Хапчета

Имаше някой в дома ми посред нощ. Подгоних го. Побягна. Последвах го. През задни дворове, запустели паркинги, тесни и мръсни улички в които прескачах заспали бездомници и ме погнаха зли кучета… Накрая го приклещих. В центъра на града. В улицата между църквата и кметството. И тогава, той откри огън по мен. С пистолет. Миг преди да го застрелям… се събудих. И веднага се сетих – хапчетата.
Докато отивах към кухнята ми мина и още една досадна мисъл – следобедното заседание, на което щеше да се обсъжда сливането ни с могъщ консорциум…
Стоях и тъпо зяпах течащата вода, чудейки се – глътнах ли хапчетата или не. Две розови, едно синьо и едно бяло… Глътнах ли ги?
Мамка му! Върнах се до спалнята и погледнах наченатите опаковки. Така. Вземам ги от три дни, днес е четвъртият, да видим… Май съм ги глътнал. Идеално.
Мислейки за гадният им вкус с вода се чудех как съм го направил без. Светнах в кухнята. Посрещна ме бележка написана от жена ми и залепена на вратата на хладилника:
„Мен може и да ме забравиш, но ХАПЧЕТАТА НЕДЕЙ!”
А сега де!
Съвсем се разсъних, а нямаше още пет и навън бе нощ повече от всякога. Помислих си за затоплените чаршафи, за оня с пистолета – не бях сигурен уцелих или не…Но и не знаех дали в действителност изпих проклетите хапчета…
Какво пък, ще ги глътна още веднъж.
Сандвичът ми беше безвкусен, кафето горчиво. От хапчетата е, мислех си, от няколко дни ходя като дрогиран.
На тръгване, в коридора, се спънах в някакви куфари, лампата бе изгоряла. Май изпсувах, не помня.
На всичкото отгоре навън валеше. Мразя да ме мокри, но интересно – тази сутрин дъждът ми хареса. Знаех си, тия хапчета наистина действат против стрес. И друго би трябвало да лекуват, но забравих какво.
Заради призива за икономии по време на криза, се качих в автобуса. Почетох тайничко чужд вестник, минах без билет и в службата вече влязох широко усмихнат.
В асансьора като че ли бе валяло – водата стигаше до бутоните и всички, които не бяха се издавили вече, проклинаха времето, транспорта и кмета. Добре, че забравиха за Господ!
Секретарката ме посрещна с чаша безкофеиново, сводката за предстоящия ден и заръка от жена ми.
- Знам, знам – спрях я с жест. – Да не забравя да прибера детето от градина.
- Не – изгледа ме озадачена. – Да не забравите да си изпиете хапчетата!
Не ми се спореше, поех чашата вода и две жълти хапчета от подноса и ги глътнах.
- Доволна ли си?
Тя стоеше насреща ми и чакаше.
- А, да! – сетих се и отворих уста. Показах си езика, повдигнах го нагоре, после надолу.
- Добре, затворете – кимна доволно секретарката – сержант и изчезна зад вратата .
В офиса настъпи тишина. Само капките драскаха отвън по стъклото, като забравено малко коте. Копнежът му да влезе вътре ме караше да се чувствам сигурен и защитен, от мини уредбата пианото на Шопен и неговият незабравим валс ми помагаха да се отнеса от действителността; помислих си - велик си, Маестро, велик… И зърнах пак оня, с пистолета, и пак се подгонихме по кривите улички, само дето тоя път те бяха пълни с народ, хората нехаеха, че той ги тъпче и стреля, влачеха крачка безтегловни и сиви, а аз тичах като безумец и крещях… Видях как се скри в една църква и се спрях, вдигнах със страхопочитание глава нагоре и замолих Бог да ми даде някакъв знак – как да вляза с оръжие в неговата обител!? И тогава звъннаха ония камбани, литна към небето ято гълъби, запляскаха с криле, закръжиха. А звънът се набиваше в мозъка ми ясен и отчетлив. И звънеше, звънеше…
Стреснах се. Телефонът лудуваше по бюрото ми почернял от ярост, тресеше се и ме подканяше да вдигна…
- Ало, тати? – чух гласа на дъщеря си. – Изпи ли си хапчетата?
Откога в градината им раздават GSM - и, зачудих се, докато слушах обясненията й, че датата за сватбата е вече определена, но аз да не се притеснявам, нямало да й личи толкова бременността, тя била все още моето момиче и нямало да ме изложи пред гостите; като се видим ще говорим повече, чуруликаше гласчето й, а вие с мама как сте, оправихте ли се?, да вземеш да се стегнеш малко, тати, нали знаеш колко си те обичам, ами хайде и ти направи компромис, наведи я малко тая глава, Господи, на кого ли го казвам, нали съм ти дъщеря и никак, ама никак не мога да я скланям и да прощавам, ама ти, тати, замисли се, 25 години брак имате, не е шега това, майната му, преглътни го като горчив хап, важното е сега да сте заедно, че сватба ще има скоро, еййй, татиии, дядо ще ставаш, дядо!, айде, аз сега ще затварям, че минутките ми свършиха и ще ме изключат, а ти…нали ме разбра какво ти казах, чао - чао и целувки, много те обичкам, тати…
Цък… Телефонът изключи и отново останах сам - някак малък и смазан в огромният фотьойл се почувствах. Сватба? Каква сватба, по дяволите, кой ще се жени? Хапчета, горчиви хапчета… Аз изпих ли си хапчетата? Май не съм, иначе защо детето ще се обажда по телефона?… Откъде ли е взела номера ми? Та тя едва брои до десет и все с пръстчета… Боже, къде са ми хапчетата?…А. да. В бюрото… Как беше сега – две сини, две розови и… Не, не! Две бели и по едно от другите… Не, и така не беше… Бе, ще пия от всичките по две, какво толкова… И какво за жена ми? За какво говореше дъщерята? Какви 25 години брак, миналия четвъртък празнувахме петата годишнина… Малката пак разиграва някакъв театър. Да, обожава да си измисля и да се включва в пиесите си. Хех! Умница ми е тя…
Някой почука. Влезе секретарката - сержант преди още да успея да отговоря. Тикна ми малка табличка с чаша вода и хапчета.
- Ох, ето къде били – глътнах ги. – Обърнах чекмеджетата да ги търся.
Малкият строен блондин ме гледаше неразбиращо. Боже, аз участвал ли съм на тоя кастинг за секретарки, защо ги избират все малоумни!?
- Какво сега? – запитах я.
- Заседанието – отговори, гледайки ме немигащо иззад три пласта грим.
- Ми то е следобед.
Мълчаливо ми показа часовника.
- Как ще е 14 часа? – направих се на бесен, но не ми се получи. Чувствах се някак лек и безмозъчен, точно като нея. Дали нямам и грим?
- Спахте почти седем часа – без да отваря уста каза тя.
- Как така съм спал! – сопнах й се. – Работих!... Аз никога не спя на работното си място! Никога!... Ти, какво, полудя ли!?
Много особена гримаса, която всъщност би трябвало да е мила усмивка, разтегна тънките й безчувствени устни.
- Елате – дръпна ме да седна. И се започна. От чорапите. Събу ги, измъкна ме от сакото, махна връзката, разкопча ми ризата. Когато стигна до копчетата на панталона я хванах за ръката:
- О, не! Достатъчно! Излез веднага от тук и се считай за уволнена!
- Добре, само да свърша.
Тонът ми ли не бе достатъчно авторитетен, или й прозвуча като сексуален намек?
Опитах се да се съпротивлявам. Сериозно!
Когато останах без дрехи, си помислих: „Поне да бяхме заключили вратата”
Нищо не се случи. Тя ме огледа, явно остана доволна от външния вид на бельото ми, защото отиде до гардероб в стената (никога не съм подозирал, че освен сейф, там може да се крие нещо друго) и извади чисти риза, връзка и костюм. Започна да ме облича. Обу ми нов чифт чорапи. После в обратен ред до вратовръзката. Не се опита да ме удуши, когато притягаше възела й. Това малко ме поразвесели. Допирът на пръстите й бе лек, но акуратен и пестелив. Тая жена е сбъркала професията си.
Огледа ме още веднъж, усмихна се. Тоя път истински.
По пътя за асансьора ми подаваше разни папки, каза, че е написала речта ми за пред гостите, а на малкото синьо листче са поздравите на японски, китайски и суахили. Сигурно си мислеше, че другите езици ги знам.
В кабината за нагоре се засякох с Иванов, някакъв шеф по импорта. Изтупан, ухаещ на парфюм и широко усмихнат. Като ме видя, така се ухили, че долната му устна едва не падна в скута ми:
- Подскочитръпков! – провикна се той, а асансьорната шахта заехтя като Деветашката пещера. – Как си, друже!
Прегърна ме и в този негов мил жест имаше толкова напориста енергия, че. едва не ми изпотроши костите. Дали да не му предложа от моите хапчета?
- Напрегнат…
- А? Кой не си е пил днес илачите? – запита ме сериозно, прибра долната си устна и се огледа стреснато. Бяхме само двамата.
- Не! Ти ми изглеждаш пренапрегнат.
- Ааа, ясно! – тупна ме по рамото. Сакото ми не успя да скъса, но здраво ме посини. – Това е от енергийните хапчета. – Бръкна в джоба си и показа прозрачна ампула. – Една на 24 часа и си хъндрет процентс рейди фор уърк! Екологично чиста, от самите Хималаи. – Тикна я обратно и се наведе над ухото ми. Зашепна заговорнически – За Далай Лама чувал ли си? От ученик на негов ученик е. Китайците, брат, ще бият скоро и американците по екологична фармацевтика. Помни ми думата!
- Дъщеря ми се омъжва – изведнъж изръсих аз.
- Кой?... Не бе, не ме разбра… Тоя пич, Чух Ма Не Ми Пука се казва, е тайландец, има магазинче за стоки по един лев. Обаче…
- А жена ми ме е напуснала… – все повече се осъзнавах и някак ми стана тясно и задушно тук, в проклетата кабина, която като че ли се бе заклещила в някакъв тунел и не помръдваше.
- Бе жени много… Слушай да ти разправям…
- Тия куфари, сутринта, в коридора… Били са моите куфари…
- Какви куфари бе, Подскочитръпков? – изумен ме гледаше Иванов. – Никакви куфари, виж я колко е малка ампулата, цял кашон ли ще вземеш?…
- Куфарите в които се спънах! Ааа…

Най-после асансьорът спря в заседателната зала. Вратата се отвори и гостите видяха следното:
На пода се търкаляха едрият, закръглен Иванов и дребният Подскочитръпков. Бяха запотени, с разпасани ризи и изпокъсани костюми. Иванов безумно ухилен, а Подскочитръпков с изкривено от ярост лице. И двамата си разменяха здрави юмруци.
- О, майн год – изстена потресен германецът.
- Стоп ит! Стоп ит! – кресна англичанинът.
- Вай, Аллах! – затюхка се увит в чаршаф тюрбанлия.
Последваха викове на различни езици и наречия – кой от кой по - екзотични и цветни.
Напразно се опитаха да ги разтърват.
Някой предложи да повикат пожарната. Друг – да повикат националната гвардия.
И тогава в заседателната влезе дребното недоразумение, сержант – секретарката на Подскочитръпков:
- Госпожата иска да ви чуе… Веднага! – натърти и преди да му разбият съвсем устата, тикна пред нея телефона. – Говорете! А вие, Иванов – засрамете се!
- Ама аз, …Защо аз!?… Той пръв започна….
- Шът! Тихо! Нека говорят!
- Скъпа, здравей… И аз се радвам да те чуя… Не, не съм задъхан, така ти се струва… Да, знам, че трябва да поговорим… Разбира се че мога… Веднага, да!... След десет минути идвам!... И аз те обичам, скъпа!
- Отивам… Жена ми се върна!... Това е чудесна новина, нали?...Нали?
Огледа се. Всички се бяха вторачили в него с нищо неразбиращи, немигащи очи.
Преводачите бързо обръщаха накъсаната му реч в дълбокомислена любовна лирика.
Немецът изръкопляска.
Англичанинът скришом изтри сълза.
Тюрбанлията вдигна глава към тавана и произнесе: Аллах акбар!

Подскочитръпков не взе асансьора, а хукна по стъпалата – през две. Надолу и навън. Лицето му сияеше и сякаш се бе събудил от странен сън. Сън, в който той гонеше някого с пистолет по улиците на града и се опитваше да го застреля. Искаше да отмъсти за поругана мъжка чест. Тичаше и си припомняше фрагменти от тоя сън. И изведнъж закова на място. Бе прозрял истината – не е било сън, а желание. Тъмно, грозно, диво желание да убие някого.

В залата се бе възцарила тишина. Срещата клонеше към провал , или поне към отлагане – все неща, които биха натрупали негативи за компанията, целяща да се продаде скъпо и прескъпо на чужденците.
От челното кресло се надигна побелял мъж със сурово изражение върху изпитото си лице. Повика с пръст секретарката си:
- Подмазвачева! Трябва да преминем към вариант Б. Искам да направиш спешно проучване. Какви точно лекарства са предписани на Подскочитръпков и дали ги е пил днес. И ме свържи с жена му преди да е стигнал при нея.
Тя кимна мълчаливо и се оттегли безшумно. Шефът й надяна любезна маска на лицето си, погледна гостите си и заговори, стрелкайки с поглед преводачите:
- Господа! Нека този малък спектакъл не ви притеснява. Надявам се, една половинчасова почивка с ордьоври и мокър бюфет ще ни освежи. Освен това – посочи с ръка една от стените. Отвори се скрита врата – Изненадите продължават! Да влязат момичетата!
Чуха се бурни възгласи и ръкопляскания.

Късно вечерта от последните телевизионни емисии се разбра, че наша фирма е погълнала няколко европейски, две арабски и една китайски компании, като с това е дала сериозна заявка за водеща световна сила в отрасъла си. В Министерски съвет спешно е постъпило предложение от всички парламентарни сили, тази дата, този знаменателен български ден, да бъде обявен за официален национален празник.
Най – после добра новина с родно участие. Честито на всички!

Р. Романов
10. 2010

Изглежда толкова красива, или 100 % сиво

Усмихна й се. През мрежата за комари усмивката му изглеждаше насечена на квадратчета. Като образ от растерна снимка.
Тя отвори вратата. Огледа улицата. Косата й беше мокра. Ухаеща на шампоан жена.
- Влез – без да го погледне каза. Отмести се и той премина покрай нея без да я докосне. Всичко в къщата си беше както го помнеше. Мебелите, телевизора, любимият му диван.
- Радвам се, че ме прие – каза той. Огледа се. Очакваше да го покани, но Суши мълчеше облегната на вратата. Отвън нахлу студ. Тя не затвори.
- Гола си, ще настинеш – имаше в предвид, че току що е излязла от банята.
Лилавият пеньоар й стоеше както някога – фриволно висящ и навяващ различни мисли. Постара се да не гледа цепката на деколтето. Отиде до прозореца и погледна навън. Все същият навъсен зимен ден. Сигурно ще завали, помисли си. Придърпа стол и седна. Суши най сетне притвори и в стаята стана някак уютно.
- За какво искаше да говорим? – запита го най-после.
Въпросът й го паникьоса. Цяла година се бе подготвял за него. Очакваше го, и все пак се стресна.
- Ами… - започна той. – За нас.
Навън избуча автобус. Можеше да чуе как гумите му стържат по насипания по асфалта пясък. Толкова страшна бе тишината.
- За нас? – произнесе тя и тръгна към ъгъла на стаята, там, където - той отлично знаеше - върху масичката за кафе стояха цигарите й. Но тя отмина масичката, спря пред стенният календар и го загледа.
- Да – каза тихо той, сякаш се боеше да не разбуди тишината.
Суши дълго наблюдава кръшното македонско хоро на календара, а на него му се стори, че дочува звуците на гайда и тъпан. После, сякаш сетила се за нещо, тя се обърна и без да гледа, погледът й не слизаше от календара, опипа масичката с безпогрешния усет на пушача, намери и разпечата пакета и запали. Дълго наблюдава как клечката догаря в пръстите й, той също гледаше, дори почувства болка от изгорено, когато пламъчето полази върху кожата й. Без да бърза, тя тръсна ръка и я загаси. Той потърси с поглед пепелник, но не намери. Беше готов да скочи до кухнята, да вземе от ония дълбоки порцеланови чинийки, от кафения сервиз, но се сети, че са подарък от майка й, и се отказа.
Тук трябваше да има пепелник. Винаги е имало. Огромният син пепелник, който купиха от панаира в Пловдив преди три години. Къде ли го бе дянала?
- За нас… - повтори тя и гласът й увисна без любопитство всред кълбетата дим.
Той само кимна.
Тя дори не го забеляза. Без да бърза пушеше и оставяше пепелта да се сипе по килима. Гледаше календара и се усмихваше на нещо.
- Да, за нас – започна той, усещайки как от вълнение думите му се губят. Разтрепери се. Чувстваше се като преди среща с любимото момиче, каквато всъщност възнамеряваше да е днес. Прокашля се, гласът му наемаше сила и увереност, и продължи. – През тази година, в която сме разделени, аз… доста се старах и постигнах… Не пия вече. Дори бира. И по мачове не ходя. На риболов също… В службата, а виж, това е интересно, в службата имаше малки размествания и вече съм мениджър по продажби за Северна България… Купих и нова кола, видя ли я отвън? Вярно, не е твоя любим цвят, сива е, знам, че мразиш сивото, но когато я вземах, нямаше други цветове, а не биваше да изтървам премията, веднъж шефът решил да ни премира за десет години… Но не е проблем, мога да я закарам при Митата в сервиза и да я пребоядиса каквато кажеш… С кожен салон е, с шибидах и електрически прозорци, има и климатик… Само седни да те повозя, от нула до сто ускорява за 6 секунди – като вятъра е…
Суши изгаси цигарата си в средата на масата, точно там, където обикновено стоеше огромният син пепелник. Угарката прогори тънката покривка и се размаза върху матирания плот.
Без звук угасна.
Жената прекоси стаята, отвори вратата на спалнята, от мястото си я виждаше идеално, и…хвърли на земята пеньоара. Просто го остави да се изхлузи от тялото й с едно от ония, неуловими за окото движения, които понякога казват толкова много.
Той седеше и гледаше вцепенен, устата му продължаваше да говори, но дори не чуваше какво. Бе останал без мисъл. Погледът му бе насочен към вълшебната гледка.
Тя започна бавно да се облича. Точно пред очите му, прекрасно знаейки, че той попива с очи всяко едно нейно движение, всяка извика на тялото, всяка гънка и бенка по кожата.
Остана съвсем гола.
Някъде в далечината изсвири влак, но дори да бе седнал върху релсите, нямаше сили да се помръдне.
Когато сирената в ушите му заглъхна, Суши вече обуваше черни бикини с червена дантела - бавно и със сластни движения, полюшвайки задник ту вляво, ту вдясно. После няколко минути се бори със закопчалката на сутиена, наглася си гърдите пред огледалото – повдигаше ги ту по-нагоре, или ги смъкваше по-надолу, завърташе се вляво, вдясно, накрая се хареса. Поглади с длан плоския си корем, усмихна се на отражението си. Извади от опаковката нов чорапогащник и започна да го нахлузва – първо десния крак, винаги обуваше първо него, после левия. Прецизно и внимателно опъваше материята върху глезена си, върху прасеца, накрая по бедрата. Стоеше й точно като нова кожа, но блестяща.
После дълго избира пола, блуза…
Когато започна да си поставя грима, на вратата се позвъни.
Той беше ни жив, ни мъртъв, но се чу да казва:
- Стой си, стой. Аз ще отворя.
И му се стори, че хукна към вратата, това толкова мразено и противно задължение – да търчиш да отваряш на някого, който си е нямал друга работа, а си е домъкнал задника пред къщата ти и звъни ни в това, ни в онова време. Но тя не възрази, това толкова много го зарадва, а и гледката от преди минути бе все още пред очите му, затова като отвори, дълго стоя и се взира в човека на вратата. Най-после се осъзна - дотолкова, че да разпознае бивш свой колега, именно тоя, на чийто овакантен пост назначиха него.
- Генов – едва промълви той.
Почувства напрежение в главата и слепоочията му запулсираха. Беше от миризмата на лавандула, носеща се от Генов. И дъхът му миришеше на лавандула, като че ли бе опасал ливадите над града. Зачуди се, какво прави тук, проследил ли го е, какво иска?
- Здрасти – Генов подаде сухата си, твърда като парче дърво длан, ръкува се с престорена радушие и се опита да надзърне над рамото му.
Досмеша го, като си спомни как му измисли прякора - Генов Лавандулата. Цялото учреждение се смя тогава и всеки се питаше: „Ма то било толкоз близо до ума, как не сме се сетили!?” После, когато шефа го избра и му даде ключ от опразнения офис, цяла седмица държа разтворено за да се проветри. Но най-важното - даде им да разберат на ония некадърници, защо не са се сетили.
Сладостна тръпка премина през тялото му. Присви очи, шосето отсреща отразяваше светлината на лампите и проблясваше, придаде си важен вид и запита:
- Генов, ти по какъв случай?... Нали знаеш, че служебни въпроси…
- Не, не! – весело го тупна Генов по рамото – Не е по служба, братле. Идвам да изведа Суши.
- Моля!? - не разбра той и пак присви очи. Вдигна длан над челото си, направи си заслон, като че ли отблясъците от шосето разпалиха пожари в зениците му. – Моля?
Като полъх, нежен и едва доловим, премина покрай ноздрите му опияняващият парфюм на Суши, усети шумоленето на вечерната й рокля. Бе свалила грозните пола и блуза, а роклята с гол гръб разкриваше меката й бяла кожа точно там, между плешките, където толкова обичаше да я целува.
Генов галантно й направи път и я наметна с елегантно кожено палто.
Опита се да преглътне и се зачуди откъде се е насъбрала толкова слюнка в гърлото му.
Миг преди да го направи, чу гласа на Суши:
- Да не забравиш това.
Вече се отдалечаваха към таксито, когато усети някаква тежест в ръцете си.
Погледна и разпозна любимия си син пепелник.

Не успя да преглътне.

10. 2010.

Р. Романов

Като хамелeоните

Заваля изведнъж. Притъмня, сгърчи се от напрежение небето и зацвърча въздухът като излят в кипяща мазнина. Безцветни капки тежко заплющяха. Мрачно въздъхна, затаи дъх простора миг преди да изригне и избухна, сякаш сцепен на две, през средата, от неочакван тътен; издутите му до пръсване гърди не издържаха, разлетяха се на късчета, разсипаха се над града, превръщайки за миг улиците му в корита, по които неудържимо нахлуха мътни потоци, повлекли със себе си дребни камъчета, клечици и майски бръмбари. Нашият булевард е пешеходна зона и по него не се движат автобуси. Когато потопът се взриви над кестени и акации, бе пълен с шляещ се народ. Нямаше къде да се скрият всичките тия хора и нахлуха в единственото заведение тук - опушено, вонящо на чесън и оцет бистро, в което сервираха шкембе - чорба и наливна бира. За минутки го напълниха. Гъмжилото се блъскаше, газеше и пищеше премазано, а отзад прииждаха още. Извадиха допълнително маси и столове, управителят припна между редиците, приемаше поръчки, сервираше и отнасяше посудата. Бе забравил и радикулита, и наднорменото си тегло. И си мислеше:" Боже, колко хубаво щеше да е, ако всичките 365 дни в годината вали и е все така пълно. Няма да я усетя тая криза, дори и съседното помещение ще наема, ще се разширя..." Аз не влязох. Останах под кестените с навити до глезените крачоли, с обувки в ръце, мокър до кости и глупаво стърчащ пред замъглените му прозорци, зад които вече хвърчаха халби с бира. Не съжалявах, дори ми беше приятно под дъжда, наслаждавах се на уединението си, най – после сам, мислех си, дори някаква мелодия се завъртя в главата ми и затананиках. И тогава съзрях в краката си решетката. Чугунена. Тежка и масивна, занитена с болтове към отточната тръба и си казах:” Боже, колко гениален е бил тоя, който я е сътворил! Уж най – обикновена решетка, а с толкова много приложения. Затваря под себе си цял един подземен свят, живеещ по свои правила, криещ свои тайни. " После се загледах в прииждащите потоци, които тя алчно поглъщаше. И Му признах: ” Боже, тук си надминал себе си, сътворявайки водата толкоз умна и съвършена. Защото мъдрост е нужна, за да надхитри тоя, който е проектирал това грозно желязо”. Тогава се сетих, че създателят на решетката е поставил и друг капан - голяма обла тръба, която ще я отведе там, където той пожелае. И то благодарение на собствената й слабост - да приема формата на съда в който я налеят. И макар в училище да са ни учили, че това се дължи на физичните й качества, бях уверен, че тя притежава и някакво тайно умение, придобито през вековете, защото винаги намира начин да продължи пътя си независимо от преградите. И докато се разсейвах с размисли, дъждът изведнъж премина в град и ледени топки с големината на казанлъшки понички окастриха всички дърветата и свалиха от тях прекрасната зеленина, с която толкова се гордееха. За секунда я превърнаха в мръсна шума, с която запушиха канализацията. Улицата бързо побеля изтръпнала от страх, а оскотелите клони щръкнаха грозно, като костите на оглозган до смърт, почернял гръбнак на допотопен звяр - попаднал погрешно в друг свят и ненамерил вярна посока. Водата прииждаше бавно, защото ледът не се топеше, а настилката заприлича на фрапе, накиснато в натурален зелен листен сок. Наблюдавах как вадите се разтваряха като пръсти, заобикаляха заледената купчина, подронваха я, разбутваха листата и се гмуркаха към подземията на града. И ми хрумна, че не сто, не хиляда, а дори милион повалени, премазани и унизени листа да се съберат на пътя й, пак няма да й попречат; просто ще забавят процеса, защото те са вече никои, не са на мястото си, не знаят как да се променят и да приемат друга форма. От тук насетне им оставаше само да бъдат сметени, събрани и изхвърляни на бунището, където да се превърнат в тор. Изведнъж просветна, небето се изчисти и вятърът прогони облаците. Остана само ламаринената песен на капчуците и заслушан в тях, не видях как тълпата напусна бистрото и зажвака из локвите, чудейки се накъде и защо бе тръгнала преди пороя, и какво следваше от тук нататък. Управителят беше толкова зает да пресмята оборота, че дори не забеляза това. Бях станал свидетел как красотата бе унищожена за миг от оня, който може да се променя. Но не съм сигурен в едно – дали ако през всичките 365 дни на нашата улица грее слънце и никога не вали, ще остарее щастлива?

Румен Романов06. - 07. 05.2010