неделя, 17 октомври 2010 г.

Хапчета

Имаше някой в дома ми посред нощ. Подгоних го. Побягна. Последвах го. През задни дворове, запустели паркинги, тесни и мръсни улички в които прескачах заспали бездомници и ме погнаха зли кучета… Накрая го приклещих. В центъра на града. В улицата между църквата и кметството. И тогава, той откри огън по мен. С пистолет. Миг преди да го застрелям… се събудих. И веднага се сетих – хапчетата.
Докато отивах към кухнята ми мина и още една досадна мисъл – следобедното заседание, на което щеше да се обсъжда сливането ни с могъщ консорциум…
Стоях и тъпо зяпах течащата вода, чудейки се – глътнах ли хапчетата или не. Две розови, едно синьо и едно бяло… Глътнах ли ги?
Мамка му! Върнах се до спалнята и погледнах наченатите опаковки. Така. Вземам ги от три дни, днес е четвъртият, да видим… Май съм ги глътнал. Идеално.
Мислейки за гадният им вкус с вода се чудех как съм го направил без. Светнах в кухнята. Посрещна ме бележка написана от жена ми и залепена на вратата на хладилника:
„Мен може и да ме забравиш, но ХАПЧЕТАТА НЕДЕЙ!”
А сега де!
Съвсем се разсъних, а нямаше още пет и навън бе нощ повече от всякога. Помислих си за затоплените чаршафи, за оня с пистолета – не бях сигурен уцелих или не…Но и не знаех дали в действителност изпих проклетите хапчета…
Какво пък, ще ги глътна още веднъж.
Сандвичът ми беше безвкусен, кафето горчиво. От хапчетата е, мислех си, от няколко дни ходя като дрогиран.
На тръгване, в коридора, се спънах в някакви куфари, лампата бе изгоряла. Май изпсувах, не помня.
На всичкото отгоре навън валеше. Мразя да ме мокри, но интересно – тази сутрин дъждът ми хареса. Знаех си, тия хапчета наистина действат против стрес. И друго би трябвало да лекуват, но забравих какво.
Заради призива за икономии по време на криза, се качих в автобуса. Почетох тайничко чужд вестник, минах без билет и в службата вече влязох широко усмихнат.
В асансьора като че ли бе валяло – водата стигаше до бутоните и всички, които не бяха се издавили вече, проклинаха времето, транспорта и кмета. Добре, че забравиха за Господ!
Секретарката ме посрещна с чаша безкофеиново, сводката за предстоящия ден и заръка от жена ми.
- Знам, знам – спрях я с жест. – Да не забравя да прибера детето от градина.
- Не – изгледа ме озадачена. – Да не забравите да си изпиете хапчетата!
Не ми се спореше, поех чашата вода и две жълти хапчета от подноса и ги глътнах.
- Доволна ли си?
Тя стоеше насреща ми и чакаше.
- А, да! – сетих се и отворих уста. Показах си езика, повдигнах го нагоре, после надолу.
- Добре, затворете – кимна доволно секретарката – сержант и изчезна зад вратата .
В офиса настъпи тишина. Само капките драскаха отвън по стъклото, като забравено малко коте. Копнежът му да влезе вътре ме караше да се чувствам сигурен и защитен, от мини уредбата пианото на Шопен и неговият незабравим валс ми помагаха да се отнеса от действителността; помислих си - велик си, Маестро, велик… И зърнах пак оня, с пистолета, и пак се подгонихме по кривите улички, само дето тоя път те бяха пълни с народ, хората нехаеха, че той ги тъпче и стреля, влачеха крачка безтегловни и сиви, а аз тичах като безумец и крещях… Видях как се скри в една църква и се спрях, вдигнах със страхопочитание глава нагоре и замолих Бог да ми даде някакъв знак – как да вляза с оръжие в неговата обител!? И тогава звъннаха ония камбани, литна към небето ято гълъби, запляскаха с криле, закръжиха. А звънът се набиваше в мозъка ми ясен и отчетлив. И звънеше, звънеше…
Стреснах се. Телефонът лудуваше по бюрото ми почернял от ярост, тресеше се и ме подканяше да вдигна…
- Ало, тати? – чух гласа на дъщеря си. – Изпи ли си хапчетата?
Откога в градината им раздават GSM - и, зачудих се, докато слушах обясненията й, че датата за сватбата е вече определена, но аз да не се притеснявам, нямало да й личи толкова бременността, тя била все още моето момиче и нямало да ме изложи пред гостите; като се видим ще говорим повече, чуруликаше гласчето й, а вие с мама как сте, оправихте ли се?, да вземеш да се стегнеш малко, тати, нали знаеш колко си те обичам, ами хайде и ти направи компромис, наведи я малко тая глава, Господи, на кого ли го казвам, нали съм ти дъщеря и никак, ама никак не мога да я скланям и да прощавам, ама ти, тати, замисли се, 25 години брак имате, не е шега това, майната му, преглътни го като горчив хап, важното е сега да сте заедно, че сватба ще има скоро, еййй, татиии, дядо ще ставаш, дядо!, айде, аз сега ще затварям, че минутките ми свършиха и ще ме изключат, а ти…нали ме разбра какво ти казах, чао - чао и целувки, много те обичкам, тати…
Цък… Телефонът изключи и отново останах сам - някак малък и смазан в огромният фотьойл се почувствах. Сватба? Каква сватба, по дяволите, кой ще се жени? Хапчета, горчиви хапчета… Аз изпих ли си хапчетата? Май не съм, иначе защо детето ще се обажда по телефона?… Откъде ли е взела номера ми? Та тя едва брои до десет и все с пръстчета… Боже, къде са ми хапчетата?…А. да. В бюрото… Как беше сега – две сини, две розови и… Не, не! Две бели и по едно от другите… Не, и така не беше… Бе, ще пия от всичките по две, какво толкова… И какво за жена ми? За какво говореше дъщерята? Какви 25 години брак, миналия четвъртък празнувахме петата годишнина… Малката пак разиграва някакъв театър. Да, обожава да си измисля и да се включва в пиесите си. Хех! Умница ми е тя…
Някой почука. Влезе секретарката - сержант преди още да успея да отговоря. Тикна ми малка табличка с чаша вода и хапчета.
- Ох, ето къде били – глътнах ги. – Обърнах чекмеджетата да ги търся.
Малкият строен блондин ме гледаше неразбиращо. Боже, аз участвал ли съм на тоя кастинг за секретарки, защо ги избират все малоумни!?
- Какво сега? – запитах я.
- Заседанието – отговори, гледайки ме немигащо иззад три пласта грим.
- Ми то е следобед.
Мълчаливо ми показа часовника.
- Как ще е 14 часа? – направих се на бесен, но не ми се получи. Чувствах се някак лек и безмозъчен, точно като нея. Дали нямам и грим?
- Спахте почти седем часа – без да отваря уста каза тя.
- Как така съм спал! – сопнах й се. – Работих!... Аз никога не спя на работното си място! Никога!... Ти, какво, полудя ли!?
Много особена гримаса, която всъщност би трябвало да е мила усмивка, разтегна тънките й безчувствени устни.
- Елате – дръпна ме да седна. И се започна. От чорапите. Събу ги, измъкна ме от сакото, махна връзката, разкопча ми ризата. Когато стигна до копчетата на панталона я хванах за ръката:
- О, не! Достатъчно! Излез веднага от тук и се считай за уволнена!
- Добре, само да свърша.
Тонът ми ли не бе достатъчно авторитетен, или й прозвуча като сексуален намек?
Опитах се да се съпротивлявам. Сериозно!
Когато останах без дрехи, си помислих: „Поне да бяхме заключили вратата”
Нищо не се случи. Тя ме огледа, явно остана доволна от външния вид на бельото ми, защото отиде до гардероб в стената (никога не съм подозирал, че освен сейф, там може да се крие нещо друго) и извади чисти риза, връзка и костюм. Започна да ме облича. Обу ми нов чифт чорапи. После в обратен ред до вратовръзката. Не се опита да ме удуши, когато притягаше възела й. Това малко ме поразвесели. Допирът на пръстите й бе лек, но акуратен и пестелив. Тая жена е сбъркала професията си.
Огледа ме още веднъж, усмихна се. Тоя път истински.
По пътя за асансьора ми подаваше разни папки, каза, че е написала речта ми за пред гостите, а на малкото синьо листче са поздравите на японски, китайски и суахили. Сигурно си мислеше, че другите езици ги знам.
В кабината за нагоре се засякох с Иванов, някакъв шеф по импорта. Изтупан, ухаещ на парфюм и широко усмихнат. Като ме видя, така се ухили, че долната му устна едва не падна в скута ми:
- Подскочитръпков! – провикна се той, а асансьорната шахта заехтя като Деветашката пещера. – Как си, друже!
Прегърна ме и в този негов мил жест имаше толкова напориста енергия, че. едва не ми изпотроши костите. Дали да не му предложа от моите хапчета?
- Напрегнат…
- А? Кой не си е пил днес илачите? – запита ме сериозно, прибра долната си устна и се огледа стреснато. Бяхме само двамата.
- Не! Ти ми изглеждаш пренапрегнат.
- Ааа, ясно! – тупна ме по рамото. Сакото ми не успя да скъса, но здраво ме посини. – Това е от енергийните хапчета. – Бръкна в джоба си и показа прозрачна ампула. – Една на 24 часа и си хъндрет процентс рейди фор уърк! Екологично чиста, от самите Хималаи. – Тикна я обратно и се наведе над ухото ми. Зашепна заговорнически – За Далай Лама чувал ли си? От ученик на негов ученик е. Китайците, брат, ще бият скоро и американците по екологична фармацевтика. Помни ми думата!
- Дъщеря ми се омъжва – изведнъж изръсих аз.
- Кой?... Не бе, не ме разбра… Тоя пич, Чух Ма Не Ми Пука се казва, е тайландец, има магазинче за стоки по един лев. Обаче…
- А жена ми ме е напуснала… – все повече се осъзнавах и някак ми стана тясно и задушно тук, в проклетата кабина, която като че ли се бе заклещила в някакъв тунел и не помръдваше.
- Бе жени много… Слушай да ти разправям…
- Тия куфари, сутринта, в коридора… Били са моите куфари…
- Какви куфари бе, Подскочитръпков? – изумен ме гледаше Иванов. – Никакви куфари, виж я колко е малка ампулата, цял кашон ли ще вземеш?…
- Куфарите в които се спънах! Ааа…

Най-после асансьорът спря в заседателната зала. Вратата се отвори и гостите видяха следното:
На пода се търкаляха едрият, закръглен Иванов и дребният Подскочитръпков. Бяха запотени, с разпасани ризи и изпокъсани костюми. Иванов безумно ухилен, а Подскочитръпков с изкривено от ярост лице. И двамата си разменяха здрави юмруци.
- О, майн год – изстена потресен германецът.
- Стоп ит! Стоп ит! – кресна англичанинът.
- Вай, Аллах! – затюхка се увит в чаршаф тюрбанлия.
Последваха викове на различни езици и наречия – кой от кой по - екзотични и цветни.
Напразно се опитаха да ги разтърват.
Някой предложи да повикат пожарната. Друг – да повикат националната гвардия.
И тогава в заседателната влезе дребното недоразумение, сержант – секретарката на Подскочитръпков:
- Госпожата иска да ви чуе… Веднага! – натърти и преди да му разбият съвсем устата, тикна пред нея телефона. – Говорете! А вие, Иванов – засрамете се!
- Ама аз, …Защо аз!?… Той пръв започна….
- Шът! Тихо! Нека говорят!
- Скъпа, здравей… И аз се радвам да те чуя… Не, не съм задъхан, така ти се струва… Да, знам, че трябва да поговорим… Разбира се че мога… Веднага, да!... След десет минути идвам!... И аз те обичам, скъпа!
- Отивам… Жена ми се върна!... Това е чудесна новина, нали?...Нали?
Огледа се. Всички се бяха вторачили в него с нищо неразбиращи, немигащи очи.
Преводачите бързо обръщаха накъсаната му реч в дълбокомислена любовна лирика.
Немецът изръкопляска.
Англичанинът скришом изтри сълза.
Тюрбанлията вдигна глава към тавана и произнесе: Аллах акбар!

Подскочитръпков не взе асансьора, а хукна по стъпалата – през две. Надолу и навън. Лицето му сияеше и сякаш се бе събудил от странен сън. Сън, в който той гонеше някого с пистолет по улиците на града и се опитваше да го застреля. Искаше да отмъсти за поругана мъжка чест. Тичаше и си припомняше фрагменти от тоя сън. И изведнъж закова на място. Бе прозрял истината – не е било сън, а желание. Тъмно, грозно, диво желание да убие някого.

В залата се бе възцарила тишина. Срещата клонеше към провал , или поне към отлагане – все неща, които биха натрупали негативи за компанията, целяща да се продаде скъпо и прескъпо на чужденците.
От челното кресло се надигна побелял мъж със сурово изражение върху изпитото си лице. Повика с пръст секретарката си:
- Подмазвачева! Трябва да преминем към вариант Б. Искам да направиш спешно проучване. Какви точно лекарства са предписани на Подскочитръпков и дали ги е пил днес. И ме свържи с жена му преди да е стигнал при нея.
Тя кимна мълчаливо и се оттегли безшумно. Шефът й надяна любезна маска на лицето си, погледна гостите си и заговори, стрелкайки с поглед преводачите:
- Господа! Нека този малък спектакъл не ви притеснява. Надявам се, една половинчасова почивка с ордьоври и мокър бюфет ще ни освежи. Освен това – посочи с ръка една от стените. Отвори се скрита врата – Изненадите продължават! Да влязат момичетата!
Чуха се бурни възгласи и ръкопляскания.

Късно вечерта от последните телевизионни емисии се разбра, че наша фирма е погълнала няколко европейски, две арабски и една китайски компании, като с това е дала сериозна заявка за водеща световна сила в отрасъла си. В Министерски съвет спешно е постъпило предложение от всички парламентарни сили, тази дата, този знаменателен български ден, да бъде обявен за официален национален празник.
Най – после добра новина с родно участие. Честито на всички!

Р. Романов
10. 2010

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Изглежда толкова красива, или 100 % сиво

Усмихна й се. През мрежата за комари усмивката му изглеждаше насечена на квадратчета. Като образ от растерна снимка.
Тя отвори вратата. Огледа улицата. Косата й беше мокра. Ухаеща на шампоан жена.
- Влез – без да го погледне каза. Отмести се и той премина покрай нея без да я докосне. Всичко в къщата си беше както го помнеше. Мебелите, телевизора, любимият му диван.
- Радвам се, че ме прие – каза той. Огледа се. Очакваше да го покани, но Суши мълчеше облегната на вратата. Отвън нахлу студ. Тя не затвори.
- Гола си, ще настинеш – имаше в предвид, че току що е излязла от банята.
Лилавият пеньоар й стоеше както някога – фриволно висящ и навяващ различни мисли. Постара се да не гледа цепката на деколтето. Отиде до прозореца и погледна навън. Все същият навъсен зимен ден. Сигурно ще завали, помисли си. Придърпа стол и седна. Суши най сетне притвори и в стаята стана някак уютно.
- За какво искаше да говорим? – запита го най-после.
Въпросът й го паникьоса. Цяла година се бе подготвял за него. Очакваше го, и все пак се стресна.
- Ами… - започна той. – За нас.
Навън избуча автобус. Можеше да чуе как гумите му стържат по насипания по асфалта пясък. Толкова страшна бе тишината.
- За нас? – произнесе тя и тръгна към ъгъла на стаята, там, където - той отлично знаеше - върху масичката за кафе стояха цигарите й. Но тя отмина масичката, спря пред стенният календар и го загледа.
- Да – каза тихо той, сякаш се боеше да не разбуди тишината.
Суши дълго наблюдава кръшното македонско хоро на календара, а на него му се стори, че дочува звуците на гайда и тъпан. После, сякаш сетила се за нещо, тя се обърна и без да гледа, погледът й не слизаше от календара, опипа масичката с безпогрешния усет на пушача, намери и разпечата пакета и запали. Дълго наблюдава как клечката догаря в пръстите й, той също гледаше, дори почувства болка от изгорено, когато пламъчето полази върху кожата й. Без да бърза, тя тръсна ръка и я загаси. Той потърси с поглед пепелник, но не намери. Беше готов да скочи до кухнята, да вземе от ония дълбоки порцеланови чинийки, от кафения сервиз, но се сети, че са подарък от майка й, и се отказа.
Тук трябваше да има пепелник. Винаги е имало. Огромният син пепелник, който купиха от панаира в Пловдив преди три години. Къде ли го бе дянала?
- За нас… - повтори тя и гласът й увисна без любопитство всред кълбетата дим.
Той само кимна.
Тя дори не го забеляза. Без да бърза пушеше и оставяше пепелта да се сипе по килима. Гледаше календара и се усмихваше на нещо.
- Да, за нас – започна той, усещайки как от вълнение думите му се губят. Разтрепери се. Чувстваше се като преди среща с любимото момиче, каквато всъщност възнамеряваше да е днес. Прокашля се, гласът му наемаше сила и увереност, и продължи. – През тази година, в която сме разделени, аз… доста се старах и постигнах… Не пия вече. Дори бира. И по мачове не ходя. На риболов също… В службата, а виж, това е интересно, в службата имаше малки размествания и вече съм мениджър по продажби за Северна България… Купих и нова кола, видя ли я отвън? Вярно, не е твоя любим цвят, сива е, знам, че мразиш сивото, но когато я вземах, нямаше други цветове, а не биваше да изтървам премията, веднъж шефът решил да ни премира за десет години… Но не е проблем, мога да я закарам при Митата в сервиза и да я пребоядиса каквато кажеш… С кожен салон е, с шибидах и електрически прозорци, има и климатик… Само седни да те повозя, от нула до сто ускорява за 6 секунди – като вятъра е…
Суши изгаси цигарата си в средата на масата, точно там, където обикновено стоеше огромният син пепелник. Угарката прогори тънката покривка и се размаза върху матирания плот.
Без звук угасна.
Жената прекоси стаята, отвори вратата на спалнята, от мястото си я виждаше идеално, и…хвърли на земята пеньоара. Просто го остави да се изхлузи от тялото й с едно от ония, неуловими за окото движения, които понякога казват толкова много.
Той седеше и гледаше вцепенен, устата му продължаваше да говори, но дори не чуваше какво. Бе останал без мисъл. Погледът му бе насочен към вълшебната гледка.
Тя започна бавно да се облича. Точно пред очите му, прекрасно знаейки, че той попива с очи всяко едно нейно движение, всяка извика на тялото, всяка гънка и бенка по кожата.
Остана съвсем гола.
Някъде в далечината изсвири влак, но дори да бе седнал върху релсите, нямаше сили да се помръдне.
Когато сирената в ушите му заглъхна, Суши вече обуваше черни бикини с червена дантела - бавно и със сластни движения, полюшвайки задник ту вляво, ту вдясно. После няколко минути се бори със закопчалката на сутиена, наглася си гърдите пред огледалото – повдигаше ги ту по-нагоре, или ги смъкваше по-надолу, завърташе се вляво, вдясно, накрая се хареса. Поглади с длан плоския си корем, усмихна се на отражението си. Извади от опаковката нов чорапогащник и започна да го нахлузва – първо десния крак, винаги обуваше първо него, после левия. Прецизно и внимателно опъваше материята върху глезена си, върху прасеца, накрая по бедрата. Стоеше й точно като нова кожа, но блестяща.
После дълго избира пола, блуза…
Когато започна да си поставя грима, на вратата се позвъни.
Той беше ни жив, ни мъртъв, но се чу да казва:
- Стой си, стой. Аз ще отворя.
И му се стори, че хукна към вратата, това толкова мразено и противно задължение – да търчиш да отваряш на някого, който си е нямал друга работа, а си е домъкнал задника пред къщата ти и звъни ни в това, ни в онова време. Но тя не възрази, това толкова много го зарадва, а и гледката от преди минути бе все още пред очите му, затова като отвори, дълго стоя и се взира в човека на вратата. Най-после се осъзна - дотолкова, че да разпознае бивш свой колега, именно тоя, на чийто овакантен пост назначиха него.
- Генов – едва промълви той.
Почувства напрежение в главата и слепоочията му запулсираха. Беше от миризмата на лавандула, носеща се от Генов. И дъхът му миришеше на лавандула, като че ли бе опасал ливадите над града. Зачуди се, какво прави тук, проследил ли го е, какво иска?
- Здрасти – Генов подаде сухата си, твърда като парче дърво длан, ръкува се с престорена радушие и се опита да надзърне над рамото му.
Досмеша го, като си спомни как му измисли прякора - Генов Лавандулата. Цялото учреждение се смя тогава и всеки се питаше: „Ма то било толкоз близо до ума, как не сме се сетили!?” После, когато шефа го избра и му даде ключ от опразнения офис, цяла седмица държа разтворено за да се проветри. Но най-важното - даде им да разберат на ония некадърници, защо не са се сетили.
Сладостна тръпка премина през тялото му. Присви очи, шосето отсреща отразяваше светлината на лампите и проблясваше, придаде си важен вид и запита:
- Генов, ти по какъв случай?... Нали знаеш, че служебни въпроси…
- Не, не! – весело го тупна Генов по рамото – Не е по служба, братле. Идвам да изведа Суши.
- Моля!? - не разбра той и пак присви очи. Вдигна длан над челото си, направи си заслон, като че ли отблясъците от шосето разпалиха пожари в зениците му. – Моля?
Като полъх, нежен и едва доловим, премина покрай ноздрите му опияняващият парфюм на Суши, усети шумоленето на вечерната й рокля. Бе свалила грозните пола и блуза, а роклята с гол гръб разкриваше меката й бяла кожа точно там, между плешките, където толкова обичаше да я целува.
Генов галантно й направи път и я наметна с елегантно кожено палто.
Опита се да преглътне и се зачуди откъде се е насъбрала толкова слюнка в гърлото му.
Миг преди да го направи, чу гласа на Суши:
- Да не забравиш това.
Вече се отдалечаваха към таксито, когато усети някаква тежест в ръцете си.
Погледна и разпозна любимия си син пепелник.

Не успя да преглътне.

10. 2010.

Р. Романов

неделя, 13 юни 2010 г.

Като хамелeоните

Заваля изведнъж. Притъмня, сгърчи се от напрежение небето и зацвърча въздухът като излят в кипяща мазнина. Безцветни капки тежко заплющяха. Мрачно въздъхна, затаи дъх простора миг преди да изригне и избухна, сякаш сцепен на две, през средата, от неочакван тътен; издутите му до пръсване гърди не издържаха, разлетяха се на късчета, разсипаха се над града, превръщайки за миг улиците му в корита, по които неудържимо нахлуха мътни потоци, повлекли със себе си дребни камъчета, клечици и майски бръмбари. Нашият булевард е пешеходна зона и по него не се движат автобуси. Когато потопът се взриви над кестени и акации, бе пълен с шляещ се народ. Нямаше къде да се скрият всичките тия хора и нахлуха в единственото заведение тук - опушено, вонящо на чесън и оцет бистро, в което сервираха шкембе - чорба и наливна бира. За минутки го напълниха. Гъмжилото се блъскаше, газеше и пищеше премазано, а отзад прииждаха още. Извадиха допълнително маси и столове, управителят припна между редиците, приемаше поръчки, сервираше и отнасяше посудата. Бе забравил и радикулита, и наднорменото си тегло. И си мислеше:" Боже, колко хубаво щеше да е, ако всичките 365 дни в годината вали и е все така пълно. Няма да я усетя тая криза, дори и съседното помещение ще наема, ще се разширя..." Аз не влязох. Останах под кестените с навити до глезените крачоли, с обувки в ръце, мокър до кости и глупаво стърчащ пред замъглените му прозорци, зад които вече хвърчаха халби с бира. Не съжалявах, дори ми беше приятно под дъжда, наслаждавах се на уединението си, най – после сам, мислех си, дори някаква мелодия се завъртя в главата ми и затананиках. И тогава съзрях в краката си решетката. Чугунена. Тежка и масивна, занитена с болтове към отточната тръба и си казах:” Боже, колко гениален е бил тоя, който я е сътворил! Уж най – обикновена решетка, а с толкова много приложения. Затваря под себе си цял един подземен свят, живеещ по свои правила, криещ свои тайни. " После се загледах в прииждащите потоци, които тя алчно поглъщаше. И Му признах: ” Боже, тук си надминал себе си, сътворявайки водата толкоз умна и съвършена. Защото мъдрост е нужна, за да надхитри тоя, който е проектирал това грозно желязо”. Тогава се сетих, че създателят на решетката е поставил и друг капан - голяма обла тръба, която ще я отведе там, където той пожелае. И то благодарение на собствената й слабост - да приема формата на съда в който я налеят. И макар в училище да са ни учили, че това се дължи на физичните й качества, бях уверен, че тя притежава и някакво тайно умение, придобито през вековете, защото винаги намира начин да продължи пътя си независимо от преградите. И докато се разсейвах с размисли, дъждът изведнъж премина в град и ледени топки с големината на казанлъшки понички окастриха всички дърветата и свалиха от тях прекрасната зеленина, с която толкова се гордееха. За секунда я превърнаха в мръсна шума, с която запушиха канализацията. Улицата бързо побеля изтръпнала от страх, а оскотелите клони щръкнаха грозно, като костите на оглозган до смърт, почернял гръбнак на допотопен звяр - попаднал погрешно в друг свят и ненамерил вярна посока. Водата прииждаше бавно, защото ледът не се топеше, а настилката заприлича на фрапе, накиснато в натурален зелен листен сок. Наблюдавах как вадите се разтваряха като пръсти, заобикаляха заледената купчина, подронваха я, разбутваха листата и се гмуркаха към подземията на града. И ми хрумна, че не сто, не хиляда, а дори милион повалени, премазани и унизени листа да се съберат на пътя й, пак няма да й попречат; просто ще забавят процеса, защото те са вече никои, не са на мястото си, не знаят как да се променят и да приемат друга форма. От тук насетне им оставаше само да бъдат сметени, събрани и изхвърляни на бунището, където да се превърнат в тор. Изведнъж просветна, небето се изчисти и вятърът прогони облаците. Остана само ламаринената песен на капчуците и заслушан в тях, не видях как тълпата напусна бистрото и зажвака из локвите, чудейки се накъде и защо бе тръгнала преди пороя, и какво следваше от тук нататък. Управителят беше толкова зает да пресмята оборота, че дори не забеляза това. Бях станал свидетел как красотата бе унищожена за миг от оня, който може да се променя. Но не съм сигурен в едно – дали ако през всичките 365 дни на нашата улица грее слънце и никога не вали, ще остарее щастлива?

Румен Романов06. - 07. 05.2010

вторник, 15 септември 2009 г.

Неродена от мъглите

Грохнала стара къща с увиснали прозорци, взиращи се в мен като очи на човек, който скоро не е виждал жива душа тъдява. Разкривените дъски на оградата приветстват с беззъба усмивка. Усмихва се и стопанката, ситнеща вдървено насреща ми. Подава ми стомна - глинен символ на едни отминали времена. Водата е студена, напомня извора на младостта, от който идва.

- Добре дошъл! - гласът й, топъл и мек, навява неясни, мили спомени. - Краката не държат, сине - посяда на прага, поставя ръце в скута си.

Овехтели, възлести пръсти, сключени като за молитва към земята. Не ходи на черква. На Бог не се моли(вече). Земята дава и прибира. Молба ако ще има, към нея ще е, че пътят на който е застанала е вече извървян - да стигне час по-скоро края му.

Подухва откъм дерето. Избелялата кърпа потрепва, свлича се, открива сивотата на годините. Прикляквам срещу нея, в сянката на дивия орех, побит, като исполински пилон пред къщата.

- Хубава сянка, ама тегли, изпива снагата ти - предупреждава ме.

Млад съм, ни кръст ме боли, ни крака. Намеря ли сянка - почивам си, хвана ли камък - на пепел го стривам. Як съм, не се плаша.

- На Тодора приличаш - сълза ли зърнах в окото й? - И той беше силен, непокорен.

Въздишката й, като стон се откърти, потръпна от спомена. Крехките й рамене увиснаха унило. Нищо не питам, седя и мълча. И тя мълчи, но говори на ум. Те я чуват, сигурен съм. Свикнала е така да общува с мъртвите си. Мъж има загинал във войната, синове.
Пътят към нея бе скрит в махалите. Три-четири къщи - махала правят. Три-четири махали - село. На по няколко километра едно от друго. На картата - в едно са. Ала не са. Само името едно. Чак не го помня. Записаха ми го като тръгвах насам.
Тайфата ни, все градски момчета. Язовирчето, частното хотелче, момичетата. Седмицата мина бързо - обещал бях на познат ракия да му купя, сливова. От Балкана. Идвал навремето по тия краища, пил, харесала му. Сега като чу, че ще летувам насам, ме замоли. Съгласих се, нямаше на гръб да я нося, я.
- Ракия има - чу мислите ми стопанката. - Но не е за продан, сине.
Ай да му се не види!.
- Пари не вади - спря ръката ми тя.- Тая ракия - за цяр е само. Сутрин на гладно, с мед. При треска или настинка. Или рана да наложиш. Не е за запой.

Проскърца портичката, жално изплакаха пантите. Козите от паша се връщаха. Дребни, мърляви, а виметата им като на крави. Скупчиха се около каменната сол в хранилката. Пъргавите им езици усърдно лижеха кристалните буци.
- На воля - кимна към козите - Сол на воля. Я, ела с мене. Някога в солта и газта ни бяха парите. Сега - солта на говедата, газта за болните ми стави.
Подаде ми трикрако столче, застана до най-едрата. Изтри вимето й с мокра длан, помилва го с неочаквана обич.
Животното кротна, като да заспа, когато пръстите й го докоснаха. Млякото - гъсто и пенливо, на тънка струйка запя в котлето.
Ветрецът обиколи из празните стаи, излезе на дървената веранда, провря се през простира, развя ръкавите на избеляла риза. Прозя се, да напомни свечеряването.
Вкопчен в козето виме доях несръчно под засмения поглед на стопанката.
-Нежно, нежничко и полека - нашепваше гласът й.- Като че мома милваш. За да те поиска пак, трябва да си го заслужиш. Не търпи дърпане и щипане, ласката харесва. Говори й, говори й! Да почувства че си истински, да ти се довери, да не се дърпа.

Думите й ме застигаха по прашният път, по който се видях да тичам. С риж от жегите перчем, кръпки на коленете, надянал на гърба ризата от простира. В едно неизживяно детство. Тичах и гонех парцалена топка по поляната, пусках хвърчила, вадех майски бръмбари от дупки, зелени сливи тръпчаха в устата ми. Веселото лято ме търкаляше по долове и падини, провирах се през горски шубраци, драки издираха лицето ми. Къпах се в прозрачна река(камъни и риби виждаха очите ми), пих вода от Живия извор(пълнеха се жилите ми със сили, мъж израствах).

Там някъде, между лятото и есента я срещнах. Не я срещнах, видях я. Имаше дивна снага - гората й беше дала премяна, буйни коси, слънцето с усмивка ги сресваше. Излезе от долината на мъглите и застана на хребета. Протегна ръце към небесата. Застина в молитва.
Първата и последната.
Отекна гръм! Затишие. Последва втори!
Тишината злокобно и кратко предупреди света.
Започваше война!
Зацвилиха коне, тръби зовяха войни под знамената, лъснаха щитове и дула. Надвиснаха железни облаци, изпълнени с ненавист, дулата бълваха олово, сблъскаха се щикове, стомана срещна жива плът.
И бурята, която сякаш се изви изпод земята, повлече всички в безумна, кървава вакханалия.
Сирени виеха грозно, кълняха небесата умиращите. Черни птици със злокобни крясъци се спускаха над мъртвите, предвкусвайки скорошен пир.
Гореше.
Всичко гореше.
И земята, и водата, и небето.

На хребета - обвит в омраза кръст наблюдаваше отблясъците на огньовете.
* * *
Лепкав мрак. Звездите се криеха в дима на пожарите. Нейде ехтеше камбана.
Звънът ставаше все по близък.
* * *
Отворих очи. Старицата я нямаше. Потърсих я, повиках я. Нямаше ни нея, ни козите й. И явно никога не бе ги имало. Тук царуваше миналото.
Грохналата къща ме гледаше с празен поглед през разкривените си прозорци. Тишината ме блъсна с ненавист. В пустеещият от години двор нямаше никой.
Вдигнах очи към простира на верандата.
Там нямаше простир.
Полудявам ли?
Разкривените дъски на оградата все така беззъбо ми се хилеха в настъпващата вечер. Проскърцваше увисналата панта на дворната врата. Счупени парчета от някогашна стомна се валяха в нозете ми - като ненужни, разпилени спомени.
Наканих се да излизам, тръпки ме побиваха от това място. Спънах се в нещо, залитнах. Опушено старо котле, лежеше преобърнато в локва разлято мляко.
И бутилка ракия.с

Р. Романов
2009

* * *
======

Игра до смърт

" В памет

На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...

Почивайте в мир!(ц)

Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.


* * *

От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.

* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.

* * *

Истината не винаги е червенокоса

" Апостоле свети,
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"

Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.


* * *

Ухание в мрака

Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.

Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.

Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.

Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;

- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...

Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.

Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.

Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.

Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.

Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:

- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.

- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.

Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.

В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.

Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.

Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.

Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:

- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...

До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.

Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.

* * *

"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.

Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.

Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.

Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *