Ухание в мрака

Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.

Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.

Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.

Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;

- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...

Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.

Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.

Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.

Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.

Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:

- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.

- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.

Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.

В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.

Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.

Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.

Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:

- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...

До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.

Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.

* * *

"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.

Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.

Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.

Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *

Потници и безделници

Хаджи Съби бе запрял шишането на чардака. Сърбаше топло кафе и
наблюдаваше минарето на джамията отсреща. Дебнеше оджата да се появи на високото и да го думне. Това щеше да е неговият протест срещу мегафоните и огромните рокаджийски тонколони, които щяха да се чуват чак до родното му Забърдо, намиращо се на петнайсет километра.
Днес областният трябваше да открие Големият панаир, който се честваше всяка година по това време. Очакваха се светила от шоу бизнеса, чалга изпълнители, популярни и по - малко такива. Все таки, това си беше събитие от национален характер. Беше надошло мало и голямо от околията за предстоящия празник, колеха се ярета, агнета.
Хаджи Съби пък бе наел двама гавроша които сега дебнеха скрити в сянката на храсталака до джамията. Беше ги цанил да отмъкнат обущата на вярващите щом влязат за молитва, щото смяташе да открива магазин в дама. И без друго кравата му излезе ялова, барем стайчето да ползва, няма да дава пара за нова стока, я!

Слънцето се надвеси над черешата в двора и опита от хрущялките. От трендафила в градината ухаеше на младост, събуждаше за живот и Хаджи Съби притвори очи, сладостно премлясна. Допуши му се и аха да отвори очуканата табакера, но се спря. Трябваше да откаже ваджишкия навик. Бръкна в потурите, с показалец намери онуй място между бедрото и чатала, дето беше винаги топло и влажно, отри го хубаво, до болка го отри и полека, без да бърза го извади. Пръстът му лъщеше като мазна наденичка таман извадена от тигана, поднесе го под носа си и силно смръкна. Възкиселата остра миризма на кир проникна за миг в дробовете му, нахлу в мозъка му, чардакът пред погледа му заигра , едва не се срути от стола.
- Бах мааму!...По -силно от дрога това!...Бррр! - Разтресе глава и избърса избилите сълзи в очите си.
От долния край на селото се зачу музика. Индийците от близкия цирк барабар със „Слонът, моя приятел“ мъкнеха цялата си шарена цигания под съпровода на сароди, табли и тамбури*. Радж Капур крачеше пременен като нинджа и раздаваше автографи на лели и баби, които са били тинейджърки по време на премиерата на филма.
Откъм дефилето повя хлад. Хаджи Съби избърса с домотакана кърпа потта от челото си, сетне я изцеди, преметна я като пран байрак на простира и изрева към пруста:

-Айдооо...

Чу се шум на боси нозе по пръстения под, скръцнаха тревожно стълбите, след миг се появи балдъзка му, неомъжен трийсетгодишен крокодил, от най – грозните.
- Кажи, батьо!

Помъчи се да го рече напевно, палаво и игриво, но все едно страшина от Крумовградския конен полк изрева пред строя. Събудиха се лястовичките под стрехата ужасени и с писък изпопадаха от гнездата си. Слънцето се сепна изплашено и скочи от черешата, като да го бяха уличили в кражба. Сетне се огледа наляво - надясно, и поуспокоено, лениво, с вид на невинен съботянин по време на пости се изхлузи една педя по – нататък, към площада. Хем да вижда там какво става, хем и да държи под око Хаджи Съби и пушката му.
- Млъкни ма, усруспийо! Колко пъти те уча, като приказваш да го правиш мълчаливо, че плашиш и вълците в гората. Иди донеси кафе, че свърши, и тури да запържиш от суджука. Ама от ланшния, новия няма да го бараш, че ти отрязвам кунките!

Засукана щеше да изглежда Айда, съкратено от Айлисия – Даная, както й се искаше, ако бе намалила поне две – трети от талия и задник, но всекидневната упорита диета с овча лой и пръжки не й помагаше. Защото криво беше прочела, с мастта трябваше да налага тлъстините, а не да топи залъци в нея и да излапва по един хляб на ядене.
Врътна се обидено на пети Айда, нацупи чипото си, като връх на цървул носле, разпери пухкави ръчища, аха да полети от чардака, ма се отказа и, слава Богу, заскърца изтежко по стълбите надолу.

По улицата се зададе „Вестникарчето“ Въртейки мързеливо педалите на велосипеда, наближаваше портата на хаджи Събевата къща, когато изведнъж извади от преметнатата през рамото си чанта свитък и с все сила го запокити към чардака. Злобният му смях отекна зловещо в неделния предобед. Но го очакваше хаджито; спокойно, с отработено движение нахлузи бейзболната си ръкавица и улови свистящата пратка миг преди да разбие на трески прозореца му.
- На-нааа! - показа свитата си в лакътя ръка, пляскайки с длан по нея след изчезващият в прахоляка колоездач. - Да имаш да вземаш!
Седна на стола и разтвори вестника.
– Келеш с келеш. Мъжко дупе веднъж се такова. Да ма прости Господ – прекръсти устата си и надяна очилата. Стълбите зад гърба му жалостиво проплакаха, като че ли цяло племе туземци с боси нозе скачаше по тях, появи се Айда с огромен поднос и кана димящо кафе.
- А така, къзъм, ашколсун! - доволно потри ръце хаджи Съби и тикна голямата си като бирена халба кафяна чаша под чучура й.
- Пълни! - заповяда. - С десет бучки шекер, нали?
- Да бе, батьо. - увери го шепнешком балдъзката. Лястовичките тъкмо се бяха настанили по гнездата си, и само почувстваха лек повей, като от вятъра.
Засърба кафявата течност с наслада хаджито, пак му се допуши, реши да бръкне в потурите си, да смръкне още веднъж, когато неочаквано Айда се просна отгоре му, тежките и гърди го задушиха, белите и пухкави ръчища обвиха врата му. Заскърца стола под тежестта им, аха да се срутят и двамата на пода, „полудя ли, крокодил с мустаци, марш от мен, мамка ти“ искаше да извика, но устата му бе пълна с плътта й, скочи, гътна масата, разлюля се каната и плисна кафето.
- Не бе, батьо! Не е това, дет си мислиш! - проплака Айда - На, виж!
Пресегна се и обърна вестника обратно.
- С краката нагоре го четеш. Хи Хи!
Почервеня от възмущение Хаджи Съби. Че като стана. Че като зина:
- Мари, щерко на блатата умирисана, тръстико неокастрена; тлъсто буре гранясала мас, невежа кратуна, проста селяндурка, аполитична амеба...
- На, бате, пийни си - невъзмутимо му подаде чаша вода Айда.
Съби сграбчи стакана, помириса го, свъси вежди, като плувец пред решителен скок от десетте метра, съсредоточи се, допря устни до ръба му и с отривисто движение на главата и ръката гаврътна. После завъртя ситно очи, изръмжа, като руски казак се огледа за парче сухар да подуши, ама нямаше, затуй вдигна показалеца и го завря под носа си.
- Полека, бате. Не е водка.
Махна с ръка, "все едно" и запита:
- За какво говорех?
- За вестника, бате.
-А? Какво за вестника? Защо е на обратно?
- Ами и аз това се чудех - едва не прихна Айда, но се удържа.
Тръсна се в стола хаджито и посочи заглавието.
- Много си проста, ма! Всеки може да чете вестник така. Майката му е да го четеш наопаки. Я да те видим, можеш ли? Можеш, ама друг път!
Айда махна с ръка и влезе в одаята. Опъна се на миндера с книга в ръка. Четеше "Ана Каренина"
Съби разчете заглавието. "Мартенските музикални дни започват"
- Мамка му и копелдак! - възмути се. - Стар вестник ми е донесъл пак. През май мартенски музикални дни, да бе!
До оградата двама бараби с оръфани дрехи се жалваха един на друг:
- Направо ми се къса сърцето - хленчеше единият - Като гледам,
какви пари се дават за простотии, а за културата? Нищо!
- Да, да! - бърбореше и другият оръфлек, нисък, набит, с бирено коремче - И аз оня ден така, таман си лежа на диванчето и препрочитам Чехов, когато телефонът ми иззвъня. Ама звънът му е някак..чуждоземски!
- Айде, бе? - не повярва отведнъж първият.
- Да, бе! - закле се в майка си нисичкият - И вдигам аз, ало, кой е бе, питам, а отсреща, познай кой!
- Кой? Ама, а кажи бе, човек, че направо ми се къса сърцето така...
- Как кой бе, Арни!
- Армен Хачатурян?
- Не беее, Арни Щварценегер!
- Ааа...аз пък какво си помислих...
- И ми вика: "Здрасти, мой човек, позна ли ме" Е, как няма да познавам мистър мускул, айде сега, нали така? Ха ха ха! Губернатор стана, голяма работа, ама ей на, сетил се за нас.
- Така, така...
- Ще идвам в България, вика, да снимам филм! Имам роля за теб...
Отминаха към площада културтрегерите, Съби замислено сърбаше кафето, а от към градината се зачу:
- Дий, воле, дий!
Боне Крайненецът ореше за втори път мерата му, и все се жалеше:
- Суша, хаджи, голяма суша...То като не е да превали, па да подухне сетне, да изпръхне земята и да се рони пръстта като захар измежду пръстите ти, па ори тогаз. Ори и пей.
- А де! А да не взема копралята де! Само да ревете знаете. Земята ви корава като напече, като иде дъжд, кално ви е...Я ори там и не се оплаквай!
- Ора, хаджи, ора. - смирено отвърна Боне и подкара Белчо и Сивушка.
Преваляше обед, от към площада долиташе музика, оркестърът на Горан Брегович се разгряваше за тържествата, пищяха свирки, летяха балони, моми и ергени се заливаха от смях по люлки и виенски колела, задяваха се. Миризма на кебапчета висеше над тълпата, слънцето с мъка надзърташе през облаците дим вдигнати от скарите. Веселие и безпардонен глъч достигнаха до Бог и той
затръшна възмутен прозореца. Време ми е май да се махна от тук, замисли се.
По пътя се зададе шарен автобус. Караше бавно, за да се четат надписите отстрани. С големи букви оповестяваха за "Шоуто на века" Полуголи хубавици размахваха ръце на приветстващото мнозинство, мъж в кожено яке дрънчеше с многобройните ланци по врата си и поздравяваше:
- Здравейте, компанията! Няма да се плашите, Въргала е тук!
До него Кофе Бабоне раздаваше бонбони разкривайки белите си зъби в усмивка
Автобусът отмина а след него в облаците прах подтичваха хлапетата от Селеметя.
- Батеее, дай два лева, бате, не щем бонбони...
Днес и джамията седеше празна и затворена. Всичко живо бе на панаира. Щеше му се да гръмне някого хаджито, накривя му из един път. И за остарелия вестник, и за липсата на пари за култура, а за Айда направо си му дожаля. И таман да влезе в одаята, да я погали, да й рече някоя позабравена добра дума, от към градината се чу вик, от който му настръхна косата на темето:
- Хайде, Сивушке. Стани! Виж Белчо ти се смее. Стани!

Заклещи сякаш с парцал някой ноздрите му, трясна го по главата. Задушаваше се, падна, видя насреща си Боне преоблечен като мечка, да се мъчи да го сплаши; на майтап уж, със смешното скъсано чердже, стани, стани, викаше му, иде мечката от гората, стани...
Оркестърът "За погребения и сватби" на Горан Брегович свиреше в захлас, тресеше се мегдана от танци, музиката му се носеше над главите на мнозинството, политна, волна и свободна и стигна до прозорците в спалнята на Господ, но той отдавна го нямаше там, беше оставил на самотек човечеството.
Боне Крайненецът плачеше край мъртвото тяло на Сивушка, а плачът му изричаше думи, като да бе стих:

"Така си мреш
Така сме ний,
така - поглеж!
Дий...
Дий, краста, дий!

откъс от романа "Потници и безделници"
сароди, табли и тамбури* - индийски музикални инструменти
използвани са герои и цитати от Е.Пелин и П.Яворов
-