Писмо до Англия - 3

Моя Маргарет


Спах като Младенеца в обятията на Мадоната тая нощ. Щурци пригласяха на лунната светлина и творението на великия Бетовен се прероди в недрата на дивия Балкан, превръщайки го в нечувана симфония, хармонията на която не понадлежеше на никоя от познатите ми музикална форми. В едно с ромона на близката река, в унисон с чара на жабешкия хор - любовно галеха суха,опиваха сетивата, отпускаха изморените ми нозе. Сигурен съм, че би било чест за самият сър Невил Маринър да дирижира Лондонската филхармония в изпълнение на това произведение на Природния гений. Стига да може.

Сънувах воденицата, пред нея имаше керван каруци, чакащи да смелят зърно. Мъже с рунтави калпаци играеха чилик, смееха се, шумно разговаряха чакайки реда си. И теб видях, Маргарет, на герана, закичена с китка, с менци в ръце. И себе си видях - опитвах се да напия менците и да ти открадна китката. Като, че ли, сценка от друг един живот, неизживян, премина пред очите ми изтичайки с реката. Звън на камбани правеше мигът тържествен, ти се срамеше усмихнато,кокетничеше, дърпаше менците от мен, водата се разплиска и ме заля, смеехме се, а камбаните биеха все по близо...

Скочих от леглото стреснат. Ченю с кофа в ръка ме поливаше кикотейки се, а вързаната пред вратата ми коза, тръскаше глава, чанът на врата й биеше като медната камбана от съня ми.

- Ставай, сър Джон, пладне е. Днес трябва да се явим пред нотариус.

Защо е вързан този звяр тук – недоумявах. Ченю с жест- все едно пиеше от чаша се опитваше да обясни нещо.

- Не, не, не! Не искам и да чуя за мастика повече, в мен горят огньовете на Ада.

-Мастика, мастика – кимаше оня насреща ми и пак надигаше въображаемата си чаша. Не искам бе човек. Натровен съм сякаш с отровата на змията убила Клеопатра.

-Не разбираш- взе едно котле, клекна до козата. Ръцете му погалиха вимето й, заговори и гальовно, надои мляко. Подаде ми :

- На, пий. Пий да се сафирясаш, бре!

Как ли не -гнусях се, потръпвайки от мисълта да вкуся подобно нещо. Ченю вдигна съдинката, отпи; по брадата му се стече тънка бяла струйка. Тикна ми я ухилен пред лицето:

- Пий бе, ахмак, за изтрезняване.

Гледаше ме с големите си кафяви очи, пий, подканяха ме те, няма страшно.

Повярвах му, вдигнах, отпих малко, колкото да опитам, задържах глътката, езикът ми я повъртя , потопи се (Боже, какъв вкус), носът ми дълбоко пое от аромата му, течността се завъртя в устата, оплакна се в небцето и се стрелна свободно в гърлото ми. Вълшебният еликсир ме освежи и ободри доколкото можа, след снощните пътешествия в анасоновите градини.

- Ха ха ха. Браво, Джони – потупа ме по гърба - И айрана върши работа, тараторът също, но най-добра е шкембе-чорбата. Като идем в града, ще те черпя една.

Пред нотариуса изповядахме сделката, поделихме си таксата по прехвърляне на имота, и оставихме бутилка уиски „за здраве“ Така е прието по инстанциите тук. Или подават дискретно запечатан плик. Нерядко и двете. Не знам какво има в плика, най-вероятно благодарствена картичка. Поразходихме се из града, улиците им тесни, осеяни с дупки, контейнерите препълнени с отпадъци, но нали ти споменах, наближават избори. В България много обичат животните. Дори в центъра е пълно с кучета. Ходят като вълците, на глутници, клечат пред магазините, по площадите. Не ги затварят като у нас в приюти.

Старите хора са на особена почит. Седят на групи в паркове и градинки, обсъждат активно социалното министерство и споменават по някоя от майките на управляващите. Част от тях се редят с чинии и лъжици пред походни кухни, за да опитат качеството на храната приготвяна от Червения кръст и дарители. Това са дегустатори на доброволни начала. Срещах и ровещи по кофите, но Ченю каза, че помагат на икономиката за разделното събиране на отпадъците.

В малкото ресторантче открих още един приятел на българина. Седнахме за прословутата шкембе-чорба, за която Ченю ми прокламираше от сутринта. Дойде сервитьора и взе поръчката. Като се върна на таблата му редом с купичките имаше и две умрели от студ стограмки с жълта напитка. Погледнах го учуден.

- Сливова ракия. Горещо шкембе със сливова – обясни ми - най-доброто против махмурлук. Аз не ти ли казах, че шкембето върви със сливова. А наздраве!
Отпих внимателно, не ми беше много до алкохол - Каза ми за шкембето, ама за ракията пропусна . Усещам, че пуританското в рода Джонсън отстъпва пред естествеността, простота и първичния чар в щенията на обикновения човек, нуждаещ се от неща съвсем различни, от обявяваните за приоритет в световен мащаб ценности.

- Малко вони на кенеф, ама инак си я бива – обясняваше Ченю- Кенеф бе, не знаеш ли какво е кенеф...Сливовата така си мирише, запазена марка. Маде ин България.

Заливаше се от смях, кимах неразбиращо глава, сърбах врялата чорба посипана обилно с чер пипер, чесън и люто, „удрях“ по глътка от ракията. Манталитетът на хората тук е съвсем различен от този на себеподобните им в Стара Англия. За разлика от нас, тук не са необходими специални покани като посещенията за следобеден чай, например. Покойната Ана, херцогинята на Бедфорд, едва ли би одобрила подобно поведение на поданиците на Кралицата.Визитите тук съвсем не започват и завършват в определен час. Те изобщо не са чаени визити, търся сравнение с тях, заради поводите събиращи хората. Не започват и завършват с чай, а със сериозни напитки и консумация. Не приличат и на дребни сладки и сандвичи салатите с много лук и сирене,чорбите подправени с огньове, гасящи се само с ледени ракии ухаещи на „кенеф“. И изобщо не им трябват фалшиви и лицемерни поводи за напиване. Самият факт, че нямаш причина да се напиеш е вече сериозен повод. Срещат се непреднамерено, сърцата им са отворени и за нови приятели, а кръчмите са просто място за срещи и разговори. От тук успях да си направя още един извод - наистина са работлива нация.Дори по време на„купоните“ не спират да говорят за работа, това е най-често срещаната тема в разговорите им на маса.
- А наздраве -подсеща ме Ченю – тя вонята е само в началото. След третото даже започва да ти харесва.

Но вече сме на четвъртото, а няма 12часа. Тук върви като закачка между мъжете лафа:“Рано е за ракия, няма още обед “ Ако смятаме това за принцип, то той често се нарушава. Като всички принципи. Затова започват с бира.

Скъпа Маргарет, от написаното по горе може да си мислиш, че тук живеят само пияници, но категорично грешиш. Това е само част от бита на българина,който постепенно опознавам. И като бъдещ жител на тази държава, съм длъжен да участвам във всички нюанси на обществения и социален живот; обичаи, традиции и празници, мислейки и за твоето бъдещо приобщаване. Сега трябва да приключвам, че предстои да ме учат на един танц – „Буболечка кючек“. Тук е на особена почит. Трябва да го усвоя до довечера, че ще е официалното ми представяне пред съселяните. Поздрави на Албиона.


Твой Джон


Дали ще има продължение :))?

* * *