Търся истината по реката

Скука, опустял е градът, човек няма дори с кого да се скара.Кой на море, кой за риба, кой лозето си окопава.
Аз - в кръчмата на кея. Опушена една такава, стара, пълна със спомени, неголяма и уютна. С дървени столове и маси, без излишества и луксове, нищо екстравагантно. Покривките - домотакани, извезани в алено и зелено.
Всяка покривка си е жива история, като присъствена книга помни, кой кога е сядал, какво е ял и пил. С кого е бил. Какво са си говорили.
Хората, различни по характер и професия, седнат ли в кръчмата, уеднаквяват се някак си, заприличват си също като етикетите по бутилките - уж признак за различно съдържание,
а същността им е една и съща. Ферментирал гроздов сок.
Той също си има история, година, реколта, даже и дата.
Не и цена. Написаното на етикета е само заблуда, изискване за облагане с акциз, счетоводен каламбур. Защото не можеш с пет, десет лева да заплатиш труда на производителя, транспорта, отлежаването, бутилирането. Да не говорим за Слънцето. На него най много дължим за искрата в бутилките. Но свободно е То, независимо, господар на себе си и на света.
Седя си на чаша червено, ледено го обичам напук на етикецията, знаят ме тук, и го носят в кана и с много лед. Дунав тече все надолу, понякога тих, понякога син, но все тъй замислен. Много пъти се опитвах да го извадя от унеса, я с камъче го замервам, я с пръчка по брега му шибам. Само един път ми проговори, или за да ме разкара, че му бях писнал, или за да се отърси от спомени. Така или иначе, се разговорихме с него, и той ми разказа история, която ми звучеше като легенда.Част от нея бях чувал, друга не, но интересно ми беше да слушам, а и кога друг път вода ще ми проговори. И за да не ме вземат околните за луд, си общувахме тихичко, наум. Това пък научих от една старица, която хем я имаше, хем я нямаше, телепортираше се от реалността в съзнанието ми и обратно, но за нея съм ви разказвал преди. Сега слушах разказа на реката.

- Преди години - започна тя - пристигна тук един народ, хареса земите наоколо и се установи за постоянно. Борба води с местните заселници, сетне с пришълци, нападаха го непрестанно вражи орди, племена и съюзи, кой от кой по силни и лукави, но корав излезе този народ. Славни войни имаше, отстоя себе си. Заби конската опашка и заживя в мир с всички, които с мир идваха.Трудолюбив стопанин беше, тачеше боговете и домашното огнище. Хамбарите му пращяха от зърно, оборите не побираха живата стока, славата му стигаше далеч, името му будеше почит и уважение. Тъй годините минаваха. Но се зададе откъм Мала Азия облак, страшни поганци нападнаха и надвиха шепата народ. Разединен беше тогава, обезверен. Така отнесе няколко века в робство. Но където е горяло, има жарава. Мразеше тиранията, търпението се изчерпваше, надигаха глави по будните, заговориха за бунт, за въстание. Мнозина заплатиха с живота си дързостта да помислят за свобода, други избягаха извън родината.
Част от тях преплуваха мои води и се приютиха отсреща.

Плисна с вълна към румънския бряг. Дълго чаках оная нощ да продължи разказа си реката, но уморено течаха водите й, смълчана и унила беше. Замислена. Може би за ония, които е превозвала наобратно по тъмни доби, потайно и с много страх, или за надеждата, която са донесли със себе си.

Мисля си, тук са отсядали те. Окачвали са ямурлуците на ей ония пирони, до разпалената камина, отръсквали са дъжда от калпаците си, сгрявали са измръзнали длани.
Наливал е тогава кръчмарят от виното. Същото, но без етикет и цена. Същото вино, а искрата в него се е преливала във вените, смесвала се е с кръвта, на огън я е превръщала. После, огънят пламвал в очите, свъсвал веждите и давал глас на народния гняв. Гняв, превърнал се в песен. Кавалът извивал трели над сведените глави, пеел без думи, звуците му били смисъл, и зов, и вяра. Извирал гласът му от душите и сърцата им, казвал неизказаното, скритото, стаеното.Вдигал духа на обезверените, давал воля на силните, прогонвал страхливците. Когато гневът на народа се превърне в песен и всички я запеят, няма как светът да не я чуе. Народната песен, народна воля.
И се изправяли тогава главите на мъжете. Стиснали юмруци, вдигнали чела, страшно святкали очите им, но не за мъст, за справедливост се опълчили. Че няма мъст такава, която да премахне черните забрадки, да изтрие сълзите в детските очи, да върне мъртвите синове и бащи от гроба. Векове са били нужни на искрата, още толкова на песента. Събрала ги неволята на един народ. И станали неразделни.
Така твърди легендата, това е разказът. Не помня вече, доразказа ли ми го реката, аз ли си я досъчиних с пиянското си въображение.

На ей тая маса с везана покривка, на брега на Дунав се напивам от сутринта. Не от тази сутрин, всичките утрини на последните двайсет години пропивам. И не ме хваща. А уж пия от същото вино. И чакам да пламне искрата. И да чуя гласа на кавала. Защото не вярвам. И макар притчата да е недоказана истина, не съм съгласен, че историята ни е писана и кована в кръчма.
И защото искам да знам истината. И ако днес с мен пият всички мъже, и пият така от двайсет години, чакайки същото като мен, аз им казвам - да спрем.
Да спрем пиянското бездушие и безверие на народа ни.
Да повярваме в миналото си, за да променим настоящето. Защото знам, че дори и да има истина в приказката на реката, то тя не е за виното.

* * *
Иначе, тук е скука. И жега. Няма дори муха за да я пернеш
и да си го изкараш на нея. Нито пък с кого да се скараш.

* * *