала във вените, смесвала се е с кръвта, на огън я е превръщала. После, огънят пламвал в очите, свъсвал веждите и давал глас на народния гняв. Гняв, превърнал се в песен. Кавалът извивал трели над сведените глави, пеел без думи, звуците му били смисъл, и зов, и вяра. Извирал гласът му от душите и сърцата им, казвал неизказаното, скритото, стаеното.Вдигал духа на обезверените, давал воля на силните, прогонвал страхливците. Когато гневът на народа се превърне в песен и всички я запеят, няма как светът да не я чуе. Народната песен, народна воля.
И се изправяли тогава главите на мъжете. Стиснали юмруци, вдигнали чела, страшно святкали очите им, но не за мъст, за справедливост се опълчили. Че няма мъст такава, която да премахне черните забрадки, да изтрие сълзите в детските очи, да върне мъртвите синове и бащи от гроба. Векове са били нужни на искрата, още толкова на песента. Събрала ги неволята на един народ. И станали неразделни.
Така твърди легендата, това е разказът. Не помня вече, доразказа ли ми го реката, аз ли си я досъчиних с пиянското си въображение.
На ей тая маса с везана покривка, на брега на Дунав се напивам от сутринта. Не от тази сутрин, всичките утрини на последните двайсет години пропивам. И не ме хваща. А уж пия от същото вино. И чакам да пламне искрата. И да чуя гласа на кавала. Защото не вярвам. И макар притчата да е недоказана истина, не съм съгласен, че историята ни е писана и кована в кръчма.
И защото искам да знам истината. И ако днес с мен пият всички мъже, и пият така от двайсет години, чакайки същото като мен, аз им казвам - да спрем.
Да спрем пиянското бездушие и безверие на народа ни.
Да повярваме в миналото си, за да променим настоящето. Защото знам, че дори и да има истина в приказката на реката, то тя не е за виното.
* * *
Иначе, тук е скука. И жега. Няма дори муха за да я пернеш
и да си го изкараш на нея. Нито пък с кого да се скараш.
* * *
Изхвърли си компютъра
Отдавна си мислех да го изхвърля тоя компютър. Защо не го направих, не знам. Тъпо е, но нямам свестен отговор. Може би, защото пестях от вестници, преглеждайки спорта в нета. Със спестеното си плащах на доставчика. Несериозно като оправдание. Схванах се, качих десет кила заради висенето пред монитора. Той за сметка на това ми дръпна сто кинта за цайси. Не, че окьоравявах, но буквите се размазваха пред очите ми. Докторът каза: "Очила." А стига бе.Няма дам пари за очила. На връщане, все пак влязох в оптиката до блока.
Позната ми беше мацката, прегледа рецептата.
- Имам едни като за теб. Ако искаш, вземи ги за проба до утре.
Прибрах се бесен, няма да седна пред компа повече, казвах си, стига толкова, пристрастяваш се. Но ме теглеше сиянието на екрана, а и скайпа ми пищеше забравен. Какво пък толкова, само да погледна. Нахлузих рамките, почувствах се друг човек, различен и малко важен. Погледнах. От петната по монитора които преди се опитах да разчета, нямаше и следа. Буквите бяха подредени, спретнати, като за мене писани.
Отворих си имейла, и ясно разчетох: "Бременна съм"
Отскочих назад, стола изхвърча в средата на стаята.Рекламна
брошурка, спамче за виагра или онлайн казино очаквах, но
такова послание, така недвусмислено...И то от жена непозната.
Е, не чак толкова непозната. От сайт за запознанства е. Как си, що си, аз съм на двайсет и пет, самотна съм, а аз на трийсет и пет, утешавам самотни.
Бъра-бъра, няколко виртуални срещи в несъществуващ ресторант, маса отрупана с цветя, нежна музика, свещи, докосване с ръка, невинно такова,(винаги така се започва) а и жената нужда от разтуха има. От виното ли, от музиката или от аромата й, който ми се иска да доловя, се отпускам, закачам я. След онова невинно докосване по ръката ми се ще да пипна
коляното й под масата. Коляното й е топло, ласка е кожата й,
мека и недокосвана от поглед, камо ли от мъжка ръка.
Задържам се там, но не толкова много, че да забравя основната си цел, а само колкото да събера смелост да да продължа по нагоре, и по навътре, към тайнството олицетворяващо я като жена.
Музиката нежно стимулира настроението,отблясъците на свещите играят палаво в очите й, иска да я целуна.Целувката ни, в началото е лека, предпазлива,докосваме се едва едва,
опитваме устните си, вкусът ни харесва, продължаваме плахо да се изучаваме, езичето й е дръзко и закачливо, погалва вътрешната страна на небцето ми, като полъх, загадъчно и събуждащо желания. Усещам дъха й, изгарящ, забързан от зачестилото дишане, долепят се устните, преплитат се езиците ни, вакумът на възбудата засмуква и двама ни...В еротичните си фантазии я виждам върху голямо легло. Черният сатен на чаршафа подчертава белотата на изваяното й порцеланов тяло. Красива е, жарка и чакаща, тръпнеща, възбудена, всеотдайна и дяволски омайна.
Това беше първата ни нощ заедно. Такива бяха и втората,
и третата. На четвъртата не се и съмнявах, че бях отишъл
твърде далеч във фантазиите си, особено, когато ми спомена
за брак. Защо пък не, съгласих се привидно, все пак всичко за мен беше наужким. Очите й заблестяха от щастие, само заради това си струваше да се преструвам.Цъфна в усмивка, закръжа като пеперуда около мен, освети скромната стаичка с ентусиазма си.
- Тук, сочеше ми прозорците - ще сменим пердетата,
ето тук ще поставим леглото, да ни е удобно, все
пак двама ставаме вече, а тук, кошчето за детето.- Засмя се -
- Когато станем трима, глупчо. Кухнята ми е малка, но пък е
по голяма от квартирата ти, засега ни е достатъчна, ела да ти я покажа. Там не съм те водила.
Тя пристъпва отпред, танцува, ефирна, лека, а мен ми мирише на манджи и запръжки, окачени виждам детски
пелени над печката, и на ум не ми идва, че отдавна има памперси; себе си ли зървам в миналото, хлапе с охлузени колене и сополив нос, водено за ръка от от приказна принцеса. Но защо е гола принцесата?
- Изчезни, дребен, малък си за такива работи - пъчи се сегашното ми аз, грабва я и тръшка крехкото й телце безцеремонно върху масата. Плотът кънти от силния удар, но тя не е сърдита, усмихва му се, правят секс пред погледа ми, проскърцват в такт краката на старата мебел - скръц-скръц-скръц...
Унесъл съм се пред екрана, пощата ми е отворена. "Присънило ми се е".
Вманиачил съм се,тревожа се, трябва да се спра, нека само погледна тоя имейл.
" Бременна съм"- препрочитам, има още три писма, отварям ги импулсивно, текстът е същия. По дяволите, избухвам и издърпвам кабела от контакта.Някой си прави здрав майтап с мен. Как бременна,като дори очите й не съм виждал. То ако ставаше така, ония от "Секс по телефона" родилен дом да са отворили.
Ако се беше случило преди ерата на интернета, когато хората общуваха с най-обикновени писма, щях да кажа, че се е любила с пощаджията и е забременяла.
Разсмивам се, това ми харесва, сънят ме грабва в прегръдките си. През нощта кошмарите не ме напускат. Виждам се пред голяма сграда, срещу мен стълбище, по него слиза щастлива майка и носи повито бебе. Спира, целува ме:"Ето ни и нас,татко" и ми връчва врещящото вързопче.
Наоколо празнично облечени хора, ръкопляскания, има и музика,"Честито", чува се от всички страни, "Да ти е живо и здраво", "Одрало ти е кожата".
Събуждам се облян в пот, слънцето отдавна се е настанило в прозореца и ми се хили. Отиде ми и днес надницата, ругая и се вра под душа. Денят се точи тегаво, не спират ТИР-овете да мъкнат кашони със стока. Овидя ми се, склада голям като казарма, край нямат палетите, гневно вика краниста:"Размърдайте се, график гоня"
Мен пък ме гони параноя, ще ти пикая на графика", хвърлям престилката.
"Къде бе, келеш" крещи бригадира, "на майната ти" крещя му и аз. Блъсва врата след мен, доколкото разбирам, за да не я отворя никога повече; все ми е едно, все ми е тая, майната ви на всички. С тоя интернет съм забравил да псувам като хората. Забивам се в първата кръчма която намирам. Сядам на бара, сипват ми водка.
-Не съм поръчвал - сопвам се на бармана,хили се:
- Почерпка е, наздраве- и сочи- Ей оня пичага,черпи всички, син има.
Пичагата, дибидюс гол, се люшка на "кола" под ритмите на луда салса по чорапи и вратовръзка, с чаша в ръка.Посетителите го аплодират, дюдюкат и му подхвърлят банкноти.
Отпивам и го гледам, усещам как завиждам на щастието му, син има, не е шега работа. Неусетно съм хвърлил сакото си, разкопчавам ризата и пристъпвам към него. Ще ми се и аз да съм част от това. Танцуваме един срещу друг, аз нося и бутилка.
- Честито - доливам чашата му.
Поглежда ме с най-красивата пиянска усмивка, която съм виждал,гаврътва на един дъх и се опитва да ме фокусира.
- А, познах те, познах те- фъфли- и на тебе честито.
Не ми се ще да обръщам внимание на брътвежите му.
- Да, да, познах те! И ти беше в родилното.
Прегръща ме внезапно и ме целува. Дъхът му вони на спирт, очите му са широко отворени - Бравос- с нескрито възхищение ми се радва.
- Я внимавай тука - командва парада -Този тук до мен, виждате ли го. Баш майстор се оказа. Има близнаци, момче и момиче!
Дансингът се завъртя около мен, понесе ме във въздуха бесният ритъм на пулсиращата в слепоочията ми кръв, избухнах, пръснах се на милион парченца от недоумения и смътни съмнения.
- Абе, какви ги дрънкаш, ти? Какви близнаци, за пръв път
те виждам, объркал си се.
Това надхвърляше дори снощния кошмар. Сега пък близнаци...
Аплодира ме тълпата, чудя се къде да се навра. А той се смее без глас насреща ми, залита, аха да падне, но се удържа:
- Споко, братле, и аз бях изненадан. Запознах се с една мацка по нета, чатехме си. Общи неща, как си, що си, от къде си. Харесахме се, тя самотна, аз ерген. Виртуален секс, джиджи-биджи, знаеш как е, решихме да се видим на живо,
да изясним връзката си,а се оказа, че даже сме я изконсумирали. Ха ха ха!..Майтап бе, Уйли! И сега съм щастлив татко на момченце. А ти, братле, си голяма работа, шапка ти свалям...Близнаци, голяма работа си, браво, браво...
Гласът му затихваше някъде зад мен заедно с ритмите на дива латино музика.
Надявах се, това да се окаже нелепа шега щом си проверя пощата. Но..аз не изхвърлих ли компютъра?
Бягах към ергенската си квартира съпроводен от кискането на уличните лампи.
Позната ми беше мацката, прегледа рецептата.
- Имам едни като за теб. Ако искаш, вземи ги за проба до утре.
Прибрах се бесен, няма да седна пред компа повече, казвах си, стига толкова, пристрастяваш се. Но ме теглеше сиянието на екрана, а и скайпа ми пищеше забравен. Какво пък толкова, само да погледна. Нахлузих рамките, почувствах се друг човек, различен и малко важен. Погледнах. От петната по монитора които преди се опитах да разчета, нямаше и следа. Буквите бяха подредени, спретнати, като за мене писани.
Отворих си имейла, и ясно разчетох: "Бременна съм"
Отскочих назад, стола изхвърча в средата на стаята.Рекламна
брошурка, спамче за виагра или онлайн казино очаквах, но
такова послание, така недвусмислено...И то от жена непозната.
Е, не чак толкова непозната. От сайт за запознанства е. Как си, що си, аз съм на двайсет и пет, самотна съм, а аз на трийсет и пет, утешавам самотни.
Бъра-бъра, няколко виртуални срещи в несъществуващ ресторант, маса отрупана с цветя, нежна музика, свещи, докосване с ръка, невинно такова,(винаги така се започва) а и жената нужда от разтуха има. От виното ли, от музиката или от аромата й, който ми се иска да доловя, се отпускам, закачам я. След онова невинно докосване по ръката ми се ще да пипна
коляното й под масата. Коляното й е топло, ласка е кожата й,
мека и недокосвана от поглед, камо ли от мъжка ръка.
Задържам се там, но не толкова много, че да забравя основната си цел, а само колкото да събера смелост да да продължа по нагоре, и по навътре, към тайнството олицетворяващо я като жена.
Музиката нежно стимулира настроението,отблясъците на свещите играят палаво в очите й, иска да я целуна.Целувката ни, в началото е лека, предпазлива,докосваме се едва едва,
опитваме устните си, вкусът ни харесва, продължаваме плахо да се изучаваме, езичето й е дръзко и закачливо, погалва вътрешната страна на небцето ми, като полъх, загадъчно и събуждащо желания. Усещам дъха й, изгарящ, забързан от зачестилото дишане, долепят се устните, преплитат се езиците ни, вакумът на възбудата засмуква и двама ни...В еротичните си фантазии я виждам върху голямо легло. Черният сатен на чаршафа подчертава белотата на изваяното й порцеланов тяло. Красива е, жарка и чакаща, тръпнеща, възбудена, всеотдайна и дяволски омайна.
Това беше първата ни нощ заедно. Такива бяха и втората,
и третата. На четвъртата не се и съмнявах, че бях отишъл
твърде далеч във фантазиите си, особено, когато ми спомена
за брак. Защо пък не, съгласих се привидно, все пак всичко за мен беше наужким. Очите й заблестяха от щастие, само заради това си струваше да се преструвам.Цъфна в усмивка, закръжа като пеперуда около мен, освети скромната стаичка с ентусиазма си.
- Тук, сочеше ми прозорците - ще сменим пердетата,
ето тук ще поставим леглото, да ни е удобно, все
пак двама ставаме вече, а тук, кошчето за детето.- Засмя се -
- Когато станем трима, глупчо. Кухнята ми е малка, но пък е
по голяма от квартирата ти, засега ни е достатъчна, ела да ти я покажа. Там не съм те водила.
Тя пристъпва отпред, танцува, ефирна, лека, а мен ми мирише на манджи и запръжки, окачени виждам детски
пелени над печката, и на ум не ми идва, че отдавна има памперси; себе си ли зървам в миналото, хлапе с охлузени колене и сополив нос, водено за ръка от от приказна принцеса. Но защо е гола принцесата?
- Изчезни, дребен, малък си за такива работи - пъчи се сегашното ми аз, грабва я и тръшка крехкото й телце безцеремонно върху масата. Плотът кънти от силния удар, но тя не е сърдита, усмихва му се, правят секс пред погледа ми, проскърцват в такт краката на старата мебел - скръц-скръц-скръц...
Унесъл съм се пред екрана, пощата ми е отворена. "Присънило ми се е".
Вманиачил съм се,тревожа се, трябва да се спра, нека само погледна тоя имейл.
" Бременна съм"- препрочитам, има още три писма, отварям ги импулсивно, текстът е същия. По дяволите, избухвам и издърпвам кабела от контакта.Някой си прави здрав майтап с мен. Как бременна,като дори очите й не съм виждал. То ако ставаше така, ония от "Секс по телефона" родилен дом да са отворили.
Ако се беше случило преди ерата на интернета, когато хората общуваха с най-обикновени писма, щях да кажа, че се е любила с пощаджията и е забременяла.
Разсмивам се, това ми харесва, сънят ме грабва в прегръдките си. През нощта кошмарите не ме напускат. Виждам се пред голяма сграда, срещу мен стълбище, по него слиза щастлива майка и носи повито бебе. Спира, целува ме:"Ето ни и нас,татко" и ми връчва врещящото вързопче.
Наоколо празнично облечени хора, ръкопляскания, има и музика,"Честито", чува се от всички страни, "Да ти е живо и здраво", "Одрало ти е кожата".
Събуждам се облян в пот, слънцето отдавна се е настанило в прозореца и ми се хили. Отиде ми и днес надницата, ругая и се вра под душа. Денят се точи тегаво, не спират ТИР-овете да мъкнат кашони със стока. Овидя ми се, склада голям като казарма, край нямат палетите, гневно вика краниста:"Размърдайте се, график гоня"
Мен пък ме гони параноя, ще ти пикая на графика", хвърлям престилката.
"Къде бе, келеш" крещи бригадира, "на майната ти" крещя му и аз. Блъсва врата след мен, доколкото разбирам, за да не я отворя никога повече; все ми е едно, все ми е тая, майната ви на всички. С тоя интернет съм забравил да псувам като хората. Забивам се в първата кръчма която намирам. Сядам на бара, сипват ми водка.
-Не съм поръчвал - сопвам се на бармана,хили се:
- Почерпка е, наздраве- и сочи- Ей оня пичага,черпи всички, син има.
Пичагата, дибидюс гол, се люшка на "кола" под ритмите на луда салса по чорапи и вратовръзка, с чаша в ръка.Посетителите го аплодират, дюдюкат и му подхвърлят банкноти.
Отпивам и го гледам, усещам как завиждам на щастието му, син има, не е шега работа. Неусетно съм хвърлил сакото си, разкопчавам ризата и пристъпвам към него. Ще ми се и аз да съм част от това. Танцуваме един срещу друг, аз нося и бутилка.
- Честито - доливам чашата му.
Поглежда ме с най-красивата пиянска усмивка, която съм виждал,гаврътва на един дъх и се опитва да ме фокусира.
- А, познах те, познах те- фъфли- и на тебе честито.
Не ми се ще да обръщам внимание на брътвежите му.
- Да, да, познах те! И ти беше в родилното.
Прегръща ме внезапно и ме целува. Дъхът му вони на спирт, очите му са широко отворени - Бравос- с нескрито възхищение ми се радва.
- Я внимавай тука - командва парада -Този тук до мен, виждате ли го. Баш майстор се оказа. Има близнаци, момче и момиче!
Дансингът се завъртя около мен, понесе ме във въздуха бесният ритъм на пулсиращата в слепоочията ми кръв, избухнах, пръснах се на милион парченца от недоумения и смътни съмнения.
- Абе, какви ги дрънкаш, ти? Какви близнаци, за пръв път
те виждам, объркал си се.
Това надхвърляше дори снощния кошмар. Сега пък близнаци...
Аплодира ме тълпата, чудя се къде да се навра. А той се смее без глас насреща ми, залита, аха да падне, но се удържа:
- Споко, братле, и аз бях изненадан. Запознах се с една мацка по нета, чатехме си. Общи неща, как си, що си, от къде си. Харесахме се, тя самотна, аз ерген. Виртуален секс, джиджи-биджи, знаеш как е, решихме да се видим на живо,
да изясним връзката си,а се оказа, че даже сме я изконсумирали. Ха ха ха!..Майтап бе, Уйли! И сега съм щастлив татко на момченце. А ти, братле, си голяма работа, шапка ти свалям...Близнаци, голяма работа си, браво, браво...
Гласът му затихваше някъде зад мен заедно с ритмите на дива латино музика.
Надявах се, това да се окаже нелепа шега щом си проверя пощата. Но..аз не изхвърлих ли компютъра?
Бягах към ергенската си квартира съпроводен от кискането на уличните лампи.
Писмо до Англия
Скъпа Маргарет,
изминаха няколко дни от как напуснах Албиона в търсене на райското кътче, за което цял живот сме си мечтали и спестявали. Мисля, че намерих каквото ни трябва. Има една страна България, трудно я открих на картата, но с помощта на Туристическа агенция стигнах невредим. Служителите им ми препоръчаха да си нося навсякъде тефтер в който да записвам чутото, така най-лесно ще науча езика. За сега съм отседнал в крайпътен мотел в полите на планината, а от утре започвам да търся нашето гнездо. Ето и някои от първите ми впечатления.
Ден първи.
Уморен от пътуването останах да си почина. На мотелската врата се почука и се показа млад мъж. Попитах го какво желае. Повика ме с жест в коридора и ми показа две момичета - с много фриволен стил на облекло: гримирани като за рок концерт, в къси поли, тесни потничета и високи ботуши( при термометър +40 по Целзий на сянка) Недоразумение – казах и опитах да обясня, че не са с мен, не ги познавам. Но той настоятелно ги сочеше с пръст и повтаряше: „ Свирка двадесет лева, нормален трий сет, пълна четиридесет.“ Така понаучих първите си думички. Не ги търси в речника, може и да не съм записал точно , но лев е паричната им единица.
Предположих, че се нуждаят от помощ, та им дадох двадесет лири, а оня ме прегръща „Ама без нищо ли, бе, съвсем без нищо? Едно масажче поне да ти направят канджите...“ Спеше ми се, отпратих ги, и без друго и грам не му разбирах.
Имат си и кабелна в мотела. Пуснах музикалния канал и се оказа, че танцьорките от кабаретата им са едновременно и певици. Изпълняват някакъв интересен стил, тук го наричат „Чалга“ Някои от тях дори пеят леко облечени. Каква взаимозаменяемост! На сутринта дойде таксито според уговорката с Агенцията и тръгнахме да разглеждаме къщи. Тук явно всички хора се познават и уважават, защото често поздравяват родителите си един друг. По време на пътуването шофьорът постоянно споменаваше майките ту на кмета, ту на областния управител във връзка с:(цитирам) „Майка ви мръсна, изпотроших си колата в тия дупки“ Не зная какво точно значи, но подобен поздрав получи и един друг шофьор, който ни пресече пътя. Любезен народ са.
Селото в което спряхме е много хубаво - наоколо гори, прохлада, птички пеят, река, над нея мост; предпоставка за идилията която с теб търсим. Влязохме в местния пъб, да се разхладим докато чакаме гида. Вярно, че бирата им бе топла и в чашата плуваше муха, климатик нямаха, а вентилаторът на тавана бе повреден, масите мръсни и захабени, а здравите столове с един по-малко от от краката на масите, но пък мезето им бе превъзходно. Викат му суджук. Приготвя се от телешко и свинско месо, с много подправки, такова не бях ял. Разводачът дойде, тръгнахме на обиколка. Улиците тесни и изровени, но разбрах, че скоро щяло да има избори и тогава ще ги асфалтират. По пътя ни срещаха мургави дечица, дърпаха ме и възбудено крещяха: „Чичка, дай ст'инки, аре де, чичка“ но нали не ги разбирах, отминавах. Попитах гида какво искат, отговори ми: „Поздравяват те с „добре дошъл“ Поласках се и усмихнат им помахах, а те възторжено крещяха:“ Скръндзааа, капиталист!“ Докато правехме оглед на поредна къща, дойде една жена, мургава, слабичка, с широки басмени гащи, мърлява и зле миришеща. Занарежда напевно: „Бате, давай пет лева шъ ти гледам на ръка; за здраве гледам, черна магия развалям, с любовно биле бая. Аре, бе, бате, ади дай три лева, а? За три лева шъ ти гледам“ Спътникът ми се опитваше да я прогони, но тя нахална налиташе отново: „Бате-грабна ми ръката - от дълъг път идваш, бате, къща искаш да купиш, къща шъ намериш, хубава къща, булката много ши я ареса, ама тука недей, че такса вземат фирмаджиите“
„Мамка ви циганска, ше ви изтребя“ - разбесня се гидът. Тогава разбрах, че на някои българи, им викат цигани. Обикалях от махала на махала, предлагане има, но нали търсех най-доброто. И намерих. Точно над реката,бяла кокетка, прозорците й със засмени очи ме гледат. Дворчето подредено,отпред лехи с цветя ухаят, над тях лозови пръчки,(асмалък им викат), хвърлят шарена сянка. Красота. И това хубаво българско слънце напекло от близо, от към планината подухва ветрец, нежно гали, шумът от водата приспивен...
Ех, Маргарет, ако сделката стане, тук много ще ти хареса. Сега отивам, че ме викат. До писане. Твой Джон.
Следва продължение
изминаха няколко дни от как напуснах Албиона в търсене на райското кътче, за което цял живот сме си мечтали и спестявали. Мисля, че намерих каквото ни трябва. Има една страна България, трудно я открих на картата, но с помощта на Туристическа агенция стигнах невредим. Служителите им ми препоръчаха да си нося навсякъде тефтер в който да записвам чутото, така най-лесно ще науча езика. За сега съм отседнал в крайпътен мотел в полите на планината, а от утре започвам да търся нашето гнездо. Ето и някои от първите ми впечатления.
Ден първи.
Уморен от пътуването останах да си почина. На мотелската врата се почука и се показа млад мъж. Попитах го какво желае. Повика ме с жест в коридора и ми показа две момичета - с много фриволен стил на облекло: гримирани като за рок концерт, в къси поли, тесни потничета и високи ботуши( при термометър +40 по Целзий на сянка) Недоразумение – казах и опитах да обясня, че не са с мен, не ги познавам. Но той настоятелно ги сочеше с пръст и повтаряше: „ Свирка двадесет лева, нормален трий сет, пълна четиридесет.“ Така понаучих първите си думички. Не ги търси в речника, може и да не съм записал точно , но лев е паричната им единица.
Предположих, че се нуждаят от помощ, та им дадох двадесет лири, а оня ме прегръща „Ама без нищо ли, бе, съвсем без нищо? Едно масажче поне да ти направят канджите...“ Спеше ми се, отпратих ги, и без друго и грам не му разбирах.
Имат си и кабелна в мотела. Пуснах музикалния канал и се оказа, че танцьорките от кабаретата им са едновременно и певици. Изпълняват някакъв интересен стил, тук го наричат „Чалга“ Някои от тях дори пеят леко облечени. Каква взаимозаменяемост! На сутринта дойде таксито според уговорката с Агенцията и тръгнахме да разглеждаме къщи. Тук явно всички хора се познават и уважават, защото често поздравяват родителите си един друг. По време на пътуването шофьорът постоянно споменаваше майките ту на кмета, ту на областния управител във връзка с:(цитирам) „Майка ви мръсна, изпотроших си колата в тия дупки“ Не зная какво точно значи, но подобен поздрав получи и един друг шофьор, който ни пресече пътя. Любезен народ са.
Селото в което спряхме е много хубаво - наоколо гори, прохлада, птички пеят, река, над нея мост; предпоставка за идилията която с теб търсим. Влязохме в местния пъб, да се разхладим докато чакаме гида. Вярно, че бирата им бе топла и в чашата плуваше муха, климатик нямаха, а вентилаторът на тавана бе повреден, масите мръсни и захабени, а здравите столове с един по-малко от от краката на масите, но пък мезето им бе превъзходно. Викат му суджук. Приготвя се от телешко и свинско месо, с много подправки, такова не бях ял. Разводачът дойде, тръгнахме на обиколка. Улиците тесни и изровени, но разбрах, че скоро щяло да има избори и тогава ще ги асфалтират. По пътя ни срещаха мургави дечица, дърпаха ме и възбудено крещяха: „Чичка, дай ст'инки, аре де, чичка“ но нали не ги разбирах, отминавах. Попитах гида какво искат, отговори ми: „Поздравяват те с „добре дошъл“ Поласках се и усмихнат им помахах, а те възторжено крещяха:“ Скръндзааа, капиталист!“ Докато правехме оглед на поредна къща, дойде една жена, мургава, слабичка, с широки басмени гащи, мърлява и зле миришеща. Занарежда напевно: „Бате, давай пет лева шъ ти гледам на ръка; за здраве гледам, черна магия развалям, с любовно биле бая. Аре, бе, бате, ади дай три лева, а? За три лева шъ ти гледам“ Спътникът ми се опитваше да я прогони, но тя нахална налиташе отново: „Бате-грабна ми ръката - от дълъг път идваш, бате, къща искаш да купиш, къща шъ намериш, хубава къща, булката много ши я ареса, ама тука недей, че такса вземат фирмаджиите“
„Мамка ви циганска, ше ви изтребя“ - разбесня се гидът. Тогава разбрах, че на някои българи, им викат цигани. Обикалях от махала на махала, предлагане има, но нали търсех най-доброто. И намерих. Точно над реката,бяла кокетка, прозорците й със засмени очи ме гледат. Дворчето подредено,отпред лехи с цветя ухаят, над тях лозови пръчки,(асмалък им викат), хвърлят шарена сянка. Красота. И това хубаво българско слънце напекло от близо, от към планината подухва ветрец, нежно гали, шумът от водата приспивен...
Ех, Маргарет, ако сделката стане, тук много ще ти хареса. Сега отивам, че ме викат. До писане. Твой Джон.
Следва продължение
Абонамент за:
Публикации (Atom)