Нещото

Обикалях по тъмно из центъра на непознатия град. В началото си мислех, че ще е лесна работа, но все не намирах това, което търсех.Почти бях освирепял от ужас. БОЛКАТА от последните няколко часа сковаваше краката ми, мускулите ми се схващаха, едва се тътрех от изнемога, когато изведнъж всред неоновите светлини на магазини и ресторанти най-сетне открих обекта. Влизаше се отстрани, през затъмнен вход, който се падаше в сянката на ъглова фасада. Отвън бе спрял камион, работници товареха някакви кашони, но нямах време да ги оглеждам.

Надникнах в полуосветено помещение. Погледът ми потърси врата, но такава липсваше. Преминах по дебел килим, покрай някакви мебели, ухаеше на прясно нарязана борова дървесина, лепила и тапицерски плат. Вече ми притъмняваше пред очите, когато Го зърнах . Опитах се да се затичам , но нозете отказваха да се подчинят. Спазъм сви тялото ми на две, скъсах ризата си на гърдите в опит да поема въздух, притворих клепки, паднах на колене и запълзях към него:
"Още малко, крачка още..."
Бях без изход.
ТО идваше!
Тихо и непредсказуемо.
Промъкваше се с неумолими, разкъсващи органите ми болезнени движения.Трябваше да приема съдбата си.
Притворих очи, стиснах зъби.
Бях готов!
Мускулите на корема ми се напрегнаха, студени тръпки полазиха гърба ми, слепочието ми се изду от напрежение и почувствах пулса да блъска като
затворено в клетка диво животно, погледът ми се мержелееше, пот изби по челото ми и се спусна на неприятни вадички по лицето. В ушите ми бучеше водопад, тръпките от гърба ми се изместиха в крайниците, забих ноктите на ръцете си в бедрата, издрах до кръв кожата, още малко, още малко...
Трябва да издържа!
Трябваше...
Бях изпаднал почти в несвяст, когато с огромно облекчение усетих как нещото напуска тялото ми като жив организъм. Отначало трудно и бавно, причинявайки жестоки болки, принуждавайки ме да се задържа на върха на напрежението и човешката воля, после полека, сантиметър по сантиметър ме освобождаваше от нежеланото си
присъствие...
Най после нещото, огромно и противно пльосна с жвакащ звук, като да бяха спуснали котвата на презокеански лайнер вдигайки пръски вода; мускулите ми се отпуснаха, приятната резидава светлина в помещението ме накара да притворя клепки. Оцелях!
Господи, така ли раждат жените!?
След канските мъки ме обземаше ледено спокойствие, дрямка пропълзя в душата ми, тялото ми релаксираше, дочух далечна музика, като че ли пееше и хор.
Беше тържествен хор.
О, Блаженство!
...Само да не бе тая противна воня!

А тук бе хубаво, хубаво.
Внезапно забелязах, че някой се раздвижи. С раздрана риза и страдалческо изражение на лицето срещу мен се пулеше мъж на средна възраст. Сепнах се, подскочих от неудобство. И той се сепна и подскочи. С облекчение осъзнах, че това бе голямо луксозно огледало.

Засмях се. Кому ли бе хрумнала тази гениална идея? Трябва да поставят такива и в ресторантите с мексиканска храна. За да се наблюдаваме когато се храним, знаейки какво ни очаква после.

В този момент някой освети помещението с мощен прожектор. Чуха се забързани стъпки от множество крака, врява. Няколко униформени с насочени пистолети ме заобградиха. Единият от тях съобщи по радиостанцията.

- Тук девети. Заловихме нарушителят на местопрестъплението.
... Ама, че вони тук!

Смръщи вежди, сбърчи нос и размаха ръка, опитвайки се да прогони миризмата.
Огледах се:
Бях попаднал в голям магазин за мебели и медицински фаянс. Седях на клекало изложено на витрината, огрян от светлина, с изут панталон и размъкната риза.
Отвън се събираше ухилена тълпа, а някой размахваше руло тоалетна хартия.

* * *