Неродена от мъглите

Грохнала стара къща с увиснали прозорци, взиращи се в мен като очи на човек, който скоро не е виждал жива душа тъдява. Разкривените дъски на оградата приветстват с беззъба усмивка. Усмихва се и стопанката, ситнеща вдървено насреща ми. Подава ми стомна - глинен символ на едни отминали времена. Водата е студена, напомня извора на младостта, от който идва.

- Добре дошъл! - гласът й, топъл и мек, навява неясни, мили спомени. - Краката не държат, сине - посяда на прага, поставя ръце в скута си.

Овехтели, възлести пръсти, сключени като за молитва към земята. Не ходи на черква. На Бог не се моли(вече). Земята дава и прибира. Молба ако ще има, към нея ще е, че пътят на който е застанала е вече извървян - да стигне час по-скоро края му.

Подухва откъм дерето. Избелялата кърпа потрепва, свлича се, открива сивотата на годините. Прикляквам срещу нея, в сянката на дивия орех, побит, като исполински пилон пред къщата.

- Хубава сянка, ама тегли, изпива снагата ти - предупреждава ме.

Млад съм, ни кръст ме боли, ни крака. Намеря ли сянка - почивам си, хвана ли камък - на пепел го стривам. Як съм, не се плаша.

- На Тодора приличаш - сълза ли зърнах в окото й? - И той беше силен, непокорен.

Въздишката й, като стон се откърти, потръпна от спомена. Крехките й рамене увиснаха унило. Нищо не питам, седя и мълча. И тя мълчи, но говори на ум. Те я чуват, сигурен съм. Свикнала е така да общува с мъртвите си. Мъж има загинал във войната, синове.
Пътят към нея бе скрит в махалите. Три-четири къщи - махала правят. Три-четири махали - село. На по няколко километра едно от друго. На картата - в едно са. Ала не са. Само името едно. Чак не го помня. Записаха ми го като тръгвах насам.
Тайфата ни, все градски момчета. Язовирчето, частното хотелче, момичетата. Седмицата мина бързо - обещал бях на познат ракия да му купя, сливова. От Балкана. Идвал навремето по тия краища, пил, харесала му. Сега като чу, че ще летувам насам, ме замоли. Съгласих се, нямаше на гръб да я нося, я.
- Ракия има - чу мислите ми стопанката. - Но не е за продан, сине.
Ай да му се не види!.
- Пари не вади - спря ръката ми тя.- Тая ракия - за цяр е само. Сутрин на гладно, с мед. При треска или настинка. Или рана да наложиш. Не е за запой.

Проскърца портичката, жално изплакаха пантите. Козите от паша се връщаха. Дребни, мърляви, а виметата им като на крави. Скупчиха се около каменната сол в хранилката. Пъргавите им езици усърдно лижеха кристалните буци.
- На воля - кимна към козите - Сол на воля. Я, ела с мене. Някога в солта и газта ни бяха парите. Сега - солта на говедата, газта за болните ми стави.
Подаде ми трикрако столче, застана до най-едрата. Изтри вимето й с мокра длан, помилва го с неочаквана обич.
Животното кротна, като да заспа, когато пръстите й го докоснаха. Млякото - гъсто и пенливо, на тънка струйка запя в котлето.
Ветрецът обиколи из празните стаи, излезе на дървената веранда, провря се през простира, развя ръкавите на избеляла риза. Прозя се, да напомни свечеряването.
Вкопчен в козето виме доях несръчно под засмения поглед на стопанката.
-Нежно, нежничко и полека - нашепваше гласът й.- Като че мома милваш. За да те поиска пак, трябва да си го заслужиш. Не търпи дърпане и щипане, ласката харесва. Говори й, говори й! Да почувства че си истински, да ти се довери, да не се дърпа.

Думите й ме застигаха по прашният път, по който се видях да тичам. С риж от жегите перчем, кръпки на коленете, надянал на гърба ризата от простира. В едно неизживяно детство. Тичах и гонех парцалена топка по поляната, пусках хвърчила, вадех майски бръмбари от дупки, зелени сливи тръпчаха в устата ми. Веселото лято ме търкаляше по долове и падини, провирах се през горски шубраци, драки издираха лицето ми. Къпах се в прозрачна река(камъни и риби виждаха очите ми), пих вода от Живия извор(пълнеха се жилите ми със сили, мъж израствах).

Там някъде, между лятото и есента я срещнах. Не я срещнах, видях я. Имаше дивна снага - гората й беше дала премяна, буйни коси, слънцето с усмивка ги сресваше. Излезе от долината на мъглите и застана на хребета. Протегна ръце към небесата. Застина в молитва.
Първата и последната.
Отекна гръм! Затишие. Последва втори!
Тишината злокобно и кратко предупреди света.
Започваше война!
Зацвилиха коне, тръби зовяха войни под знамената, лъснаха щитове и дула. Надвиснаха железни облаци, изпълнени с ненавист, дулата бълваха олово, сблъскаха се щикове, стомана срещна жива плът.
И бурята, която сякаш се изви изпод земята, повлече всички в безумна, кървава вакханалия.
Сирени виеха грозно, кълняха небесата умиращите. Черни птици със злокобни крясъци се спускаха над мъртвите, предвкусвайки скорошен пир.
Гореше.
Всичко гореше.
И земята, и водата, и небето.

На хребета - обвит в омраза кръст наблюдаваше отблясъците на огньовете.
* * *
Лепкав мрак. Звездите се криеха в дима на пожарите. Нейде ехтеше камбана.
Звънът ставаше все по близък.
* * *
Отворих очи. Старицата я нямаше. Потърсих я, повиках я. Нямаше ни нея, ни козите й. И явно никога не бе ги имало. Тук царуваше миналото.
Грохналата къща ме гледаше с празен поглед през разкривените си прозорци. Тишината ме блъсна с ненавист. В пустеещият от години двор нямаше никой.
Вдигнах очи към простира на верандата.
Там нямаше простир.
Полудявам ли?
Разкривените дъски на оградата все така беззъбо ми се хилеха в настъпващата вечер. Проскърцваше увисналата панта на дворната врата. Счупени парчета от някогашна стомна се валяха в нозете ми - като ненужни, разпилени спомени.
Наканих се да излизам, тръпки ме побиваха от това място. Спънах се в нещо, залитнах. Опушено старо котле, лежеше преобърнато в локва разлято мляко.
И бутилка ракия.с

Р. Романов
2009

* * *
======

Ухание в мрака

Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.

Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.

Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.

Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;

- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...

Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.

Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.

Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.

Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.

Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:

- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.

- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.

Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.

В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.

Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.

Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.

Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:

- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...

До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.

Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.

* * *

"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.

Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.

Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.

Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *