" Апостоле свети,
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"
Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.
* * *
Показват се публикациите с етикет хора. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет хора. Показване на всички публикации
вторник, 15 септември 2009 г.
Ухание в мрака
Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
понеделник, 14 септември 2009 г.
Маймуната в главата ми
На всеки от нас в душата, дреме по един звяр. Някой се изживява като лъв, друг като тигър...
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
събота, 12 септември 2009 г.
Нощта на наградите
" ...Къс скала, захвърлена от природата, скрито послание към човешката безотговорност го задържаше да не рухне в бездната"
Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.
* * *
Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.
Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.
Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.
Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.
Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.
Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.
Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.
Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.
Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.
Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.
Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.
Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.
„Жива!“
Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.
Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.
Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:
-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!
Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:
- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.
В далечината дочу сирена на влак.
Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.
- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.
Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.
От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...
Недопита чаша кафе изстиваше на плота.
* * *
Първите капки дъжд се разбиха с тропот, в омазаното стъкло на купето. В навечерието на Големия празник се очакваха снеговалежи. Вагонът оживя, раздвижи снага, отново застина и след миг колебание плавно нае скорост теглен от електричката. Момичето се облегна назад и притвори очи.
* * *
Малкото планинско градче отстоеше на три километра от тунела, който щеше да свързва двете половини на страната. Обектът бе пред завършване, началниците доволни потриваха ръце от престоящите премии. Щеше да има смяна и в Празничната нощ. Довършваха се асфалтените заливки и осветлението на няколко километровия отвор промушил недрата на планината.
Работник от механизираната бригадата крачеше забързан по пътя. Едва си бе уредил почивка днес, шефът му доста се опъна в предвид сроковете за пуска, но накрая се съгласи. От няколко месеца си пишеше с момиче от окръжния град Днес тя се беше съгласила на първа среща.
Над главата му присветна, след няколко секунди отекна гръм и заваля. Ускори крачки, забил поглед към далечните светлинки под хълма . При нормален ход вземаше разстоянието за четиридесет минути, влакът пристигаше след час, време имаше и да се стопли с кафе в бюфета на гарата.
Имаше начин и да скъси времето, ако мине по "работния ". Така наричаха временния път застлан с чакъл, по който транспортираха тежките камиони за да не разбиват главния. Той се движеше успоредно с другия само в края си, до отвора на тунела. Бе избран от местни шофьори - по къс, пресичайки начупената местност на предпланината и влизайки точно в промишлената зона на градчето, където бяха складовете и гарата. По опасен , поради близостта му с дълбока пропаст, но свикналите с релефа го предпочитаха.
Примесен със сняг, дъждът се изсипваше опиянен от собствената си мощ. Мътни потоци влачещи коренища и камъни заливаха краката му. С равномерна стъпка, несмущаван от пороя той мислеше за момичето от снимката, писмата и мечтите му. Много пъти се бе опитвал да си представи първата им среща, как ще я посрещне, думите които ще изрече..Днес бе тая първа среща.
Шумът на дъжда и собствените му стъпки се заглушиха от воя на ревящ мотор. Отскочи инстинктивно назад и встрани, мощни халогени пробиха мокрия мрак, осветиха го за миг. Бронята на огромния джип едва не съдра кожата на краката му. В купето зърна мъж и жена, лицата им бяха весели, оживени, до слуха му достигна музика.
Джипът с грохот отмина и пипалата на фаровете му подгониха мътните потоци надолу по склона.
Прекрачи отново на пътя и ускори крачка.Не беше изминала и минута и до слуха му достигна силен трясък, шум на стържещи в скалите ламарини след което настъпи тишина. Страшна тишина, в която дъждовните капки плахо се превръщаха в снежинки и падаха безмълвно.
Хукна напред към завоя. С цялото си същество усещаше грозната картина която щеше да види след секунди.
Джипът, смачкан до неузнаваемост, се бе свлякъл по калната глина почти до ръба на урвата, повличайки със себе си няколко хилави ели. Бе го спрял малък къс скала.
Парче кремък, скрито послание към човешката безотговорност, захвърлено от ръката на съдбата на нужното място, в точното време; задържайки го да не се срути с цялата си екстравагантна безполезност в трийсет метровата паст.
Единственият му оцелял фар тъжно сочеше небето и се опитваше да прогледне през снежната пелина.
Заспуска се по хлъзгавия склон. Тялото му се бе превърнало в безумна топка от мускули и рефлекси водени от инстинкт за оцеляване. Мокрият сняг затрудняваше действията, ограничаваше видимостта му.
Най после достигна до колата. Опита се да отвори вратата, но бе блокирала от удара. Страничното стъкло бе оцеляло, изтри снега и погледна. В купето осветено от арматурното табло зърна пътниците. Потръпна. Шофьорът бе мъртъв. Страничният удар в скалата бе разсякал вратата му и разкъсаната ламарина го бе убила.
Момичето превито на две, стенеше. Въздушната възглавница я придържаше да не се свлече на пода.
„Жива!“
Добре, че акумулаторът бе оцелял,като по чудо, та имаше малко светлина. Трябваше да разбие стъклото, да я извади. Опипом намери камък и заблъска.
Реши да провери отзад. Тук зееше отвор в рамката, но имаше опасност, ако влезе да натежи и всички заедно да паднат в пропастта. Точно под задния мост бе заорало парчето гранит и бе спряло фаталното въртене към пропастта.
Момичето вътре се размърда и изстена. Почука с камъка:
-Тук съм! Тук съм, ще ти помогна, само не мърдай!
Излязла от унеса на припадъка, приземена от болка и реалността, която не искаше да приеме, тя извика:
- Господи!...Майко!...Мамичко!....Ооох!
Извисил се в писък, гласът и загуби сила и се превърна в шепот.
- Тихо тихичко, потърпи – шепнеше и и яростно блъскаше по стъклото.- Не гледай насам, затвори очи!
Най накрая упоритият триплекс се разпиля на хиляди парченца. Момичето се тресеше от ужас, беше видяло мъртвия си приятел. Възглавницата я притискаше, едва дишаше. Присегна и отвори жабката. Съдържанието се разпиля от разнебитеното шкафче, зърна електрическо фенерче и джобен нож.
Проврял се наполовина в купето успя да среже материята на възглавницата и въздухът със свистене излезе. Ароматът на парфюма й бе примесен със сладникавия мирис на кръв. Повдигна му се, ръцете му лепнеха, момичето стенеше и се унасяше от шока. Хвана я под мишниците и опита да я вдигне. Тя болезнено изохка, инстинктивно се тласна с неочаквана сила назад, колата проскърца зловещо, дъното и се плъзна по скалата, олюля се и затихна.
- Спри, не се дърпай, ще паднем! - опита се да я успокои. Главата и клюмна. Лявата и ръка, явно счупена, висеше неестествено. Отново се унесе. Хвана я внимателно и отново опита да я измъкне. Момичето бе дребничко, крехката му снага не би му създала проблем при нормални обстоятелства, но при тоя наклон, хлъзгавият терен и страхът да не ги повлече джипа..
Беше я извадил почти до кръста, когато тя изкрещя, опита се да се измъкне от ръцете му, грозно застъргаха ламарините от долу, колата потръпна като жива, запълзя към отвора на пропастта. Губейки равновесие, той напрегна сили и успя да падне по гръб неизпускайки я от прегръдката си .Джипът измина фаталният метър до ръба, но този път предният му мост заора в скалния отломък, и така си остана – наполовина увиснал над нищото..
Дишаше тежко, на пресекулки, болеше го гърбът, ударен при падането. Чак сега забеляза че девойката бе по джинси и лека блузка. Свали мокрото си яке, наметна я и бавно, с усилие се изправи. Напрягайки цялата си воля, вперил поглед в лъча на фенерчето запристъпя нагоре към пътя.
В далечината дочу сирена на влак.
Там долу е града, има сили, ще стигне, ще я спаси. Беше успял да огледа тялото й, никъде не видя рани, кръвта по нея явно бе от спътника й. Стотината метра до асфалта му се сториха вечност. Тук, макар и промишлена зона все минаваше по някоя кола. Ако не минеше, трябваше да стигне до гарата, да телефонира на Спешна помощ.
На твърдият път стъпките му бяха по уверени. Снегът не спираше. Леден вятър блъскаше изнурените им тела. Вървеше впил поглед в електрическият часовник
над перона, който вече се виждаше.Отдъхна облекчено при вида на светлините на гарата. От входа излизаше кола. Момичето се бе съвзело и само стенеше. Съпрузи, изпратили последния влак, му помогнаха да го внесе в купето.
- Спокойно, ей сега ще те отведат в болницата, всичко ще бъде наред.
Усмихна му се с бледи устни. Пелината на снега скри стоповете от погледа му.
Наметнал мокрото си яке влезе в бюфета. Новогодишната елха му намигна ласкаво с хиляди многоцветни слънца, искащи да го стоплят. Група жепейци запиваха шумно. Пристъпи към бара и поиска кафе и цигари. Загледа се през прозореца към опустелия перон – още един влак бе отпътувал завинаги.
От усиленият телевизор тържествен глас пълен с патос и ентусиазъм, четеше:
- За Герой на Годината бе избран господин...
Недопита чаша кафе изстиваше на плота.
* * *
Реквием за едно погребение
Катафалката зави плавно по алеята и спря. Износеният от времето двадесет годишен „Мерцедес“, който се крепеше само на боята си, с облекчение прокашля няколко кълбета дим и притихна.
Кротко валеше дъждец. Неколцината изпращачи се струпаха в малкия параклис.
Яки момчета с пъшкане измъкнаха ковчега и се опитаха да го метнат на раменете си. Изненадани от неочакваната тежест, позалюляха снаги, наклониха го, аха да го изпуснат, но стреснати от гнева в гласа на шефа, напрегнаха мишци, овладяха младежкото препиране и успяха да го понесат на раменете си. За сетен път се убеждаваха, че макар и еднакви по размер, не всички сандъци тежат еднакво.
Внесоха и го поставиха на предвиденият за целта постамент. Лицата им носеха тържествено смирен вид, израз на чувства, които човек трябва да изпитва на подобно място.
Услуга,невлизаща в ценоразписа на фирмата.
После излязоха отвън да пушат.
Опечалените седяха встрани, разговаряха полугласно, носеше се аромат на есенни цветя.
Тихо, като сянка премина разсилната. Слабото й, бледо лице се озари от пламъчетата на свещите, когато ги запали. Седна зад хармониума и докосна с пръсти клавишите.
Отвори се тапицираната врата в дъното на помещението. Стройна дама в черен костюм и служебна печал на лицето, подобно подчинената си пресече помещението, сякаш нестъпвайки по пода.
Спря се до отвореният ковчег и отправи невиждащ поглед към покойни
ка.
„Скъпи опечалени“
Школуваният й глас меко и напевно запозна присъстващите с битието на мъртвеца, и изказа най – дълбоко съчувствие на близките му.
Не зная кой и повярва, но вдовицата изхлипа. А дамата в строгия костюм бързаше да си свърши задълженията, защото днес, мамка му, точно днес бившият и годеник се женеше, и тя бе решила да осигури още една служба до вечерта. Тя адски бързаше, за разлика от тоя тук, в сандъка, чийто земен път бе свършил.
Тихо се носеше "My Way" на Синатра. Разсилната, студентка в музи
калния университет, свиреше в унес с притворени очи. Восъчно
бледото и лице излъчваше неподправената тъга на хиляди погребения.
Кротко валеше.
Яките момчета стъпваха в крак и без произшествия изминаха последните метри по мократа алея.
Вдовицата изви глас, протяжен и див, крясък на безумие и отчаяние. Грижливи ръце се опитваха да я отделят от ковчега, някой натика валидол в устата и.
Небето свъси вежди.
Притъмня.
Дъждът се засили.
Под мократа си килимявка, попът четеше „За упокой “.
Мокреше се свещената книга, и той довърши молитвата си наизуст.
Хората жвакаха в калта кълнейки времето, и зарязвайки церемонията се изнизаха.
Пороят изми калните им следи по асфалта, сякаш никога не са съществували.
Циганинът отля глътка вино в гроба, хвърли шепа пръст и зъбите му жлътнаха в простовата усмивка:
- Бог да те прости, бате!... Ама ще изтърва мача... Пък и виж как вали, да му се не види!
Надигна бутилката и отпи - Айде, аз сетне ще дойда.
Ухили се отново:
- И да не мърдаш никъде, ей!
Нарамил лопатата зашляпа из локвите.
-2.-
Пред будката спря такси и някой почука. Пазачът загледан в портативен телевизор измърмори недоволно и отвори прозорчето.
- Извинете, днес е било погребението на баща ми...
Пред отвора се виждаше лицето на млада дама, в тъмна рокля. Изморено и тъжно лице на човек, изминал много километри, невярващо лице на човек пълен с живот, неискащ да приеме мисълта за смъртта.
- М`да... – сдъвка остротата в думите си пазачът – Днес имаше само едно погребение, осми парцел, втори ред, гробът е близо до асфалта. Карай до чешмата, като я отминеш, брой два реда, там е.
Днес късметлийски ден за нацията.
Дай три лева за вход!
Момичето се сепна от изненада, в гърдите й се надигна неочакван порив на гняв, но ръката на услужливият шофьор се протегна през гишето, остави петолевка.
Пазачът взе невъзмутимо банкнотата, отри я в брадата си, " А сефте", хлопна прозорчето и се загледа в мача .
"Мамка ви, нищо не играете, ууу! Некадърници!"
Дъждът похлопваше по ламаринения покрив на бараката. Таксито зави и отмина по алеята.
Късият есенен ден бе на привършване, мокрите окапали листа багреха пътя в ръждивочервено, килнати надгробни камъни и луксозни гранитни паметници потъваха в падащата мъгла, като призрачни сенки, готови да се раздвижат всеки миг. Далеч над тях, като на небето, дрезгавееха светлинките на циганската махала и предаваха реалност на картината.
Колата отмина чешмата и спря.
- Ето, тук е, ще ви изчакам колкото е нужно – промълви шофьорът и подаде чадър.
- Вземете, ще станете вир вода.
Момичето кимна и излезе. Дъждът се бе усилил, тя побърза да го отвори. Преброи редовете, видя зиналата паст на прясно изкопан гроб и изхлипа ужасена. Калните, мътни потоци пълнеха ямата, тя се опита да пристъпи по близо, обувките и заплашително затънаха, сякаш се опитваха да я повлекат към дъното. Изплашена отскочи назад, почувства успокоителната твърдост на алеята и спря. Сърцето й препускаше лудо, до пръсване, бясно пулсираха слепоочията. Свали чадъра и пое глътка от мокрия въздух. Свежата струя обля лицето и снагата й, за миг копринената рокля увисна, заприлича на дрипа на тялото й, мократа и тежка тъкан се уви около бедрата от извилия се леден вятър, потръпна. Връщаше се в действителността превърнала деня й в кошмарен сън.
От задължителният служебен обяд я измъкна спешната телеграма. От триста километровото пътуване, не помнеше нищо, през целия път си задаваше един и същ въпрос, кратък като живота, вечен като света.
В дланта си стискаше два карамфила. Замахна с все сила и те полетяха - като бели гълъби излетяха от ръката й, описвайки къса дъга. Изведнъж полетът им сякаш се прекърши, наклониха главици, цопнаха тежко в локвата на дъното.
Момичето изстена.
Бликнаха сълзи, сляха се с дъжда, скърбящ с нея.
Заплака. Горко и безутешно. Заплака така, както се плаче за нещо, отиващо си безвъзвратно и чиято стойност тепърва щеше да оцени; заплака от страха пред неизвестното, от предстоящото и тъгата по спомените.
Шепнешком задаваше ОНЯ вечен въпрос, повтори, потрети въпроса на който никой нямаше отговор - поколенията преминали
през вековете без да оставят следа, учените и може би сам Бог.
Шепотът й премина в стон, гласът й нае смелост и сила, ярост от болка и отчаяние и вече крещейки питаше „Защо?“
Виковете и заглъхваха в настъпващият мрак, задушени от плисъка на пороя, не стигаха до този, от когото очакваше отговор.
Гневно отправи предизвикателен поглед нагоре с цялата ярост от неприем ливата загуба:
- МРАЗЯ ТЕ!
Повтаряше го безумната болка в нея, крещящата нужда от този, който си отиваше, мъката и безсилието, стискаше юмручета мъчейки се с поглед да пробие тъмата, проклинаше небесата..
Накрая обезсилена притихна.
Само обезкръвените й устни продължаваха да мълвят.
Крехките и рамене се тресяха, дъждът бе сплел в косата и листенца, които изглеждаха като венче на русата й глава. С плътно прилепнала усукана около тялото си рокля, вдигнала невиждащ взор към безкрая на нищото, с питащи, невярващи, мразещи очи; озарена от проблясъците на светкавици, малка и слаба пред моща на стихията, тя заприлича на древен войн, готов да се бори с тъмните сили, за да получи отговори. Младостта й, жаждата й за живот, не искаха да допуснат мисълта за неизбежното, предстоящо на всеки от нас.
- Госпожице,...добре ли сте? - достигна до слуха й гласът на шофьора.
Обърна се и закрачи към таксито. Вървеше смалена от скръб. Дъждът смирено и правеше път, вятърът разгони облаците, надзърна луната, безизразна. Зад себе си оставяше един спомен, който с времето щеше да избледнее, и само ако бе намерил място в сърцето и приживе, щеше да остане там.
И когато имаше нужда от него..
"Не, не!"
Нямаше вече да й вдигне телефона, да чуе сдържаната радост в гласа, питащ я: “Как е, моето момиченце, днес?“
А тя да му отвръща през смях: "Аз отдавна съм вече голямо момиче, тати", да му се похвали с успехи, да поиска съвет, да сподели. Беше се опитал да я научи на собствените си познания за живота, въпрос на време беше да се облегне на признатите истини уморена да импровизира, вървейки с глава срещу стените. А може би точно в тази й непримиримост се криеше причината на взаимната им обич.
Шофьорът отвори вратата и запали мотора.
- Дори не са затрупали гроба!
Виделият какво ли не през живота си таксиджия предпочете да не отговаря. Правейки маневра, освети с фаровете си мъж с лопата.
* * *
Циганинът, с навити крачоли нехайно шляпаше през локвите. В ръка носеше два карамфила. Застана пред наводнения гроб.
- Мой човек, тук ли си, бе? Защото и аз съм тука...Хе хе! Казах ти, ще се върна след мача.
Свали лопатата, положи карамфилите там, където би трябвало да е главата на покойника.
- Сигурно някой при тебе е идвал, ама защо са хвърлили цветята в празна яма...Хе хе...Грешки стават...Жив ли е човек, бърка. За тебе
вече съм спокоен, твоите грешки свършиха. Айде, за Бог да прости!
Надигна изкаляното, преполовено шише с вино, и отпи здрава глътка. Сетне лисна и над гроба, затвори грижливо с коркова тапа и мърморейки хвана лопатата.
- Днеска пак паднахме, мамка му...Все се заричам да не гледам вече мачове, ама...Хе хе хе!
Жълтото такси профуча край задремалия пазач, той се стресна и изпсува.
Излая псе.
Небето оцеждаше последни капки пляскащи тежко и мързеливо по тенекиения покрив.
Нощта си търсеше място за сън, настанявайки се всред кръстове и надгробни камъни.
* * *
Кротко валеше дъждец. Неколцината изпращачи се струпаха в малкия параклис.
Яки момчета с пъшкане измъкнаха ковчега и се опитаха да го метнат на раменете си. Изненадани от неочакваната тежест, позалюляха снаги, наклониха го, аха да го изпуснат, но стреснати от гнева в гласа на шефа, напрегнаха мишци, овладяха младежкото препиране и успяха да го понесат на раменете си. За сетен път се убеждаваха, че макар и еднакви по размер, не всички сандъци тежат еднакво.
Внесоха и го поставиха на предвиденият за целта постамент. Лицата им носеха тържествено смирен вид, израз на чувства, които човек трябва да изпитва на подобно място.
Услуга,невлизаща в ценоразписа на фирмата.
После излязоха отвън да пушат.
Опечалените седяха встрани, разговаряха полугласно, носеше се аромат на есенни цветя.
Тихо, като сянка премина разсилната. Слабото й, бледо лице се озари от пламъчетата на свещите, когато ги запали. Седна зад хармониума и докосна с пръсти клавишите.
Отвори се тапицираната врата в дъното на помещението. Стройна дама в черен костюм и служебна печал на лицето, подобно подчинената си пресече помещението, сякаш нестъпвайки по пода.
Спря се до отвореният ковчег и отправи невиждащ поглед към покойни
ка.
„Скъпи опечалени“
Школуваният й глас меко и напевно запозна присъстващите с битието на мъртвеца, и изказа най – дълбоко съчувствие на близките му.
Не зная кой и повярва, но вдовицата изхлипа. А дамата в строгия костюм бързаше да си свърши задълженията, защото днес, мамка му, точно днес бившият и годеник се женеше, и тя бе решила да осигури още една служба до вечерта. Тя адски бързаше, за разлика от тоя тук, в сандъка, чийто земен път бе свършил.
Тихо се носеше "My Way" на Синатра. Разсилната, студентка в музи
калния университет, свиреше в унес с притворени очи. Восъчно
бледото и лице излъчваше неподправената тъга на хиляди погребения.
Кротко валеше.
Яките момчета стъпваха в крак и без произшествия изминаха последните метри по мократа алея.
Вдовицата изви глас, протяжен и див, крясък на безумие и отчаяние. Грижливи ръце се опитваха да я отделят от ковчега, някой натика валидол в устата и.
Небето свъси вежди.
Притъмня.
Дъждът се засили.
Под мократа си килимявка, попът четеше „За упокой “.
Мокреше се свещената книга, и той довърши молитвата си наизуст.
Хората жвакаха в калта кълнейки времето, и зарязвайки церемонията се изнизаха.
Пороят изми калните им следи по асфалта, сякаш никога не са съществували.
Циганинът отля глътка вино в гроба, хвърли шепа пръст и зъбите му жлътнаха в простовата усмивка:
- Бог да те прости, бате!... Ама ще изтърва мача... Пък и виж как вали, да му се не види!
Надигна бутилката и отпи - Айде, аз сетне ще дойда.
Ухили се отново:
- И да не мърдаш никъде, ей!
Нарамил лопатата зашляпа из локвите.
-2.-
Пред будката спря такси и някой почука. Пазачът загледан в портативен телевизор измърмори недоволно и отвори прозорчето.
- Извинете, днес е било погребението на баща ми...
Пред отвора се виждаше лицето на млада дама, в тъмна рокля. Изморено и тъжно лице на човек, изминал много километри, невярващо лице на човек пълен с живот, неискащ да приеме мисълта за смъртта.
- М`да... – сдъвка остротата в думите си пазачът – Днес имаше само едно погребение, осми парцел, втори ред, гробът е близо до асфалта. Карай до чешмата, като я отминеш, брой два реда, там е.
Днес късметлийски ден за нацията.
Дай три лева за вход!
Момичето се сепна от изненада, в гърдите й се надигна неочакван порив на гняв, но ръката на услужливият шофьор се протегна през гишето, остави петолевка.
Пазачът взе невъзмутимо банкнотата, отри я в брадата си, " А сефте", хлопна прозорчето и се загледа в мача .
"Мамка ви, нищо не играете, ууу! Некадърници!"
Дъждът похлопваше по ламаринения покрив на бараката. Таксито зави и отмина по алеята.
Късият есенен ден бе на привършване, мокрите окапали листа багреха пътя в ръждивочервено, килнати надгробни камъни и луксозни гранитни паметници потъваха в падащата мъгла, като призрачни сенки, готови да се раздвижат всеки миг. Далеч над тях, като на небето, дрезгавееха светлинките на циганската махала и предаваха реалност на картината.
Колата отмина чешмата и спря.
- Ето, тук е, ще ви изчакам колкото е нужно – промълви шофьорът и подаде чадър.
- Вземете, ще станете вир вода.
Момичето кимна и излезе. Дъждът се бе усилил, тя побърза да го отвори. Преброи редовете, видя зиналата паст на прясно изкопан гроб и изхлипа ужасена. Калните, мътни потоци пълнеха ямата, тя се опита да пристъпи по близо, обувките и заплашително затънаха, сякаш се опитваха да я повлекат към дъното. Изплашена отскочи назад, почувства успокоителната твърдост на алеята и спря. Сърцето й препускаше лудо, до пръсване, бясно пулсираха слепоочията. Свали чадъра и пое глътка от мокрия въздух. Свежата струя обля лицето и снагата й, за миг копринената рокля увисна, заприлича на дрипа на тялото й, мократа и тежка тъкан се уви около бедрата от извилия се леден вятър, потръпна. Връщаше се в действителността превърнала деня й в кошмарен сън.
От задължителният служебен обяд я измъкна спешната телеграма. От триста километровото пътуване, не помнеше нищо, през целия път си задаваше един и същ въпрос, кратък като живота, вечен като света.
В дланта си стискаше два карамфила. Замахна с все сила и те полетяха - като бели гълъби излетяха от ръката й, описвайки къса дъга. Изведнъж полетът им сякаш се прекърши, наклониха главици, цопнаха тежко в локвата на дъното.
Момичето изстена.
Бликнаха сълзи, сляха се с дъжда, скърбящ с нея.
Заплака. Горко и безутешно. Заплака така, както се плаче за нещо, отиващо си безвъзвратно и чиято стойност тепърва щеше да оцени; заплака от страха пред неизвестното, от предстоящото и тъгата по спомените.
Шепнешком задаваше ОНЯ вечен въпрос, повтори, потрети въпроса на който никой нямаше отговор - поколенията преминали
през вековете без да оставят следа, учените и може би сам Бог.
Шепотът й премина в стон, гласът й нае смелост и сила, ярост от болка и отчаяние и вече крещейки питаше „Защо?“
Виковете и заглъхваха в настъпващият мрак, задушени от плисъка на пороя, не стигаха до този, от когото очакваше отговор.
Гневно отправи предизвикателен поглед нагоре с цялата ярост от неприем ливата загуба:
- МРАЗЯ ТЕ!
Повтаряше го безумната болка в нея, крещящата нужда от този, който си отиваше, мъката и безсилието, стискаше юмручета мъчейки се с поглед да пробие тъмата, проклинаше небесата..
Накрая обезсилена притихна.
Само обезкръвените й устни продължаваха да мълвят.
Крехките и рамене се тресяха, дъждът бе сплел в косата и листенца, които изглеждаха като венче на русата й глава. С плътно прилепнала усукана около тялото си рокля, вдигнала невиждащ взор към безкрая на нищото, с питащи, невярващи, мразещи очи; озарена от проблясъците на светкавици, малка и слаба пред моща на стихията, тя заприлича на древен войн, готов да се бори с тъмните сили, за да получи отговори. Младостта й, жаждата й за живот, не искаха да допуснат мисълта за неизбежното, предстоящо на всеки от нас.
- Госпожице,...добре ли сте? - достигна до слуха й гласът на шофьора.
Обърна се и закрачи към таксито. Вървеше смалена от скръб. Дъждът смирено и правеше път, вятърът разгони облаците, надзърна луната, безизразна. Зад себе си оставяше един спомен, който с времето щеше да избледнее, и само ако бе намерил място в сърцето и приживе, щеше да остане там.
И когато имаше нужда от него..
"Не, не!"
Нямаше вече да й вдигне телефона, да чуе сдържаната радост в гласа, питащ я: “Как е, моето момиченце, днес?“
А тя да му отвръща през смях: "Аз отдавна съм вече голямо момиче, тати", да му се похвали с успехи, да поиска съвет, да сподели. Беше се опитал да я научи на собствените си познания за живота, въпрос на време беше да се облегне на признатите истини уморена да импровизира, вървейки с глава срещу стените. А може би точно в тази й непримиримост се криеше причината на взаимната им обич.
Шофьорът отвори вратата и запали мотора.
- Дори не са затрупали гроба!
Виделият какво ли не през живота си таксиджия предпочете да не отговаря. Правейки маневра, освети с фаровете си мъж с лопата.
* * *
Циганинът, с навити крачоли нехайно шляпаше през локвите. В ръка носеше два карамфила. Застана пред наводнения гроб.
- Мой човек, тук ли си, бе? Защото и аз съм тука...Хе хе! Казах ти, ще се върна след мача.
Свали лопатата, положи карамфилите там, където би трябвало да е главата на покойника.
- Сигурно някой при тебе е идвал, ама защо са хвърлили цветята в празна яма...Хе хе...Грешки стават...Жив ли е човек, бърка. За тебе
вече съм спокоен, твоите грешки свършиха. Айде, за Бог да прости!
Надигна изкаляното, преполовено шише с вино, и отпи здрава глътка. Сетне лисна и над гроба, затвори грижливо с коркова тапа и мърморейки хвана лопатата.
- Днеска пак паднахме, мамка му...Все се заричам да не гледам вече мачове, ама...Хе хе хе!
Жълтото такси профуча край задремалия пазач, той се стресна и изпсува.
Излая псе.
Небето оцеждаше последни капки пляскащи тежко и мързеливо по тенекиения покрив.
Нощта си търсеше място за сън, настанявайки се всред кръстове и надгробни камъни.
* * *
Един наивник на средна възраст в необрано лозе
Жега ми е от сутринта. Това, което повява от към Дунав не е хлад! Миризма на блата,тиня и загниваща тръстика. Може и алигатори да са се завъдили. Сръбски шлеп седи като забоден в средата на заспалата река, а от към капанчето на брега протяжно писва чалга. Песовете привлечени от миризмата на кебапчета с бесен лай се разбягват.
- Ало, Стоев - гласът ми стърже в маранята като игличка по надраскана грамофонна плоча.
- Стоев, защо не си стоиш на работното място? - хиля се в телефонната слушалка.- От кога те търся.
- Кой е? - пита раздразнено гласът отсреща.
- Kurt Cobain - лигавя се.
- О, Нирвана - засмива се, стари дружки сме с него. - К'ъв ти е проблема?
- Проблем нямам, ако не считаме липсата на интернет, но това стува ми се е твой проблем.
- Пфу - изпухтя слушалката отегчена - Тъкмо дойдох в офиса, чакай да разбера, ще ти звънна.
Поглеждам през прозореца, филмът отвън си е същият. Дори тъга не изпитвам към безвремието.
Само да ми дойде интернета.
"Нирвана" късо иззвъня.
- Голямо сране е станало. В процес съм на подмяна в квартала ти на всички трасета. Война ли е имало снощи?
- Скоро не е, изборите минаха, до новите има време. Какво точно е прекъснато?
- Не е прекъснато, разбит е склада, над 20 000 метра кабел е отмъкнат. Прилича ми на работата на конкуренцията.
- Защо мислиш така - недоумявах.
- Защото кабелите са графитни, без меден проводник. Не стават за нищо друго, освен за опроводяване на мрежи. Дори и Вторични суровини няма да ги вземат.
Замълча. Чувах нервното му дишане отсреща. Представих си жица опасала града, захвърлена ненужна.
- Ще ти отнеме време да възстановиш всичко...
- Поне седмица - проплака - За загубите няма да говоря.
- Просто ще си на по-малка печалба този месец.
Мразех да ми се оплакват от загуби - веднъж опъната, мрежата се изплащаше и носеше печалби многократно надвишаващи инвестицията си.Периодът за възстановяване само щеше да намали временно печалбата, но не до толкова, че да промени стандарта ти на живот. Все едно районът е бил в профилактика.Не ми се щеше да се дразня със Стоев. Не бяхме приятели заради бизнеса му.
- Слушай, прави каквото трябва, аз ще пообиколя малко района. Може и да разбера нещо.
Затворих. От към север препускаха табун облаци - тежки и оловни. Галопираха ниско над земята закривайки блатата на отсрещния бряг. Тътенът им още не се чуваше, но въздухът потреперваше от напрежение предусещайки бурята.
Едни от любимите персонажи в разказите ми, ромите, са задигнали нещо. Дори не са обърнали внимание, че кабелите за нета вече не са медни. Пълна идиотия. Занижена просветна работа бих казал. Крадецът не трябва да се води само от инстинктите си в днешно време. Трябва и интелект - да знаеш какво да гепиш, има ли то пазар, как да го пласираш. Времената на чугунените шахти и километрите жици струващи един самосвал пари безвъзвратно отминаха. Сега се крадат технологии струващи милиарди. Особено във време на криза. Не напразно водещите компании трошат маса средства за промишлен шпионаж. Естествено, нашего брата рома, няма как да знае това. Неговият телевизор лови само музикални програми, а нуждите му в дългосрочен план са от днес до утре. С утрото идват пак същите терзания - къде, какво да открадна, коя ограда да прескоча. Но утрото е далеко,то е чак утре, а до тогава, дай бира, яко "wolume-max" на Горан Брегович; танцувай циганско сърце Бубамара в отблясъците на догарящия огън, сетне секс под звездите. Докато разпасан и пиян заспи насред буренясалия си двор. Яд ме е не, че така си изкарват хляба. Макар и нелегален, е доста по почтен от някои, които са превърнали беззаконието в законен начин да богатеят, прикривайки се зад зидове от параграфи и закони. Яд ме е, че нямам нет.
Подкарах колата по топящият се от жегата асфалт. Циганската махала разположена над гарата дреме в лабиринта криви улички. Между схлупените коптори се е утаила вонята от издънени контейнери, купища смет и забравени депутатски обещания. Котка изтича през шосето и се спря на осевата линия. Изгледа ме невиждащо, и с учудващо безразличие тръгна срещу автомобила. Спирачките изскърцаха тревожно, рязко отбих встрани. Картината на размазана карантия на пътя не ме привличаше. Едва сега забелязах, че очните ями ме гледат с празното на черни дупки. Извърнах в потрес глава встрани, опитах се да гледам към махалата докато отмине. Тя също "гледаше" натам. Повече я усетих отколкото видях, миг преди да я отнесе задъхан "КраЗ" с парцаливи гуми. Не се чу нищо повече от звук наподобяващ стъпкана кора с яйца. Запалих цигара за да разкарам горчилката от гърлото си. Бавно, на първа навлязох в пряката със синьо-бели къщета, все още ужасен от нелепата смърт на малкия страж на това отчуждило се от масите братство. Останал такъв до самия си край. Отишъл си безмълвно, беззвучно и незабележимо,точно както бе живял в покрайнините на гетото. Дарявайки душата си на виждащите. Защото няма по-страшно от очи без душа.
От невеселите мисли ме изтръгна почукване по вратата на колата. Бях спрял пред сравнително спретнато дворче с дървена ограда скована от палети. В дъното му се виждаше едноетажна тухлена постройка иззидана с кал. Варосаните в бяло стени правеха опит за приветлива усмивка, от единственият прозорец боядисан в турско-синьо и замрежен против комари долиташе тиха музика. Сянката на стар орех бе легнала напреки през двора и правеше въздуха по приемлив за дишане. Хлапето срещу мен ме гледаше любопитно заръфало пръчка захарен памук голям колкото главата му. Муха пълзеше по охлузеното му носле:
- Ти кой си, а, кой си - пискливото му гласче отекна в смълчания преди-обед.
- Асанчето ли търсиш, а, Асанчето ли?...Ай да ма повозиш малко, а?
От към двора се чу покашляне. Врата на клозета се отвори, показа се рошавата недоспала глава на Асанчето.Закопчавайки вървешком панталона, спря на чешмата и отви крана. Подложи глава под струята и изпръхтя. После дълго, като хирург пред операция ми ръцете си.
- Исма - извика и от къщичката се показа момиче на около петнадесет, облечено в анцуг.
То прибяга чевръсто по няколкото наредени направо на земята тротоарни плочи, подаде кърпа на брат си, мятайки крадешком поглед към мен, и бързо се скри обратно зад замрежения прозорец. Асанчето изтри лицето си и преметна кърпата през телта на простора.
- А добре дошъл - с неподправена усмивка ми стисна ръката.- Нежати, аде, гит еве!-перна закачливо малкия си брат по темето.- Гит аде!
Хлапето начумери личице, аха да се разреве, но следващият шамар зад врата не беше толкова лек и предпочело да не дочака трети, зашляпа с боси нозе към вътрешността на двора.
- Как си, бате, какво те носи насам?
Познавах Асен, или Асанчето, както го знаеха в махалата от преди няколко години. Беше войник при мой близък, в строителни войски. Идваха на обекта да работят в събота и неделя, изкарваха си по някой лев. Беше сериозно момче и въпреки лошата слава на жителите от Селеметя, един от малкото ми познати, на които можех да се доверя. Не се занимаваше с шашми, след казармата си намери работа, записа бокс при бивш мой треньор и се отнасяше много отговорно към тренировките. За жалост ситуацията в семейството му не беше цветуща. Баща в затвора, майката безпътница, с безброй бракове зад гърба си и още толкова деца. Последно я бяха виждали по Разградските села, там се задомила. Асен сам се грижеше за сестра си и пет годишният си брат.
- Снощи някой е отмъкнал кабелите на моя доставчик. Да си чувал нещо?
Погледна ме:
- Знаеш, не се занимавам...
- Знам, за това при теб идвам - прекъснах го - Искам да ми помогнеш, да разберем.
Колебанието му отне точно секунда, колкото да мигне с очи.
- Нирвана, на тебе нищо не отказвам. И сега ще го направя, само трябва да съм сам. Не искам да те виждат с мен, да не стават сакатлъци, знаеш как е.
- Спокойно де, какво като ме видят? Аз не съм доставчик на нет, нито ченге. Какво, нямаш право да си ми приятел ли?
Обърна се към къщичката, потърка длан в небръснатата си буза, изсумтя. Притесняваше се.
- Слушай, кабелът не става за нищо. Той е без мед. Някакъв нов е. Сега разбираш ли? За него няма да вземат и тек стотинка, а цял квартал е без интернет. Заеби го доставчика, но хората са си платили за услуга, която няма да получат, само защото някой не знае какво да открадне. А като разберат, че е безполезен, ще го изгорят ей така, бъдева, щото лепнат ли ги куките, бая годинки ще отнесат на топло.
Гледаше ме, в главата му се бореха "за" и "против". Наясно беше, че ако се опълчи открито на циганската мафия, последствията за него, сестра му и малкия Нежатин щяха да са меко казано неприятни. Мен също ми бе ясно. Знаеше защо се страхува.
- Всъщност, знаеш ли, прав си. Ето какво ще направим. Ти знаеш къде може да е кабела, нали?
Кимна утвърдително.
- Тоя, в когото е, предполагам се занимава и с други...подобни афери.
Кимна отново.
- Я кажи, какво мога да си купя от него?
Изгледа ме, като да казваше "Да не си мръднал в тая жега?"
- Хайде де, не е толкова сложно. Търся си евтин телевизор. Е?
- Ааа...- загряваше полека.
- А, я! - ухилих му се.
- Добре де, аз с какво...
- Познати сме с теб - прекъснах го - споменал съм ти, че си търся еди си какво, крадено, на по-тънка лайсна, не като от магазина, водиш ме като клиент. Ясен ли съм вече? Нали тия стоки трябва да се продадат, не е ли все едно на кого?
Закима утвърдително.
- Е, ама телевизор, добре, а..как ще...кабела?
- Да се надяваме, че държи всичко крадено на едно място. Ако не, ще капризнича, ще искам да ми покаже и другата стока, докато не го открия. Там вече ще импровизирам. Сега схвана ли?
- Аз схванах, ама как ще го вземеш? Трябва с "бързаците" да се върнеш...
-Няма да намесваме полиция, спокойно. Най-вече заради теб. Ще се оправя, само ме заведи.
Напрежението във въздуха натисна дори под сянката на ореха. Облаците от към Румъния вече чакаха проверка на митницата. Скоро тук щеше да е потоп, а Ной нямаше да се появи. Час по-скоро трябваше да се измъкна от тая клозетна яма и да се изкача нависоко. Дъждове като тоя, който очаквах, са ме карали да си мечтая за лодка вързана пред къщи вместо кола.
За моя изненада излязохме от махалата и се отправихме към вилния район над града. Встрани от пътя имаше няколко сервиза за коли, автоморга и занемарено футболно игрище, по което усилващият се вятър гонеше тръни в стремежа си да отбележи гол на празна врата. Това все не му се удаваше и той въртеше бясно сухите драки, повдигаше ги на метри над земята и ги запокитваше обратно, за да поднови отново безсмислената си игра. Не ми се гледаше тренировката му, но се молех ако не успее да разкара страшилищата от границата, поне да не прибира духалото си, защото увиснеше ли от безветрие знамето на кея, ни трябваха спасителни пояси.
Спряхме пред масивна триетажна вила зад двуметров зид. Тежка врата от ковано желязо, с орнаменти от пресована стомана закриваше гледката към малкия дворец. Отвори ни мъж над трийсет, недоверчив здравеняк, с остригана глава и очи гледащи остро изпод ниското чело. Черна тениска прилепнала по релефа на аполоново тяло, дънки и маратонки на бос крак завършваха картинката на първо четене. Дребните детайли като пистолет втикнат в колана зад гърба, и масивен пръстен, заместващ при определени обстоятелства оловен бокс, не са за отбелязване. Още повече, че ние бяхме дошли като клиенти, а не да се трепем.
- Какво искате - мъртъв и безжизнен като каменните колони подпиращи палата глас, задаващ дежурен въпрос, без капка интерес, като към досадници, каквито изглеждахме в очите му.
- Тука ли е бат' Сали - попита спътникът ми.- Аз съм Асанчето, т'ва е мой авер, гражданче. Търсим нещо.
- Чакайте! - нареди ни сухо и пъргаво, на два скока взе десетте стъпала на външното стълбище.
Басейн с олимпийски размери, няколко шезлонга около него, гаражи в дъното на имота и самостоятелна алея водеща към вероятен втори изход някъде зад постройката. Две бунгала от двете страни на алеята, къщичка за градинаря в моравата зад добре подрязан Евонимус.
- Твоя Сали да не е наркобос? - съвсем не се пошегувах обръщайки се към Асен
- Шшът! - предупреди ме шепнешком.
Човекът-пантера се появи на стълбището също така неусетно както беше изчезнал по него.
- Елате! - късо заповяда.
Изкачихме се, и тръгнахме по десет-сантиметрова персийска пътека просната в коридор, чието дъно се губеше нейде в далечината. Към петнайстият метър черната тениска спря и ни въведе в стая с големина на танцувален салон и прозорци гледащи към задната част на имота.
Във фотьойл изработен по поръчка, зад масивна маса от орех седеше огромен мъж, над сто и петдесет кила, с гладко избръснат череп. Ръце - чукове лежаха на плота и си играеха небрежно с кристален пепелник с тежината на воденичен камък, като с кибритче. Тъмни очила скриваха очите му, но сигурен бях, че ни изучават из зад стъклата, невидими, като очи на снайперист през окуляра си.
- Селям алейкум, ага - пробва усмивка Асен.
- Алейкум селям, Асанче - говореше без да помръдне устни, като вентролог.- Какво ви води насам?
- Търсим телевизор, бате, за моя човек. - кимна към мен.
Мъжът отсреща се засмя, огромният му ланец способен да изтегли трактор от блатата се разлюля на могъщия му врат. Смееше се искрено и гръмогласно, като събеседник, комуто си разказал смешен виц на Слави от най-добрите му години. Хвърлих бегъл поглед към черната тениска, но тя стоеше сериозна и все така добре изпъната върху статуята. Тениска не се засмива. Помислих си го, и се засмях и аз, напук на нея.
- Телевизор казваш, а? - смехът престана, но усмивка остана на огромното лице. - А защо не опитахте в магазина, Асанче? Още е рано, няма обед - посочи часовник, за който бях сигурен, че не е "Полет"
- Виж сега - започна Асен - проблемът е, че няма кинти моя човек. А в магазина са скъпи, затова го водя...
- Водиш го, но не заемам пари. А моите си телевизори не ги продавам.
Усмивката не слизаше от устата му, играеше си с нас, забавляваше се, но и ни изучаваше. Най-вече мен.
- Ей, мангал скапан - развиках се аз и пипнах Асанчето за ревера - Ти к'во ме въртиш мене бе! -крещях решил да взема нещата в ръцете си, писна ми тая игра на котка и мишка.- Цял ден днес ме размотаваш! Знаех си, че ме лъготиш, къв съм тъпан, как се вързах на приказките ти.
Замахнах и преди някой да успее да ми попречи го цапнах през лицето, достатъчно силно, за да не разберат, че разигравам театро. Черната тениска безшумно, като сянка плъзнала се по плътния килим ме заключи в болезнена хватка. Сигурен съм, че гледа очаквателно, като пес господаря си, за да ми пречупи врата.
- Пусни ме - крещях - пусни ме, тъпако!
Сигурно му кимнаха, та охлаби менгемето и с облекчение разтрих схванатите си рамене.
- Що не вземеш да му купиш на това добиче една свястна риза, че тая много го нерви. Ще ти избие гостите някой ден. - не мирясвах.
- Успокой се малко бе, човек - най-сетне се размърдаха устните му. Под тях видях блеснаха редици златни зъби, еднакви и равномерно подредени, като войници строени за сутрешен преглед.
- Няма отсъстващи, всички са налице. - изтърсих и се ухилих.
- А? - усмивката не слизаше от лицето му дори когато устните не се усмихваха. Застанал в полупрофил към мен не виждах огромния белег на другата му буза, принуждаващ увредените лицеви мускули да задържат клоунско изражение. Инак, нямаше на какво толкова да ми се радва.
- Нищо, господин Голям търбух. Изгоря ми тъпият Рубин, жената жив ме яде в къщи, сириялите си не може да гледа:"купи, че купи". Ама аз, как да купя, като мангизите все не стигат; започна често да се отбива в комшиите, филми да гледа, но сигурен ли съм комшийката у тях ли си е, или само комшията! Срещнах ей тоя мангал на пазаря, разговорихме се, ела, вика, имам човек, ще те оправи, евтино дава, а мен и прахосмукачка и пералня ми трябват, хлапето СД плеър иска, касетофонът бил архаизъм, нямал съм модерно мислене,бе мамка му и живот...ТИР с пари да имах, на всичките щяха да им намерят място...Те ей за т'ва дойдох тук, с най-почтено намерение, алъш-вериш да направим, ама какво, оказа се, че ей тоя боклук ме е излъгал, че от теб мога да си купя телевизор втора ръка, по-евтин. Тръгвам си. Майната му на всичкото, майната й на жената, майната ви и на вас!
Видях, как спря с ръка черната тениска да не ми усуче втори път врата. Изправи се. Тоя мъжага наистина беше огромен. Поне с глава над мен при моите 185 сантиметра, с добре развита мускулатура, и в интерес на истината без грам излишна тлъстина. Подозирах това докато седеше във фотьойла, но едва сега се уверих с какво си имам работа. Свали очилата и ме погледна.Веднага разбрах, че едното му око е изкуствено, това от към бузата с белега. Но и с единственото си ме гледаше за сто. Надничаше в душата ми, ако имаше начин да ме разкъса с поглед, те сега беше момента. Да, ама не. В очите ми можеше да прочете единствено наивно объркване и гняв от загубеното време. Гледах го с възможно най-открития си поглед, учуден, че още ме държи тук и ме оглежда като експонат вместо да ме изрита надолу по стълбището.
- Ама наистина за телевизор си дошъл. - повярва ми той.
- А, не! Реших да ти обера къщата нощес, та минах да поогледам - озъбих му се вкиснато.
Избухна! Тоя човек се тресеше, гръмкият му глас кънтеше из стаята като тропота на изтървано стадо бизони в Миланската скала(откъде пък ми хрумнаха тия бизони), превил се на две, стиснал корема си, с изчервено, неестествено подуто лице, задъхваше се, смехът му преминаваше в истерия, блъскаше се като прилеп в прозорците, отскачаше от тях и рикоширал в стените, отново се връщаше докато ги направи на прах; звъннаха стъкла, посипаха се по пода, а той излетя освободен над смълчания двор.
Всичко това се случи. Без бизоните. И без строшените прозорци. Та чак повярвах, че съм попаднал на грешния човек.Толкова искрен и непринуден беше този смях; не можех да допусна гузна съвест обхваната от подобно веселие. Вие представяте ли си сега, четейки ме, че ви лъжа? Не, нали? Е така бях и аз.
- Ела, ела - все още задъхан сложи тежката си като автомобилно ремарке ръка на рамото. Опитвайки се да не изрева от болка се направих на гръмнат.
- Къде да дойда?
- Ще разбереш
Обърна се към слисания Асен:
- Този твой апап, чок ербап ве. Хе хе хе! Ей, голям хил с вас.
Асен кимаше притеснено. Привикнат на респект и страхопочитание, които несъмнено изпитваше към Сали, не вярваше на цирка разиграл се пред очите му. Пристъпваше от крак на крак и сигурно тайно се молеше час по-скоро да се ометем от тук. Сали говореше с някого по мобилния. Дочух разговора.
- Стефане, ще ти пратя един наш човек. Трябва му нещо. Виж, оправи го. Да, каквото му хареса.
Обърна се към мен:
- За каква пара става дума?
Усмивката не бе изчезнала от лицето му въпреки деловият тон, убеден бях, че там щеше и да си остане.
- Ще се пазарим - отсякох невъзмутимо набирайки инерция. Трябваше да съм убедителен. - Не казвам цена за нещо което не съм скивал.
Кимна одобрително и довърши разговора:
- Виж там, разберете се за цената.Айде, чао!
Обърна се пак към мен и повдигна рамене:
- Друго мога ли да направя за теб?- Недочакал отговор придърпа Асен, погледна го отблизо, право в очите:
- Как са децата? Тя сестра ти вече за женене станала. Умната, да не я изтървеш.
Демонстрирайки близост го прегърна; Асен изчезна в лапите му, аз изтръпнах от загатнатото предупреждение в гласа му.
Без повече интимности се спуснахме по стълбите. Мълчахме, докато черната тениска не хлопна зад нас бронираните врати. Румънските облаци вече нагазваха периферията на речна гара, проблесна светкавица, тресна гръм, все още далеч, на няколко километра. Скочихме в колата. Запалих фаровете и се отправихме към изхода на града. "Към бившето АПК" бе казал Асен и се смълча, смали се в седалката.
Пътувахме в пълна тишина. През ума си трескаво премислях вариантите, но единственото което ми се струваше разумно, бе импровизацията. Не знаех с какво си имаме работа, не можех предварително да планирам. Страхувах се за приятеля си, усетих заплахата в гласа на Сали, предупреждаваше: "Ако стане издънка, мисли му, ти ми го довлече тоя"
Не можех да се заблудя от ексцентричността му, хора като него криеха съвестта си зад тежките прегради на банкови сейфове, милионни сметки и луксозни къщи.
Запустелият път се отделяше от магистралата,промушваше се през слънчогледови ниви и след три километрово тръскане по дупки и боруни ни отведе до някогашен портал с кантар за камиони. Изтърбушените прозорци на сградите унило наблюдаваха пристигането ни. Изоставените постройки на бившето "АПК" стърчаха грозно, като недовършен монумент от един предишен живот с който се бяхме разделили набързо и без подготовка. Живот на който въпреки четиридесет годишния мандат, някои все още смятат, че не беше гласувано достатъчно доверие и време, за да се доразвие и днес да се радваме на плодовете от благоденствието му. Успешен или не, думата щеше да има историята, но новият двадесет годишен преход в който влязохме щем не щем, с нищо повече не бе заслужил уважение; напротив.
Посрещна ни възпълен русоляв мъжага задържащ на повод свиреп доберман. Едрите му форми бяха натикани в маркови джинси, тишъртка "Гучи"с надпис" Аз съм твой бог" и бели маратонки "Ромика". Злобните му очички ни накараха да останем до колата. Чудех се от кое настръхнах повече, от тях или от погледа на добермана. Вдигна уоки-токито и каза само една дума: "Дойдоха" Сетне тръгна пред нас правейки ни с глава знак да го последваме:
- Колата остава тука.
Вървяхме между запуснати складове, полусъборени зидове и някогашни заслони за зърно. Висока кула за вода се зъбеше с ръждивите си ламарини и мрачно поскърцваше от напъните на вятъра. Пред бившата столова спряхме. Единствената обитаема сграда с решетки на прозорците и брава на вратата. Манекенът изчезна зад нея и миг по-късно се появи с безизразно лице:
- Стефан ви очаква - и посочи входа. Егати конспирацията, помислих и прекрачих.За разлика от бомбата паднала на двора,тук цареше ред и спокойствие. Мъж над петдесет, стегнат и добре изглеждащ подаде радушно ръка:
- Добре дошли. Вие идвате от Сали, нали?
- Ние -поех ръката - И дано имаш това, за което сме дошли, че цял ден загубих.
Добре поддържан мустакът над горната му устна се разпъна в усмивка.
- Тук няма нямане. А каквото няма се доставя в срок от 24 часа. Щом Сали ви е изпратил, ще намерим каквото е нужно.
Засмя се непринудено. Не подозираше,че вече добре бях трениран за подобен смях. Огледах празното помещение. Бюро, стол и телефон. Стар декор от новогодишно тържество в дъното с надпис "Честита Новата 198. година" Стиропорът на последната цифра бе изпаднал, а на чувала на Дядо Мраз под надписа някой бе забучил един долар.
- Ресторант ли ще отваряте - ухилих се.- Къде ви е стоката, да видим какво предлагате.
Веселякът Стефан ни поведе към торбата с подаръци, дръпна встрани декора и отзад се показа врата. Умно. Провряхме се през неголям коридор в дъното на който отвори друга врата и влязохме в помещение над двеста квадрата.
Стените бяха закрити със стелажи стигащи почти до тавана, а рафтовете бяха отрупани с всевъзможни стоки.Като се започне от батерии за фенерче, мине се през маркови козметики, парфюмерия, дрехи, бяла и черна техника.
Всичко подредено, стифирано. Личеше ръката на грижлив стопанин. Неоновото осветление правеше гледката още по-нереална.
- Те ти ресторанта - в гласа му имаше незлоблива закачка.- Хайде сега, кажи какво и до колко пари търсиш.
Бях изумен от размера на видяното, като мащаб и организация. Тук просто беше един немалък МОЛ, Кауфланд, МЕТРО или каквото име ви харесва му служете, една истинска Мека на цивилизованото общество откъм бит и развлечения. Не вярвах всичката тая стока да е само от нашия град, явно бе нещо като централен склад. Чак не ми се мислеше в колко дълбоки води бях нагазил следвайки една своя приумица да се правя на детектив, повличайки и съвсем невинния Асен. "Не можеше да стъпиш в лайната и да не се изцапаш." - това предупреждение на покойния ми баща мигаше от край време в главата ми, но късно го видях. По-точно, късно му обърнах внимание. Типично за самовлюбен дебил като мен. Човек на двадесет се лъже, но на две по двадесет се лъже, че не се е излъгал, което е още по-лошо. Но дори да си признавах грешката, неволно бях станал част от това. От тоя момент нататък, каквото и да предприемех все щеше да бъде грешно.
- Е, хареса ли си нещо? - гласът на Стефан не бе припрян, той по-скоро се забавляваше на изумената ми физиономия, отколкото отегчаваше, явно и без това си нямаше друга работа, а и фактът, че баш боса ме бе пратил собственоръчно да си избера, оказваше влияние върху търпението му. Провирах се около стелажите, надничах, прикляквах, носеха ми стол да стигам горните рафтове, правех се на силно заинтригуван, а все се оглеждах за главната цел на посещението ми в пещерата на Сезам. Но не виждах нищо подобно. Кабели нямаше. Влизах все по-навътре, опипвах дрехи, мерех обувки, шапки,джинси...Поне час бяхме тук, Асенчо примирено дремеше в кресло до входа, навън при святкаше все по-често, тътнежите се чуваха в съседство, скоро щеше да заплющи. Чудех се как да се измъкна, не исках да купувам дори топлийка от тук, тъпата графитна жица за интернет я нямаше. В тоя момент пред сградата изтрополя камион. Стефан направи знак "спокойно" и излезе през странична врата, която сега забелязах - противопожарно табло отварящо се навън. Направих се на отегчен, изведнъж ми се допуши и се изнизах след него палейки цигара. Петтонен "Мерцедес" с фургон бе спрял в подножието на кулата. Стефан разговаряше оживено с шофьора:
- Абе за какво ми е на мен тоя боклук? Как ще го горите тука, акъл имате ли? Миризмата ще се разнесе на километри, ще я подушат куките, ще ви избия сетне! Глупаци нещастни!
Заканата и ядът му бяха искрени, както смехът одеве. Зърна ме и доближи до мен.
- Дай цигарка, че ме изнервиха тия...Тъпанари! - обърна се към шофьора и му извика:
- Хич не ме гледай, махай тия кабелаци от тука и да не съм те видял поне една година напред!
Шофьорът, изплашено голобрадо момче заекна:
- Де да го дяна ве, бат' Стефчо, а? Кажи? Виж какво е времето, след два часа трябва да върна камиона, цяла нощ съм треперил, кажи, къде да го закарам...
Почти хълцайки се прибра в кабината.
- Чакай, чакай, какви кабелаци? -погледнах Стефан
- Абе, циганята крали нещо снощи, но нали прости, не уцелили какво крадат, някакви ненужни кабели; мъчили са да горят за проба, ама в парчето нямало мед, та сега се чудят де да го наврат. Тъпи копелета! На майка си в папуката го наврете тоя кабел или се обесете на него! За к'ъв чеп ми го домъкнахте?!
Бесен беше хрисимият до одеве Стефан, виждаше се, че звяр дреме под благовидната му сдържаност.
- Стефко, я да хвърля един поглед на жицата. Става ли?Ако е каквото си мисля, може да ви отърва от него.
Оня вдигна равнодушно рамене. "Все едно ми е, само го махни от тук"
Сърцето ми блъскаше лудо докато голобрадото шофьорче разтваряше фургона. Четири макари от по пет хиляди метра графичен кабел, директен внос от Германия, сплав-дело на най-последни технологии позволяващ неимоверни натоварвания по трасето с нулева загуба на данни. Нещото, което търсех. И сигурно половината град, барабар с полицията от целия окръг.
- Ха ха - засмях се правейки се на корав чораджия и изпечен мошеник. От къде да ме знае момчето какъв съм-що съм, свойски почнах да се чувствам в това гнездо на оси, дано не ми харесаше и съумеех да изляза от роля сетне.
- А'е, пич- тупнах го по рамото намигвайки свойски на Стефан - Това и жена ти за простира няма го вземе, че ще й черни прането.
Захилихме се със склададжията, а момчето подсмърква:
- Не съм женен.
- Не си я, коя ше те земе такъв "оправен" - избухнахме в кикот и двамата.
- Чуй сега, ти търсиш къде да я разкараш тая жица, така ли?
Кимна.
- Добре, да я запалиш - не става, виж вятъра, димът ще се разнесе бързо, не сме далече от града, ще довтасат пожарна, полиция...лошо.
- Ами какво да направя тогава - проплака вече на сериозно.
- Да речеш да я хвърлиш в Дунав, по става, реката много тайни е скрила, но за целта трябва да прекосиш града, а това си е жив риск. Ако те спрат за проверка, това нещо може да те вкара на топло поне за десятка.
Хлапето неприкрито ревна, захълца, затресе се. Дожаля ми за него; той бе само шофьорче ползвайки служебната си кола да изкара някой лев.
- А'е стига се лигави, мърльо!- Скастри го Стефан.
- Чакай, шефе, имам идея. Ей тук, на пети километър имам лозе. Ще го закараме там. И без друго старият иска да сменяме телта на редовете, че е на двадесет години, изпокъсана, ръждива, 'бе не става с две думи. Там никой няма да се сети да търси, а и лозето като си пусне листака, кой ще ти види какво има вързано, тел ли, корабно въже ли. Тоя кабел за друго не става. А, какво ще кажеш?
Погледнах го. Едра капка откъртила се от чернилката над главите ни тупна в прахта и се превърна в кално топче. После още една. И още една. Стефан вдигна глава към разсърденото небе и махна с ръка:
- А телевизора?
- После ще дойда, нека оправя тая жица първо, че заваля и не знам как ще влезем в лозето.
- Твоя работа, само дето после трябва да е в рамките на един час считано от сега. Инак няма да ни намериш тук.
- А къде ще сте?
- Хе хе, някъде, но не тук. Айде тръгвай, телта ти поне е безплатна.- Усмихна се- И шопинга на очите ..- кимна с глава към склада. Асенчо изскочи навън. Склададжията се прибра и заключи вратата. Чух ясно как резето хлопна отвътре.
- Вземи колата и ме чакай у вас - кимнах и той изчезна в настъпващия мрак - Карай, брат'чед - настаних се до шофьора.
- Дай пълна газ и се моли да не се издавим.
* * *
Сега отивам да дам показания в полицията. Като обвиняем. Казвам - отивам, защото ме арестуваха вчера, в дъжда. Но ме пуснаха по настояване на собственика на откраднатата интернет мрежа - Стоев.Той беше гарантирал за мен.
Полицията се намира в "Квартала на богатите". Сиреч, в центъра. Тук и сградите са по-бели и чисти, колите паркирани пред кокетните кооперацийки са по-лъскави и по-нови от моята, тук и интернета им не виси над покривите, а минава под земята, ползвайки мрежите на телекомуникационната компания. Ако искате да знаете, тук и котките им са расови. И най-важното всички са с по две очи.
А ето накратко завършека на вчерашната история. Стигнахме невредими до лозето. Мерцедесът бе с предно предаване, нещо, което ме устройваше напълно. Използвахме асфалта за да вкараме камиона на задна през разтворените врати, нужно ми бе само предните колелета да са на стабилна почва, защото дворът бе разкалян.
Момчето все не успяваше, затова го смених на волана. Спрях, изключих мотора и отидох отзад, хлапето го нямаше.Огледах се, подвикнах, свирнах; като да го бяха отвлекли мътните води по наклона. Дъждът се усилваше, от него ни следа, какво пък, и сам мога да избутам макарите от каросерията. Недоумявах от внезапното му изчезване, но вълнението ми от намирането на кабела бе доста по-голямо от обичайната еуфория, в която изпадам. Не ми се разсъждаваше. Стигаше ми мисленето за един ден. И въпреки, че нещо в подсъзнанието ми говореше, че макар и трудно на пръв поглед, всъщност доста лесно бях стигнал до края, не ми бе достатъчно за да преценя трезво. А и това изчезване на шофьорчето зарязвайки така колата си...доста съмнителни обстоятелства се бяха понасъбрали. Чак когато в плисъка на пороя чух сирените и зърнах трите коли с включени буркани да блокират изхода на лозето, ми стана кристално ясно, че бях въвлечен в капан. Първокачествена изработка. Униформените ме заловиха на местопрестъпление с крадена стока за над 250 000, превозвана в краден камион, в момент на укриване на
доказателствата.
Акцията бе предизвикана от подаден анонимен сигнал.Всички опити за обяснение бяха приети като опити за възпрепятстване на разследването. Накрая помолих Стоев, който ме гледаше с укоризнен поглед, да вземе двама полицаи и да провери бившето АПК. От там се върнаха и хвърлиха в краката ми стара новогодишна декорация с изпаднала цифра. На чувала на Дядо мраз липсваше банкнотата от един долар. Само това бяха намерили. Никакви тайни врати, замаскирани изходи, камо ли склад с крадени вещи.
За Асенчето не посмях да спомена. Страхувах се да не се окаже, че съм му дал колата си назаем.
За Салито ли ме питате? Какво за него? Той си е почтен бизнесмен, просто живее зад дебели зидове охраняван от пантера в черна тениска.
* * *
- Ало, Стоев - гласът ми стърже в маранята като игличка по надраскана грамофонна плоча.
- Стоев, защо не си стоиш на работното място? - хиля се в телефонната слушалка.- От кога те търся.
- Кой е? - пита раздразнено гласът отсреща.
- Kurt Cobain - лигавя се.
- О, Нирвана - засмива се, стари дружки сме с него. - К'ъв ти е проблема?
- Проблем нямам, ако не считаме липсата на интернет, но това стува ми се е твой проблем.
- Пфу - изпухтя слушалката отегчена - Тъкмо дойдох в офиса, чакай да разбера, ще ти звънна.
Поглеждам през прозореца, филмът отвън си е същият. Дори тъга не изпитвам към безвремието.
Само да ми дойде интернета.
"Нирвана" късо иззвъня.
- Голямо сране е станало. В процес съм на подмяна в квартала ти на всички трасета. Война ли е имало снощи?
- Скоро не е, изборите минаха, до новите има време. Какво точно е прекъснато?
- Не е прекъснато, разбит е склада, над 20 000 метра кабел е отмъкнат. Прилича ми на работата на конкуренцията.
- Защо мислиш така - недоумявах.
- Защото кабелите са графитни, без меден проводник. Не стават за нищо друго, освен за опроводяване на мрежи. Дори и Вторични суровини няма да ги вземат.
Замълча. Чувах нервното му дишане отсреща. Представих си жица опасала града, захвърлена ненужна.
- Ще ти отнеме време да възстановиш всичко...
- Поне седмица - проплака - За загубите няма да говоря.
- Просто ще си на по-малка печалба този месец.
Мразех да ми се оплакват от загуби - веднъж опъната, мрежата се изплащаше и носеше печалби многократно надвишаващи инвестицията си.Периодът за възстановяване само щеше да намали временно печалбата, но не до толкова, че да промени стандарта ти на живот. Все едно районът е бил в профилактика.Не ми се щеше да се дразня със Стоев. Не бяхме приятели заради бизнеса му.
- Слушай, прави каквото трябва, аз ще пообиколя малко района. Може и да разбера нещо.
Затворих. От към север препускаха табун облаци - тежки и оловни. Галопираха ниско над земята закривайки блатата на отсрещния бряг. Тътенът им още не се чуваше, но въздухът потреперваше от напрежение предусещайки бурята.
Едни от любимите персонажи в разказите ми, ромите, са задигнали нещо. Дори не са обърнали внимание, че кабелите за нета вече не са медни. Пълна идиотия. Занижена просветна работа бих казал. Крадецът не трябва да се води само от инстинктите си в днешно време. Трябва и интелект - да знаеш какво да гепиш, има ли то пазар, как да го пласираш. Времената на чугунените шахти и километрите жици струващи един самосвал пари безвъзвратно отминаха. Сега се крадат технологии струващи милиарди. Особено във време на криза. Не напразно водещите компании трошат маса средства за промишлен шпионаж. Естествено, нашего брата рома, няма как да знае това. Неговият телевизор лови само музикални програми, а нуждите му в дългосрочен план са от днес до утре. С утрото идват пак същите терзания - къде, какво да открадна, коя ограда да прескоча. Но утрото е далеко,то е чак утре, а до тогава, дай бира, яко "wolume-max" на Горан Брегович; танцувай циганско сърце Бубамара в отблясъците на догарящия огън, сетне секс под звездите. Докато разпасан и пиян заспи насред буренясалия си двор. Яд ме е не, че така си изкарват хляба. Макар и нелегален, е доста по почтен от някои, които са превърнали беззаконието в законен начин да богатеят, прикривайки се зад зидове от параграфи и закони. Яд ме е, че нямам нет.
Подкарах колата по топящият се от жегата асфалт. Циганската махала разположена над гарата дреме в лабиринта криви улички. Между схлупените коптори се е утаила вонята от издънени контейнери, купища смет и забравени депутатски обещания. Котка изтича през шосето и се спря на осевата линия. Изгледа ме невиждащо, и с учудващо безразличие тръгна срещу автомобила. Спирачките изскърцаха тревожно, рязко отбих встрани. Картината на размазана карантия на пътя не ме привличаше. Едва сега забелязах, че очните ями ме гледат с празното на черни дупки. Извърнах в потрес глава встрани, опитах се да гледам към махалата докато отмине. Тя също "гледаше" натам. Повече я усетих отколкото видях, миг преди да я отнесе задъхан "КраЗ" с парцаливи гуми. Не се чу нищо повече от звук наподобяващ стъпкана кора с яйца. Запалих цигара за да разкарам горчилката от гърлото си. Бавно, на първа навлязох в пряката със синьо-бели къщета, все още ужасен от нелепата смърт на малкия страж на това отчуждило се от масите братство. Останал такъв до самия си край. Отишъл си безмълвно, беззвучно и незабележимо,точно както бе живял в покрайнините на гетото. Дарявайки душата си на виждащите. Защото няма по-страшно от очи без душа.
От невеселите мисли ме изтръгна почукване по вратата на колата. Бях спрял пред сравнително спретнато дворче с дървена ограда скована от палети. В дъното му се виждаше едноетажна тухлена постройка иззидана с кал. Варосаните в бяло стени правеха опит за приветлива усмивка, от единственият прозорец боядисан в турско-синьо и замрежен против комари долиташе тиха музика. Сянката на стар орех бе легнала напреки през двора и правеше въздуха по приемлив за дишане. Хлапето срещу мен ме гледаше любопитно заръфало пръчка захарен памук голям колкото главата му. Муха пълзеше по охлузеното му носле:
- Ти кой си, а, кой си - пискливото му гласче отекна в смълчания преди-обед.
- Асанчето ли търсиш, а, Асанчето ли?...Ай да ма повозиш малко, а?
От към двора се чу покашляне. Врата на клозета се отвори, показа се рошавата недоспала глава на Асанчето.Закопчавайки вървешком панталона, спря на чешмата и отви крана. Подложи глава под струята и изпръхтя. После дълго, като хирург пред операция ми ръцете си.
- Исма - извика и от къщичката се показа момиче на около петнадесет, облечено в анцуг.
То прибяга чевръсто по няколкото наредени направо на земята тротоарни плочи, подаде кърпа на брат си, мятайки крадешком поглед към мен, и бързо се скри обратно зад замрежения прозорец. Асанчето изтри лицето си и преметна кърпата през телта на простора.
- А добре дошъл - с неподправена усмивка ми стисна ръката.- Нежати, аде, гит еве!-перна закачливо малкия си брат по темето.- Гит аде!
Хлапето начумери личице, аха да се разреве, но следващият шамар зад врата не беше толкова лек и предпочело да не дочака трети, зашляпа с боси нозе към вътрешността на двора.
- Как си, бате, какво те носи насам?
Познавах Асен, или Асанчето, както го знаеха в махалата от преди няколко години. Беше войник при мой близък, в строителни войски. Идваха на обекта да работят в събота и неделя, изкарваха си по някой лев. Беше сериозно момче и въпреки лошата слава на жителите от Селеметя, един от малкото ми познати, на които можех да се доверя. Не се занимаваше с шашми, след казармата си намери работа, записа бокс при бивш мой треньор и се отнасяше много отговорно към тренировките. За жалост ситуацията в семейството му не беше цветуща. Баща в затвора, майката безпътница, с безброй бракове зад гърба си и още толкова деца. Последно я бяха виждали по Разградските села, там се задомила. Асен сам се грижеше за сестра си и пет годишният си брат.
- Снощи някой е отмъкнал кабелите на моя доставчик. Да си чувал нещо?
Погледна ме:
- Знаеш, не се занимавам...
- Знам, за това при теб идвам - прекъснах го - Искам да ми помогнеш, да разберем.
Колебанието му отне точно секунда, колкото да мигне с очи.
- Нирвана, на тебе нищо не отказвам. И сега ще го направя, само трябва да съм сам. Не искам да те виждат с мен, да не стават сакатлъци, знаеш как е.
- Спокойно де, какво като ме видят? Аз не съм доставчик на нет, нито ченге. Какво, нямаш право да си ми приятел ли?
Обърна се към къщичката, потърка длан в небръснатата си буза, изсумтя. Притесняваше се.
- Слушай, кабелът не става за нищо. Той е без мед. Някакъв нов е. Сега разбираш ли? За него няма да вземат и тек стотинка, а цял квартал е без интернет. Заеби го доставчика, но хората са си платили за услуга, която няма да получат, само защото някой не знае какво да открадне. А като разберат, че е безполезен, ще го изгорят ей така, бъдева, щото лепнат ли ги куките, бая годинки ще отнесат на топло.
Гледаше ме, в главата му се бореха "за" и "против". Наясно беше, че ако се опълчи открито на циганската мафия, последствията за него, сестра му и малкия Нежатин щяха да са меко казано неприятни. Мен също ми бе ясно. Знаеше защо се страхува.
- Всъщност, знаеш ли, прав си. Ето какво ще направим. Ти знаеш къде може да е кабела, нали?
Кимна утвърдително.
- Тоя, в когото е, предполагам се занимава и с други...подобни афери.
Кимна отново.
- Я кажи, какво мога да си купя от него?
Изгледа ме, като да казваше "Да не си мръднал в тая жега?"
- Хайде де, не е толкова сложно. Търся си евтин телевизор. Е?
- Ааа...- загряваше полека.
- А, я! - ухилих му се.
- Добре де, аз с какво...
- Познати сме с теб - прекъснах го - споменал съм ти, че си търся еди си какво, крадено, на по-тънка лайсна, не като от магазина, водиш ме като клиент. Ясен ли съм вече? Нали тия стоки трябва да се продадат, не е ли все едно на кого?
Закима утвърдително.
- Е, ама телевизор, добре, а..как ще...кабела?
- Да се надяваме, че държи всичко крадено на едно място. Ако не, ще капризнича, ще искам да ми покаже и другата стока, докато не го открия. Там вече ще импровизирам. Сега схвана ли?
- Аз схванах, ама как ще го вземеш? Трябва с "бързаците" да се върнеш...
-Няма да намесваме полиция, спокойно. Най-вече заради теб. Ще се оправя, само ме заведи.
Напрежението във въздуха натисна дори под сянката на ореха. Облаците от към Румъния вече чакаха проверка на митницата. Скоро тук щеше да е потоп, а Ной нямаше да се появи. Час по-скоро трябваше да се измъкна от тая клозетна яма и да се изкача нависоко. Дъждове като тоя, който очаквах, са ме карали да си мечтая за лодка вързана пред къщи вместо кола.
За моя изненада излязохме от махалата и се отправихме към вилния район над града. Встрани от пътя имаше няколко сервиза за коли, автоморга и занемарено футболно игрище, по което усилващият се вятър гонеше тръни в стремежа си да отбележи гол на празна врата. Това все не му се удаваше и той въртеше бясно сухите драки, повдигаше ги на метри над земята и ги запокитваше обратно, за да поднови отново безсмислената си игра. Не ми се гледаше тренировката му, но се молех ако не успее да разкара страшилищата от границата, поне да не прибира духалото си, защото увиснеше ли от безветрие знамето на кея, ни трябваха спасителни пояси.
Спряхме пред масивна триетажна вила зад двуметров зид. Тежка врата от ковано желязо, с орнаменти от пресована стомана закриваше гледката към малкия дворец. Отвори ни мъж над трийсет, недоверчив здравеняк, с остригана глава и очи гледащи остро изпод ниското чело. Черна тениска прилепнала по релефа на аполоново тяло, дънки и маратонки на бос крак завършваха картинката на първо четене. Дребните детайли като пистолет втикнат в колана зад гърба, и масивен пръстен, заместващ при определени обстоятелства оловен бокс, не са за отбелязване. Още повече, че ние бяхме дошли като клиенти, а не да се трепем.
- Какво искате - мъртъв и безжизнен като каменните колони подпиращи палата глас, задаващ дежурен въпрос, без капка интерес, като към досадници, каквито изглеждахме в очите му.
- Тука ли е бат' Сали - попита спътникът ми.- Аз съм Асанчето, т'ва е мой авер, гражданче. Търсим нещо.
- Чакайте! - нареди ни сухо и пъргаво, на два скока взе десетте стъпала на външното стълбище.
Басейн с олимпийски размери, няколко шезлонга около него, гаражи в дъното на имота и самостоятелна алея водеща към вероятен втори изход някъде зад постройката. Две бунгала от двете страни на алеята, къщичка за градинаря в моравата зад добре подрязан Евонимус.
- Твоя Сали да не е наркобос? - съвсем не се пошегувах обръщайки се към Асен
- Шшът! - предупреди ме шепнешком.
Човекът-пантера се появи на стълбището също така неусетно както беше изчезнал по него.
- Елате! - късо заповяда.
Изкачихме се, и тръгнахме по десет-сантиметрова персийска пътека просната в коридор, чието дъно се губеше нейде в далечината. Към петнайстият метър черната тениска спря и ни въведе в стая с големина на танцувален салон и прозорци гледащи към задната част на имота.
Във фотьойл изработен по поръчка, зад масивна маса от орех седеше огромен мъж, над сто и петдесет кила, с гладко избръснат череп. Ръце - чукове лежаха на плота и си играеха небрежно с кристален пепелник с тежината на воденичен камък, като с кибритче. Тъмни очила скриваха очите му, но сигурен бях, че ни изучават из зад стъклата, невидими, като очи на снайперист през окуляра си.
- Селям алейкум, ага - пробва усмивка Асен.
- Алейкум селям, Асанче - говореше без да помръдне устни, като вентролог.- Какво ви води насам?
- Търсим телевизор, бате, за моя човек. - кимна към мен.
Мъжът отсреща се засмя, огромният му ланец способен да изтегли трактор от блатата се разлюля на могъщия му врат. Смееше се искрено и гръмогласно, като събеседник, комуто си разказал смешен виц на Слави от най-добрите му години. Хвърлих бегъл поглед към черната тениска, но тя стоеше сериозна и все така добре изпъната върху статуята. Тениска не се засмива. Помислих си го, и се засмях и аз, напук на нея.
- Телевизор казваш, а? - смехът престана, но усмивка остана на огромното лице. - А защо не опитахте в магазина, Асанче? Още е рано, няма обед - посочи часовник, за който бях сигурен, че не е "Полет"
- Виж сега - започна Асен - проблемът е, че няма кинти моя човек. А в магазина са скъпи, затова го водя...
- Водиш го, но не заемам пари. А моите си телевизори не ги продавам.
Усмивката не слизаше от устата му, играеше си с нас, забавляваше се, но и ни изучаваше. Най-вече мен.
- Ей, мангал скапан - развиках се аз и пипнах Асанчето за ревера - Ти к'во ме въртиш мене бе! -крещях решил да взема нещата в ръцете си, писна ми тая игра на котка и мишка.- Цял ден днес ме размотаваш! Знаех си, че ме лъготиш, къв съм тъпан, как се вързах на приказките ти.
Замахнах и преди някой да успее да ми попречи го цапнах през лицето, достатъчно силно, за да не разберат, че разигравам театро. Черната тениска безшумно, като сянка плъзнала се по плътния килим ме заключи в болезнена хватка. Сигурен съм, че гледа очаквателно, като пес господаря си, за да ми пречупи врата.
- Пусни ме - крещях - пусни ме, тъпако!
Сигурно му кимнаха, та охлаби менгемето и с облекчение разтрих схванатите си рамене.
- Що не вземеш да му купиш на това добиче една свястна риза, че тая много го нерви. Ще ти избие гостите някой ден. - не мирясвах.
- Успокой се малко бе, човек - най-сетне се размърдаха устните му. Под тях видях блеснаха редици златни зъби, еднакви и равномерно подредени, като войници строени за сутрешен преглед.
- Няма отсъстващи, всички са налице. - изтърсих и се ухилих.
- А? - усмивката не слизаше от лицето му дори когато устните не се усмихваха. Застанал в полупрофил към мен не виждах огромния белег на другата му буза, принуждаващ увредените лицеви мускули да задържат клоунско изражение. Инак, нямаше на какво толкова да ми се радва.
- Нищо, господин Голям търбух. Изгоря ми тъпият Рубин, жената жив ме яде в къщи, сириялите си не може да гледа:"купи, че купи". Ама аз, как да купя, като мангизите все не стигат; започна често да се отбива в комшиите, филми да гледа, но сигурен ли съм комшийката у тях ли си е, или само комшията! Срещнах ей тоя мангал на пазаря, разговорихме се, ела, вика, имам човек, ще те оправи, евтино дава, а мен и прахосмукачка и пералня ми трябват, хлапето СД плеър иска, касетофонът бил архаизъм, нямал съм модерно мислене,бе мамка му и живот...ТИР с пари да имах, на всичките щяха да им намерят място...Те ей за т'ва дойдох тук, с най-почтено намерение, алъш-вериш да направим, ама какво, оказа се, че ей тоя боклук ме е излъгал, че от теб мога да си купя телевизор втора ръка, по-евтин. Тръгвам си. Майната му на всичкото, майната й на жената, майната ви и на вас!
Видях, как спря с ръка черната тениска да не ми усуче втори път врата. Изправи се. Тоя мъжага наистина беше огромен. Поне с глава над мен при моите 185 сантиметра, с добре развита мускулатура, и в интерес на истината без грам излишна тлъстина. Подозирах това докато седеше във фотьойла, но едва сега се уверих с какво си имам работа. Свали очилата и ме погледна.Веднага разбрах, че едното му око е изкуствено, това от към бузата с белега. Но и с единственото си ме гледаше за сто. Надничаше в душата ми, ако имаше начин да ме разкъса с поглед, те сега беше момента. Да, ама не. В очите ми можеше да прочете единствено наивно объркване и гняв от загубеното време. Гледах го с възможно най-открития си поглед, учуден, че още ме държи тук и ме оглежда като експонат вместо да ме изрита надолу по стълбището.
- Ама наистина за телевизор си дошъл. - повярва ми той.
- А, не! Реших да ти обера къщата нощес, та минах да поогледам - озъбих му се вкиснато.
Избухна! Тоя човек се тресеше, гръмкият му глас кънтеше из стаята като тропота на изтървано стадо бизони в Миланската скала(откъде пък ми хрумнаха тия бизони), превил се на две, стиснал корема си, с изчервено, неестествено подуто лице, задъхваше се, смехът му преминаваше в истерия, блъскаше се като прилеп в прозорците, отскачаше от тях и рикоширал в стените, отново се връщаше докато ги направи на прах; звъннаха стъкла, посипаха се по пода, а той излетя освободен над смълчания двор.
Всичко това се случи. Без бизоните. И без строшените прозорци. Та чак повярвах, че съм попаднал на грешния човек.Толкова искрен и непринуден беше този смях; не можех да допусна гузна съвест обхваната от подобно веселие. Вие представяте ли си сега, четейки ме, че ви лъжа? Не, нали? Е така бях и аз.
- Ела, ела - все още задъхан сложи тежката си като автомобилно ремарке ръка на рамото. Опитвайки се да не изрева от болка се направих на гръмнат.
- Къде да дойда?
- Ще разбереш
Обърна се към слисания Асен:
- Този твой апап, чок ербап ве. Хе хе хе! Ей, голям хил с вас.
Асен кимаше притеснено. Привикнат на респект и страхопочитание, които несъмнено изпитваше към Сали, не вярваше на цирка разиграл се пред очите му. Пристъпваше от крак на крак и сигурно тайно се молеше час по-скоро да се ометем от тук. Сали говореше с някого по мобилния. Дочух разговора.
- Стефане, ще ти пратя един наш човек. Трябва му нещо. Виж, оправи го. Да, каквото му хареса.
Обърна се към мен:
- За каква пара става дума?
Усмивката не бе изчезнала от лицето му въпреки деловият тон, убеден бях, че там щеше и да си остане.
- Ще се пазарим - отсякох невъзмутимо набирайки инерция. Трябваше да съм убедителен. - Не казвам цена за нещо което не съм скивал.
Кимна одобрително и довърши разговора:
- Виж там, разберете се за цената.Айде, чао!
Обърна се пак към мен и повдигна рамене:
- Друго мога ли да направя за теб?- Недочакал отговор придърпа Асен, погледна го отблизо, право в очите:
- Как са децата? Тя сестра ти вече за женене станала. Умната, да не я изтървеш.
Демонстрирайки близост го прегърна; Асен изчезна в лапите му, аз изтръпнах от загатнатото предупреждение в гласа му.
Без повече интимности се спуснахме по стълбите. Мълчахме, докато черната тениска не хлопна зад нас бронираните врати. Румънските облаци вече нагазваха периферията на речна гара, проблесна светкавица, тресна гръм, все още далеч, на няколко километра. Скочихме в колата. Запалих фаровете и се отправихме към изхода на града. "Към бившето АПК" бе казал Асен и се смълча, смали се в седалката.
Пътувахме в пълна тишина. През ума си трескаво премислях вариантите, но единственото което ми се струваше разумно, бе импровизацията. Не знаех с какво си имаме работа, не можех предварително да планирам. Страхувах се за приятеля си, усетих заплахата в гласа на Сали, предупреждаваше: "Ако стане издънка, мисли му, ти ми го довлече тоя"
Не можех да се заблудя от ексцентричността му, хора като него криеха съвестта си зад тежките прегради на банкови сейфове, милионни сметки и луксозни къщи.
Запустелият път се отделяше от магистралата,промушваше се през слънчогледови ниви и след три километрово тръскане по дупки и боруни ни отведе до някогашен портал с кантар за камиони. Изтърбушените прозорци на сградите унило наблюдаваха пристигането ни. Изоставените постройки на бившето "АПК" стърчаха грозно, като недовършен монумент от един предишен живот с който се бяхме разделили набързо и без подготовка. Живот на който въпреки четиридесет годишния мандат, някои все още смятат, че не беше гласувано достатъчно доверие и време, за да се доразвие и днес да се радваме на плодовете от благоденствието му. Успешен или не, думата щеше да има историята, но новият двадесет годишен преход в който влязохме щем не щем, с нищо повече не бе заслужил уважение; напротив.
Посрещна ни възпълен русоляв мъжага задържащ на повод свиреп доберман. Едрите му форми бяха натикани в маркови джинси, тишъртка "Гучи"с надпис" Аз съм твой бог" и бели маратонки "Ромика". Злобните му очички ни накараха да останем до колата. Чудех се от кое настръхнах повече, от тях или от погледа на добермана. Вдигна уоки-токито и каза само една дума: "Дойдоха" Сетне тръгна пред нас правейки ни с глава знак да го последваме:
- Колата остава тука.
Вървяхме между запуснати складове, полусъборени зидове и някогашни заслони за зърно. Висока кула за вода се зъбеше с ръждивите си ламарини и мрачно поскърцваше от напъните на вятъра. Пред бившата столова спряхме. Единствената обитаема сграда с решетки на прозорците и брава на вратата. Манекенът изчезна зад нея и миг по-късно се появи с безизразно лице:
- Стефан ви очаква - и посочи входа. Егати конспирацията, помислих и прекрачих.За разлика от бомбата паднала на двора,тук цареше ред и спокойствие. Мъж над петдесет, стегнат и добре изглеждащ подаде радушно ръка:
- Добре дошли. Вие идвате от Сали, нали?
- Ние -поех ръката - И дано имаш това, за което сме дошли, че цял ден загубих.
Добре поддържан мустакът над горната му устна се разпъна в усмивка.
- Тук няма нямане. А каквото няма се доставя в срок от 24 часа. Щом Сали ви е изпратил, ще намерим каквото е нужно.
Засмя се непринудено. Не подозираше,че вече добре бях трениран за подобен смях. Огледах празното помещение. Бюро, стол и телефон. Стар декор от новогодишно тържество в дъното с надпис "Честита Новата 198. година" Стиропорът на последната цифра бе изпаднал, а на чувала на Дядо Мраз под надписа някой бе забучил един долар.
- Ресторант ли ще отваряте - ухилих се.- Къде ви е стоката, да видим какво предлагате.
Веселякът Стефан ни поведе към торбата с подаръци, дръпна встрани декора и отзад се показа врата. Умно. Провряхме се през неголям коридор в дъното на който отвори друга врата и влязохме в помещение над двеста квадрата.
Стените бяха закрити със стелажи стигащи почти до тавана, а рафтовете бяха отрупани с всевъзможни стоки.Като се започне от батерии за фенерче, мине се през маркови козметики, парфюмерия, дрехи, бяла и черна техника.
Всичко подредено, стифирано. Личеше ръката на грижлив стопанин. Неоновото осветление правеше гледката още по-нереална.
- Те ти ресторанта - в гласа му имаше незлоблива закачка.- Хайде сега, кажи какво и до колко пари търсиш.
Бях изумен от размера на видяното, като мащаб и организация. Тук просто беше един немалък МОЛ, Кауфланд, МЕТРО или каквото име ви харесва му служете, една истинска Мека на цивилизованото общество откъм бит и развлечения. Не вярвах всичката тая стока да е само от нашия град, явно бе нещо като централен склад. Чак не ми се мислеше в колко дълбоки води бях нагазил следвайки една своя приумица да се правя на детектив, повличайки и съвсем невинния Асен. "Не можеше да стъпиш в лайната и да не се изцапаш." - това предупреждение на покойния ми баща мигаше от край време в главата ми, но късно го видях. По-точно, късно му обърнах внимание. Типично за самовлюбен дебил като мен. Човек на двадесет се лъже, но на две по двадесет се лъже, че не се е излъгал, което е още по-лошо. Но дори да си признавах грешката, неволно бях станал част от това. От тоя момент нататък, каквото и да предприемех все щеше да бъде грешно.
- Е, хареса ли си нещо? - гласът на Стефан не бе припрян, той по-скоро се забавляваше на изумената ми физиономия, отколкото отегчаваше, явно и без това си нямаше друга работа, а и фактът, че баш боса ме бе пратил собственоръчно да си избера, оказваше влияние върху търпението му. Провирах се около стелажите, надничах, прикляквах, носеха ми стол да стигам горните рафтове, правех се на силно заинтригуван, а все се оглеждах за главната цел на посещението ми в пещерата на Сезам. Но не виждах нищо подобно. Кабели нямаше. Влизах все по-навътре, опипвах дрехи, мерех обувки, шапки,джинси...Поне час бяхме тук, Асенчо примирено дремеше в кресло до входа, навън при святкаше все по-често, тътнежите се чуваха в съседство, скоро щеше да заплющи. Чудех се как да се измъкна, не исках да купувам дори топлийка от тук, тъпата графитна жица за интернет я нямаше. В тоя момент пред сградата изтрополя камион. Стефан направи знак "спокойно" и излезе през странична врата, която сега забелязах - противопожарно табло отварящо се навън. Направих се на отегчен, изведнъж ми се допуши и се изнизах след него палейки цигара. Петтонен "Мерцедес" с фургон бе спрял в подножието на кулата. Стефан разговаряше оживено с шофьора:
- Абе за какво ми е на мен тоя боклук? Как ще го горите тука, акъл имате ли? Миризмата ще се разнесе на километри, ще я подушат куките, ще ви избия сетне! Глупаци нещастни!
Заканата и ядът му бяха искрени, както смехът одеве. Зърна ме и доближи до мен.
- Дай цигарка, че ме изнервиха тия...Тъпанари! - обърна се към шофьора и му извика:
- Хич не ме гледай, махай тия кабелаци от тука и да не съм те видял поне една година напред!
Шофьорът, изплашено голобрадо момче заекна:
- Де да го дяна ве, бат' Стефчо, а? Кажи? Виж какво е времето, след два часа трябва да върна камиона, цяла нощ съм треперил, кажи, къде да го закарам...
Почти хълцайки се прибра в кабината.
- Чакай, чакай, какви кабелаци? -погледнах Стефан
- Абе, циганята крали нещо снощи, но нали прости, не уцелили какво крадат, някакви ненужни кабели; мъчили са да горят за проба, ама в парчето нямало мед, та сега се чудят де да го наврат. Тъпи копелета! На майка си в папуката го наврете тоя кабел или се обесете на него! За к'ъв чеп ми го домъкнахте?!
Бесен беше хрисимият до одеве Стефан, виждаше се, че звяр дреме под благовидната му сдържаност.
- Стефко, я да хвърля един поглед на жицата. Става ли?Ако е каквото си мисля, може да ви отърва от него.
Оня вдигна равнодушно рамене. "Все едно ми е, само го махни от тук"
Сърцето ми блъскаше лудо докато голобрадото шофьорче разтваряше фургона. Четири макари от по пет хиляди метра графичен кабел, директен внос от Германия, сплав-дело на най-последни технологии позволяващ неимоверни натоварвания по трасето с нулева загуба на данни. Нещото, което търсех. И сигурно половината град, барабар с полицията от целия окръг.
- Ха ха - засмях се правейки се на корав чораджия и изпечен мошеник. От къде да ме знае момчето какъв съм-що съм, свойски почнах да се чувствам в това гнездо на оси, дано не ми харесаше и съумеех да изляза от роля сетне.
- А'е, пич- тупнах го по рамото намигвайки свойски на Стефан - Това и жена ти за простира няма го вземе, че ще й черни прането.
Захилихме се със склададжията, а момчето подсмърква:
- Не съм женен.
- Не си я, коя ше те земе такъв "оправен" - избухнахме в кикот и двамата.
- Чуй сега, ти търсиш къде да я разкараш тая жица, така ли?
Кимна.
- Добре, да я запалиш - не става, виж вятъра, димът ще се разнесе бързо, не сме далече от града, ще довтасат пожарна, полиция...лошо.
- Ами какво да направя тогава - проплака вече на сериозно.
- Да речеш да я хвърлиш в Дунав, по става, реката много тайни е скрила, но за целта трябва да прекосиш града, а това си е жив риск. Ако те спрат за проверка, това нещо може да те вкара на топло поне за десятка.
Хлапето неприкрито ревна, захълца, затресе се. Дожаля ми за него; той бе само шофьорче ползвайки служебната си кола да изкара някой лев.
- А'е стига се лигави, мърльо!- Скастри го Стефан.
- Чакай, шефе, имам идея. Ей тук, на пети километър имам лозе. Ще го закараме там. И без друго старият иска да сменяме телта на редовете, че е на двадесет години, изпокъсана, ръждива, 'бе не става с две думи. Там никой няма да се сети да търси, а и лозето като си пусне листака, кой ще ти види какво има вързано, тел ли, корабно въже ли. Тоя кабел за друго не става. А, какво ще кажеш?
Погледнах го. Едра капка откъртила се от чернилката над главите ни тупна в прахта и се превърна в кално топче. После още една. И още една. Стефан вдигна глава към разсърденото небе и махна с ръка:
- А телевизора?
- После ще дойда, нека оправя тая жица първо, че заваля и не знам как ще влезем в лозето.
- Твоя работа, само дето после трябва да е в рамките на един час считано от сега. Инак няма да ни намериш тук.
- А къде ще сте?
- Хе хе, някъде, но не тук. Айде тръгвай, телта ти поне е безплатна.- Усмихна се- И шопинга на очите ..- кимна с глава към склада. Асенчо изскочи навън. Склададжията се прибра и заключи вратата. Чух ясно как резето хлопна отвътре.
- Вземи колата и ме чакай у вас - кимнах и той изчезна в настъпващия мрак - Карай, брат'чед - настаних се до шофьора.
- Дай пълна газ и се моли да не се издавим.
* * *
Сега отивам да дам показания в полицията. Като обвиняем. Казвам - отивам, защото ме арестуваха вчера, в дъжда. Но ме пуснаха по настояване на собственика на откраднатата интернет мрежа - Стоев.Той беше гарантирал за мен.
Полицията се намира в "Квартала на богатите". Сиреч, в центъра. Тук и сградите са по-бели и чисти, колите паркирани пред кокетните кооперацийки са по-лъскави и по-нови от моята, тук и интернета им не виси над покривите, а минава под земята, ползвайки мрежите на телекомуникационната компания. Ако искате да знаете, тук и котките им са расови. И най-важното всички са с по две очи.
А ето накратко завършека на вчерашната история. Стигнахме невредими до лозето. Мерцедесът бе с предно предаване, нещо, което ме устройваше напълно. Използвахме асфалта за да вкараме камиона на задна през разтворените врати, нужно ми бе само предните колелета да са на стабилна почва, защото дворът бе разкалян.
Момчето все не успяваше, затова го смених на волана. Спрях, изключих мотора и отидох отзад, хлапето го нямаше.Огледах се, подвикнах, свирнах; като да го бяха отвлекли мътните води по наклона. Дъждът се усилваше, от него ни следа, какво пък, и сам мога да избутам макарите от каросерията. Недоумявах от внезапното му изчезване, но вълнението ми от намирането на кабела бе доста по-голямо от обичайната еуфория, в която изпадам. Не ми се разсъждаваше. Стигаше ми мисленето за един ден. И въпреки, че нещо в подсъзнанието ми говореше, че макар и трудно на пръв поглед, всъщност доста лесно бях стигнал до края, не ми бе достатъчно за да преценя трезво. А и това изчезване на шофьорчето зарязвайки така колата си...доста съмнителни обстоятелства се бяха понасъбрали. Чак когато в плисъка на пороя чух сирените и зърнах трите коли с включени буркани да блокират изхода на лозето, ми стана кристално ясно, че бях въвлечен в капан. Първокачествена изработка. Униформените ме заловиха на местопрестъпление с крадена стока за над 250 000, превозвана в краден камион, в момент на укриване на
доказателствата.
Акцията бе предизвикана от подаден анонимен сигнал.Всички опити за обяснение бяха приети като опити за възпрепятстване на разследването. Накрая помолих Стоев, който ме гледаше с укоризнен поглед, да вземе двама полицаи и да провери бившето АПК. От там се върнаха и хвърлиха в краката ми стара новогодишна декорация с изпаднала цифра. На чувала на Дядо мраз липсваше банкнотата от един долар. Само това бяха намерили. Никакви тайни врати, замаскирани изходи, камо ли склад с крадени вещи.
За Асенчето не посмях да спомена. Страхувах се да не се окаже, че съм му дал колата си назаем.
За Салито ли ме питате? Какво за него? Той си е почтен бизнесмен, просто живее зад дебели зидове охраняван от пантера в черна тениска.
* * *
Дрънканици
Ти често ли ползваш автобус? Не? Е, аз редовно пътувам. Автобус – в него можеш да видиш целият човешки живот. С всичката му пъстрота. Срещат се какви ли не хора, СЪДБИ. Често забравен багаж под седалката е единственото останало след някого. Като спомен. И вече е минало, щом е слязъл. Друг е още в настоящето, че е изпуснал спирката си, или няма такава и сега се лута като атом без формула. На трети просто му е студено у тях, в рейса има парно, люлее си се в кожената седалка и зяпа през прозореца измръзналите врабчета. Има и забързани, делови. Тях ги познаваш и по външен вид, все едно парен локомотив тича насреща ти, готов е всичко да премаже по пътя си. Завеяните, е те са майтап работа. И по три пъти да си дупчат билета, пак нямат. Кротки и буйни, замислени и разсеяни. Всякакъв народ се извървява.
Спирките, те са друго нещо. Част от маршрута. Към финала, за който всички толкоз бързат. На тях се събират мечти, надежди, понякога тъга и безпокойство, а често си висят празни мисли. Пейките на спирките са издълбани с ножчета. Единствената възможност да не те забравят и тия, които не те познават. Кой е Пешо? Мислиш си, непознатите ще проявят интерес към теб, ще тръгнат да те търсят за да видят кой е Пешо? Днес дори познатите се спират само ако ги дръпнеш за ръкава или се блъснеш отгоре им. „О, мой човек, ти къде се изгуби бе?“
И те заливат с фалшиви извинения, зает съм, много работа, съкращения, жената, децата...
Лошото е, че и на теб не ти пука. Хем защото знаеш, че те лъжат, хем защото и ти си на техния, ако не и по-лош хал.
Автобусът снове между спирките. За да спре на Царицата на спирките -Автогарата. Автогарата е кръстовище, на което често се осъществяват съкровени желания извозени до тук. И на което мнозина се разминават без дори да подозират един за друг.
Мисля си, не са просто пътници. По-скоро са съдби. Така си е, не ми казвай, че философствам. Поне ти ме изслушай. Този автобус така като го гледаш, на колко години е? На трийсет. С малко повече късмет до четиридесет може да откара. Та това са почти две поколения. По-точно, разликата между тях. В разбирания, съзряване, ценности. Значи, в автобусът превозвал баба ти на шейсет, сега се качва внучката й на двадесет.И тя бърза, поглежда часовника, припряно тропа с краче, че не се спазва разписание. Отива НАНЯКЪДЕ. Къде ли може да отива човек в началото на живота си. И къде бабата на шейсет. Замислял ли си се? Може би на едно и също място. Да речем семеен обяд. Да, така е добре. Та срещат се баба и внучка в малък уютен ресторант, поръчват си, смеят се, бабата разправя как е на село, внучката през усмивка я слуша и кима с главица. А в ума й кънти:“ Къде ли е той сега? С коя ли ще е на купона?“ Интересът към бабиния разказ е траял по кратко и от спомена за безсънните й нощи, когато е била болна, а мама е била в командировка, за първият учебен ден в който я е завела до училище, а за вкуса на бабините гозби дори и не се сеща пред вида на порцията стек с пържени картофки. Дори и приказките й е забравила, защото тя сега живее в своя собствена. Млада е, и й се струва, че приказката е без край. Баба отдавна е спряла да говори и се радва на кой знае защо засмяното си внуче, което кима през минута с главица. И си мисли, лъже се, макар да знае истината, че усмивката е от радост от срещата, лъже се, за да й остане поне надеждицата, че е още необходима някому, не е в тежест. Не слага в сметката блъскането цяла година из градината и двора, за да прати в града компоти, картофи, зеле. И прясното сирене, което внучка й гнусливо изхвърля в кофата още щом пристигне колета. Не слага, защото какво е една баба, ако си прави сметката? Тя може да си я прави, но когато брои стотинките за хляба, за солта; когато изгася лампата още в седем за да не гори ток и стяга кранчето на чешмата да не сълзи. Но за внучето си дава мило и драго. Ще й се, то да изживее милион пъти в повече най-хубавите моменти от собствения й живот. Не милион, а милиард.Такива са бабите. Нищо, че за цената на годините напомнят болежки в ставите, гърба, краката. Лаком е животът – така и не разбира човек, как бързо свършва собствената му приказка...
Какво, така ли? Извини ме, не знаех, че нямаш семейство. А баба ти..е починала. Лека и пръст на жената. Не ми обръщай внимание, дрънканици някакви ти наговорих.
А, ето я и автогарата. Ще слизам, да посрещна внука. Остани със здраве!
Снимката е публикувана на http://www.flickr.com/photos/bigblonde/page8/
* * *
Спирките, те са друго нещо. Част от маршрута. Към финала, за който всички толкоз бързат. На тях се събират мечти, надежди, понякога тъга и безпокойство, а често си висят празни мисли. Пейките на спирките са издълбани с ножчета. Единствената възможност да не те забравят и тия, които не те познават. Кой е Пешо? Мислиш си, непознатите ще проявят интерес към теб, ще тръгнат да те търсят за да видят кой е Пешо? Днес дори познатите се спират само ако ги дръпнеш за ръкава или се блъснеш отгоре им. „О, мой човек, ти къде се изгуби бе?“
И те заливат с фалшиви извинения, зает съм, много работа, съкращения, жената, децата...
Лошото е, че и на теб не ти пука. Хем защото знаеш, че те лъжат, хем защото и ти си на техния, ако не и по-лош хал.
Автобусът снове между спирките. За да спре на Царицата на спирките -Автогарата. Автогарата е кръстовище, на което често се осъществяват съкровени желания извозени до тук. И на което мнозина се разминават без дори да подозират един за друг.
Мисля си, не са просто пътници. По-скоро са съдби. Така си е, не ми казвай, че философствам. Поне ти ме изслушай. Този автобус така като го гледаш, на колко години е? На трийсет. С малко повече късмет до четиридесет може да откара. Та това са почти две поколения. По-точно, разликата между тях. В разбирания, съзряване, ценности. Значи, в автобусът превозвал баба ти на шейсет, сега се качва внучката й на двадесет.И тя бърза, поглежда часовника, припряно тропа с краче, че не се спазва разписание. Отива НАНЯКЪДЕ. Къде ли може да отива човек в началото на живота си. И къде бабата на шейсет. Замислял ли си се? Може би на едно и също място. Да речем семеен обяд. Да, така е добре. Та срещат се баба и внучка в малък уютен ресторант, поръчват си, смеят се, бабата разправя как е на село, внучката през усмивка я слуша и кима с главица. А в ума й кънти:“ Къде ли е той сега? С коя ли ще е на купона?“ Интересът към бабиния разказ е траял по кратко и от спомена за безсънните й нощи, когато е била болна, а мама е била в командировка, за първият учебен ден в който я е завела до училище, а за вкуса на бабините гозби дори и не се сеща пред вида на порцията стек с пържени картофки. Дори и приказките й е забравила, защото тя сега живее в своя собствена. Млада е, и й се струва, че приказката е без край. Баба отдавна е спряла да говори и се радва на кой знае защо засмяното си внуче, което кима през минута с главица. И си мисли, лъже се, макар да знае истината, че усмивката е от радост от срещата, лъже се, за да й остане поне надеждицата, че е още необходима някому, не е в тежест. Не слага в сметката блъскането цяла година из градината и двора, за да прати в града компоти, картофи, зеле. И прясното сирене, което внучка й гнусливо изхвърля в кофата още щом пристигне колета. Не слага, защото какво е една баба, ако си прави сметката? Тя може да си я прави, но когато брои стотинките за хляба, за солта; когато изгася лампата още в седем за да не гори ток и стяга кранчето на чешмата да не сълзи. Но за внучето си дава мило и драго. Ще й се, то да изживее милион пъти в повече най-хубавите моменти от собствения й живот. Не милион, а милиард.Такива са бабите. Нищо, че за цената на годините напомнят болежки в ставите, гърба, краката. Лаком е животът – така и не разбира човек, как бързо свършва собствената му приказка...
Какво, така ли? Извини ме, не знаех, че нямаш семейство. А баба ти..е починала. Лека и пръст на жената. Не ми обръщай внимание, дрънканици някакви ти наговорих.
А, ето я и автогарата. Ще слизам, да посрещна внука. Остани със здраве!
Снимката е публикувана на http://www.flickr.com/photos/bigblonde/page8/
* * *
Потребност
В памет на жабешкият хор!
Летя. Над смълчани води. Ровя спомени изостанали на брега.
Бряг от мечти и бетон. Много стъкло. Реклами. И светлини. Много светлини. Мамещи, обещаващи. Но хладни като неона в тях. Илюзьорна измама, като пустинен оазис.
Изравям малка пуста уличка зад стадиона. Засипана с боклуци. Стара сграда, рухнала мазилка.
Пожарните стълби ме водят нагоре. Към покрива на света. Не минавам през парадния вход. В тая сграда се влиза отзад. Излизането е по – лесно. Или през прозореца, или през парадния на носилка. Ако има кой да дойде за теб. Ако има кой...
В тоя квартал не влизат линейки. Само по изключение. След престрелки. За труповете. А полицаите го заобикалят на две пресечки.
Ръждясалото желязо на стълбата скърца предупредително. Минавам край затворени отдавна врати, изрисувани, изписани с неприлични думи, обгърнати от паяжина, или край зейнали такива, от които се носи воня на отчаяние. Не поглеждам. Различното плаши. А тук е различно, толкова различно от там, от където идвам. Затова продължавам да тествам късмета си по скърцащите ламарини. Нагоре. Към единствената прясно боядисана в бяло врата. Тя приветливо мами току под слънцето. Чака ме. И ще се отвори, само да я достигна. Още малко, няколко само,...сто, ..стотици още стъпала, мамка му. Но катеря.
От долу, от улицата сигурно изглеждам като мравчица лазеща по огромната тухлена стена. Стремяща се да стигне ръба. Чертата. Там, дето не знае какво я очаква. Защо и е на мравка като мен да достигне толкова далеч над възможностите си? Да провери още една теория, или да стане изпълнителят в нея? Блуждаещ атом стремящ се към господство във вселената, изтърван от контрол, опитващ се да подреди хаоса по свой собствен начин; начинаещият да учи света на красиво и грозно, или просто бунтът на комара към хора на жабите, миг преди да го погълнат.
Потребност е думата. Така би отговорила мравчицата и обръщайки гръб на сплетни, зависти и омраза ще продължи да лази. Да се стреми да достигне заветната врата. Без да знае какво има зад нея. Без страх от скърцащите стълби. Към вратата. Бялата.
Самолетът хлътва във "въздушна яма", питието се разлива върху дамата до мен, а аз пак притварям очи. И ровя в съзнанието си да намеря ревящият стадион и малката уличка зад него. Старата сграда с олющени стени, изгнилите стъпала на пожарната стълба и дългият път към покрива на света. Към вратата. Бялата.
Току под слънцето.
Да се видя пълзящ натам.
Неуморно. Безспирно.
И ако все пак се случи да не достигна, нека хорът на жабите знае, че не е заради него. Просто ми е свършило времето.
И сега съм в едно друго измерение.
И започвам от начало.
Не ме е страх!
Защото съм мравка!
Р.Р. Мравките не лазят по колене! Така си ходят.
* * *
Абонамент за:
Публикации (Atom)