Реквием за едно погребение

Катафалката зави плавно по алеята и спря. Износеният от времето двадесет годишен „Мерцедес“, който се крепеше само на боята си, с облекчение прокашля няколко кълбета дим и притихна.

Кротко валеше дъждец. Неколцината изпращачи се струпаха в малкия параклис.

Яки момчета с пъшкане измъкнаха ковчега и се опитаха да го метнат на раменете си. Изненадани от неочакваната тежест, позалюляха снаги, наклониха го, аха да го изпуснат, но стреснати от гнева в гласа на шефа, напрегнаха мишци, овладяха младежкото препиране и успяха да го понесат на раменете си. За сетен път се убеждаваха, че макар и еднакви по размер, не всички сандъци тежат еднакво.

Внесоха и го поставиха на предвиденият за целта постамент. Лицата им носеха тържествено смирен вид, израз на чувства, които човек трябва да изпитва на подобно място.
Услуга,невлизаща в ценоразписа на фирмата.
После излязоха отвън да пушат.

Опечалените седяха встрани, разговаряха полугласно, носеше се аромат на есенни цветя.

Тихо, като сянка премина разсилната. Слабото й, бледо лице се озари от пламъчетата на свещите, когато ги запали. Седна зад хармониума и докосна с пръсти клавишите.

Отвори се тапицираната врата в дъното на помещението. Стройна дама в черен костюм и служебна печал на лицето, подобно подчинената си пресече помещението, сякаш нестъпвайки по пода.
Спря се до отвореният ковчег и отправи невиждащ поглед към покойни
ка.

„Скъпи опечалени“

Школуваният й глас меко и напевно запозна присъстващите с битието на мъртвеца, и изказа най – дълбоко съчувствие на близките му.

Не зная кой и повярва, но вдовицата изхлипа. А дамата в строгия костюм бързаше да си свърши задълженията, защото днес, мамка му, точно днес бившият и годеник се женеше, и тя бе решила да осигури още една служба до вечерта. Тя адски бързаше, за разлика от тоя тук, в сандъка, чийто земен път бе свършил.

Тихо се носеше "My Way" на Синатра. Разсилната, студентка в музи
калния университет, свиреше в унес с притворени очи. Восъчно
бледото и лице излъчваше неподправената тъга на хиляди погребения.

Кротко валеше.

Яките момчета стъпваха в крак и без произшествия изминаха последните метри по мократа алея.
Вдовицата изви глас, протяжен и див, крясък на безумие и отчаяние. Грижливи ръце се опитваха да я отделят от ковчега, някой натика валидол в устата и.

Небето свъси вежди.
Притъмня.
Дъждът се засили.

Под мократа си килимявка, попът четеше „За упокой “.
Мокреше се свещената книга, и той довърши молитвата си наизуст.

Хората жвакаха в калта кълнейки времето, и зарязвайки церемонията се изнизаха.
Пороят изми калните им следи по асфалта, сякаш никога не са съществували.

Циганинът отля глътка вино в гроба, хвърли шепа пръст и зъбите му жлътнаха в простовата усмивка:
- Бог да те прости, бате!... Ама ще изтърва мача... Пък и виж как вали, да му се не види!
Надигна бутилката и отпи - Айде, аз сетне ще дойда.
Ухили се отново:
- И да не мърдаш никъде, ей!

Нарамил лопатата зашляпа из локвите.



-2.-



Пред будката спря такси и някой почука. Пазачът загледан в портативен телевизор измърмори недоволно и отвори прозорчето.
- Извинете, днес е било погребението на баща ми...

Пред отвора се виждаше лицето на млада дама, в тъмна рокля. Изморено и тъжно лице на човек, изминал много километри, невярващо лице на човек пълен с живот, неискащ да приеме мисълта за смъртта.
- М`да... – сдъвка остротата в думите си пазачът – Днес имаше само едно погребение, осми парцел, втори ред, гробът е близо до асфалта. Карай до чешмата, като я отминеш, брой два реда, там е.
Днес късметлийски ден за нацията.
Дай три лева за вход!

Момичето се сепна от изненада, в гърдите й се надигна неочакван порив на гняв, но ръката на услужливият шофьор се протегна през гишето, остави петолевка.

Пазачът взе невъзмутимо банкнотата, отри я в брадата си, " А сефте", хлопна прозорчето и се загледа в мача .
"Мамка ви, нищо не играете, ууу! Некадърници!"

Дъждът похлопваше по ламаринения покрив на бараката. Таксито зави и отмина по алеята.
Късият есенен ден бе на привършване, мокрите окапали листа багреха пътя в ръждивочервено, килнати надгробни камъни и луксозни гранитни паметници потъваха в падащата мъгла, като призрачни сенки, готови да се раздвижат всеки миг. Далеч над тях, като на небето, дрезгавееха светлинките на циганската махала и предаваха реалност на картината.
Колата отмина чешмата и спря.
- Ето, тук е, ще ви изчакам колкото е нужно – промълви шофьорът и подаде чадър.

- Вземете, ще станете вир вода.

Момичето кимна и излезе. Дъждът се бе усилил, тя побърза да го отвори. Преброи редовете, видя зиналата паст на прясно изкопан гроб и изхлипа ужасена. Калните, мътни потоци пълнеха ямата, тя се опита да пристъпи по близо, обувките и заплашително затънаха, сякаш се опитваха да я повлекат към дъното. Изплашена отскочи назад, почувства успокоителната твърдост на алеята и спря. Сърцето й препускаше лудо, до пръсване, бясно пулсираха слепоочията. Свали чадъра и пое глътка от мокрия въздух. Свежата струя обля лицето и снагата й, за миг копринената рокля увисна, заприлича на дрипа на тялото й, мократа и тежка тъкан се уви около бедрата от извилия се леден вятър, потръпна. Връщаше се в действителността превърнала деня й в кошмарен сън.
От задължителният служебен обяд я измъкна спешната телеграма. От триста километровото пътуване, не помнеше нищо, през целия път си задаваше един и същ въпрос, кратък като живота, вечен като света.

В дланта си стискаше два карамфила. Замахна с все сила и те полетяха - като бели гълъби излетяха от ръката й, описвайки къса дъга. Изведнъж полетът им сякаш се прекърши, наклониха главици, цопнаха тежко в локвата на дъното.
Момичето изстена.
Бликнаха сълзи, сляха се с дъжда, скърбящ с нея.

Заплака. Горко и безутешно. Заплака така, както се плаче за нещо, отиващо си безвъзвратно и чиято стойност тепърва щеше да оцени; заплака от страха пред неизвестното, от предстоящото и тъгата по спомените.
Шепнешком задаваше ОНЯ вечен въпрос, повтори, потрети въпроса на който никой нямаше отговор - поколенията преминали
през вековете без да оставят следа, учените и може би сам Бог.
Шепотът й премина в стон, гласът й нае смелост и сила, ярост от болка и отчаяние и вече крещейки питаше „Защо?“
Виковете и заглъхваха в настъпващият мрак, задушени от плисъка на пороя, не стигаха до този, от когото очакваше отговор.
Гневно отправи предизвикателен поглед нагоре с цялата ярост от неприем ливата загуба:

- МРАЗЯ ТЕ!

Повтаряше го безумната болка в нея, крещящата нужда от този, който си отиваше, мъката и безсилието, стискаше юмручета мъчейки се с поглед да пробие тъмата, проклинаше небесата..
Накрая обезсилена притихна.
Само обезкръвените й устни продължаваха да мълвят.
Крехките и рамене се тресяха, дъждът бе сплел в косата и листенца, които изглеждаха като венче на русата й глава. С плътно прилепнала усукана около тялото си рокля, вдигнала невиждащ взор към безкрая на нищото, с питащи, невярващи, мразещи очи; озарена от проблясъците на светкавици, малка и слаба пред моща на стихията, тя заприлича на древен войн, готов да се бори с тъмните сили, за да получи отговори. Младостта й, жаждата й за живот, не искаха да допуснат мисълта за неизбежното, предстоящо на всеки от нас.

- Госпожице,...добре ли сте? - достигна до слуха й гласът на шофьора.

Обърна се и закрачи към таксито. Вървеше смалена от скръб. Дъждът смирено и правеше път, вятърът разгони облаците, надзърна луната, безизразна. Зад себе си оставяше един спомен, който с времето щеше да избледнее, и само ако бе намерил място в сърцето и приживе, щеше да остане там.
И когато имаше нужда от него..
"Не, не!"
Нямаше вече да й вдигне телефона, да чуе сдържаната радост в гласа, питащ я: “Как е, моето момиченце, днес?“
А тя да му отвръща през смях: "Аз отдавна съм вече голямо момиче, тати", да му се похвали с успехи, да поиска съвет, да сподели. Беше се опитал да я научи на собствените си познания за живота, въпрос на време беше да се облегне на признатите истини уморена да импровизира, вървейки с глава срещу стените. А може би точно в тази й непримиримост се криеше причината на взаимната им обич.

Шофьорът отвори вратата и запали мотора.

- Дори не са затрупали гроба!

Виделият какво ли не през живота си таксиджия предпочете да не отговаря. Правейки маневра, освети с фаровете си мъж с лопата.
* * *

Циганинът, с навити крачоли нехайно шляпаше през локвите. В ръка носеше два карамфила. Застана пред наводнения гроб.
- Мой човек, тук ли си, бе? Защото и аз съм тука...Хе хе! Казах ти, ще се върна след мача.
Свали лопатата, положи карамфилите там, където би трябвало да е главата на покойника.
- Сигурно някой при тебе е идвал, ама защо са хвърлили цветята в празна яма...Хе хе...Грешки стават...Жив ли е човек, бърка. За тебе
вече съм спокоен, твоите грешки свършиха. Айде, за Бог да прости!

Надигна изкаляното, преполовено шише с вино, и отпи здрава глътка. Сетне лисна и над гроба, затвори грижливо с коркова тапа и мърморейки хвана лопатата.
- Днеска пак паднахме, мамка му...Все се заричам да не гледам вече мачове, ама...Хе хе хе!

Жълтото такси профуча край задремалия пазач, той се стресна и изпсува.
Излая псе.
Небето оцеждаше последни капки пляскащи тежко и мързеливо по тенекиения покрив.
Нощта си търсеше място за сън, настанявайки се всред кръстове и надгробни камъни.

* * *