Непослушният Лузарт

Всичко започна, когато й казах "Не"

- Не?- засвяткаха очите й в сумрака на стаята.

- Не - предъвках наблюдавайки кристалния пепелник, който бе на педя от ръката й. Очаквах да ме фрасне с него по главата, след това да издърпа бездиханното ми тяло в банята и да го нареже на парчета, които после да предложи в китайската кухня отсреща като свежо кучешко.

- Не ? - даде ми още един шанс.

Предпочетох да не се възползвам от него отстъпвайки стратегически в коридора. След минута премина бясна покрай мен и трясна входната врата. Реших да изчакам, докато нормалната воня на мотелския комплекс не прогони уханието на парфюма й. Излязох на пръсти боейки се да не събудя тишината. В два посред нощ само ненормалник като мен можеше да се мотае без кола в тоя район на града. Излишно е да споменавам, че на паркинга, където бях оставил автомобила си скучаеха само белите маркировъчни линии. Като удивителни предупреждения за бъдещето ми.



Взех си болничен и три дни не се появих в офиса. На четвъртият влязох добре избръснат и безгрижно изглеждащ през входната врата на Империал Инвестинг Билдинг.. Преминах свиркайки си покрай портиера, изчаках асансьора и тъкмо се канех да вляза, когато зад гърба ми прозвуча :

- Лузарт! Задръж за секунда, моля!

Гласът й прекъсна трелите на мелодията тъкмо на припева. Така си и останах - с половин издута буза, забравен текст и неочаквана болка в главата. Дороти колоритна и шумна както обикновено водеше под ръка двуметров Аполон с ниско чело и прекалено тесни в мишците ръкави. Гърдите му издуваха карираната червено-бяла риза като две огромни железобетонни плочи напъхани небрежно в пазвата, а тесният ханш бе прихванат с широк колан от крокодилска кожа с безброй габъри по нея.Крачолите на джинсовия му панталон бяха натикани в невисоки ботуши одрани от същият гущер, а бродериите и апликациите по тях изобразяваха ловни сцени от някогашното ежедневие на един изчезнал народ.



Задържах дръжката докато влязат и веднага почувствах клаустрофобия.

- Лузарт, това е приятелят ми Джон. Джон, това е бившото ми гадже, Лузарт.- представи ни тя.

- Приятно ми е - протегна лапа мечокът-каубой и едва не смаза пръстите ми.

- Не видях индиански скалпове, в къщи ли си ги държиш? - погледнах в сивосините му очи, но в тях видях само добродушието на големият човек в малка лифтна кабина.

- Много е мил и забавен - похвали го Дороти, а аз блъснах вратата обратно: "Нима?"

Асансьорът не бе тръгнал.

- Но, Лузарт, все още сме на партера... - изкудкудяка тя.

- О знам. Тук много ми харесва.

Излязох и изчаках следващият. Денят в офиса се каканижеше мудно и заспало като дрямката на пенсионер пред телевизора в очакване на хубавото дупе на синоптиката. Наближи обедната почивка. Към мен идваха прегърнати Джон и Дороти. Тя се смееше прекалено високо в желанието си да ме подразни, смехът й се чуваше поне до кръстовището на Втора и "Вашингтон". Държеше Аполона за малкото задниче, а с пръстите на другата си ръка бе на път да му бръкне в гащите. Той от своя страна явно не възразяваше защото позабави ход давайки и възможност да продължи с заниманието си.

- О, скъпи, не тука, неее..- гевезеше му се мило, а аз повърнах в кошчето до бюрото.

-Лузарт, нали помниш Джон, от сутринта - очите й много искаха да прочетат унижение и болка в моите но срещнаха само една разсеяност и непукизъм, от които отново ми се додрайфа.

- Кой?...А, Джон, да бе - как не се сетих.

Да бе, да! Сетил се бях не, ами цял ден надавах ухо и око да чуя какво си шушукат в другия край на офиса.

- Та, ние с Джон - тук заби сладката си муцунка в мишницата му и вдъхна дълбоко, но бързо извърна лице стараейки се да остане в съзнание - Ние с Джон ще ходим на обяд. Ако искаш, ела с нас?

Колко много казваха очите й. Можех, кълна се, да прочета надеждата примесена с отчаяние и горчива надменност която я правеше да изглежда като глупачка в собствените си очи.

- С удоволствие, но знаеш ли, имам една среща...

Ако с чук я бяха тряснали, нямаше да изглежда толкова нещастна.

- Но довечера, ако сте свободни, можем да идем да пийнем по нещо.- продължих тирадата си.

Голям съм манипулатор. Но как болеше от това... Миг мълчание, в което стрелките на стенният часовник отброиха дванадесет, вън трафикът притихна в очакване на отговора.

- Всъщност... - очите ни отново се разминаха в опита си да се срещнат, и този момент колебание прекъсна басовият глас на Джон:

- Всъщност приемаме с удоволствие. Нали, зайче?

Надвеси се над малкото си бижу колкото да види докъде е напъхала ръката си в панталона му. Е, не беше. Чупеше нервно пръсти в опита си да осъзнае какво точно изрече Джон.

- Ок-ей, значи решено, довечера в колко, в осем?

Джон-каубоят кимна радушно с глава и отнесе Дороти към близкият Биг Маг а аз заврях главата си в чекмеджето. Сега да имаше някой като Джон да ритне силно...



Денят до осем вечерта прекарах с две думи: в очакване. Опитвах се да подредя мислите в главата си докато чаках на спирката, а ситният дъждец й помагаше да не прегрее. За пръв път осезаемо усещах очарованието от разходка под дъжда. Извън душният офис, без кола, свободен като птица. В тоя ред на разсъждения, като споменах птица, си спомних за нощта в мотелската стая, когато една нелепа случайност бе изтълкувана грешно.Тъпа история. Бях поканен идната събота на годеж на приятел. Бе ме помолил да им кумувам и като бъдещ кум поех грижата по съхранението на пръстена на годеницата. В един момент в мотела той изпадна от джоба на сакото ми, Дороти отвори кутийката, помисли си, че е за нея... На което аз казах "не", тя си врътна задничето и ме заряза задигайки и колата ми. Но случката породи още размисли. Бях ли готов за брак? Можех ли да поема тази отговорност? Неща от живота, върху които един почти четирийсет годишен мъж отдавна трябваше да е помислил и решил поне за себе си, еднопосочно, все ми убягваха, все ги отлагах във времето.



Минаваше осем когато влязохме през парадния вход на "Белведере клуб" След второто питие Дороти потърси развлечение до модният подиум по който дефилираха изкуствени красавици с есенно-зимната колекция на Лагре. Ние с Джон се разприказвахме да поразсеем скуката, някой изтърва думата "риболов" и...вечерта просто нямаше свършване за нас. Не помня колко пъти зървах вълчото изражение на Дороти наоколо, ние риболувахме по бреговете на реки и езера, разменяхме спомени и лакърдии, къпахме се дори в Адриатика и пихме вода от Балатон. Светът за нас бе станал карта на водоемите, проклетият Джон покрай бодибилдинга бе обиколил на длъж и шир, познанията му бяха повече от достатъчни за написване на цяла поредица книги за флората и фауната по бреговете де що гьолове има. Харесахме се, усетих, мятахме уиски, надвиквахме се с музиката, а покрай нас изпаднала в бяс фучеше фурията Дороти.

Предполагам.

Бяхме я забравили.

Не разбрахме и кога си е тръгнала.

Помня само, че освен сметката, с Джон си разделихме и обещанието за един бъдещ риболов в събота, веднага след ритуала на младоженците. Като най-големи приятели се прегърнахме за лека нощ. Нищо не сближава мъжете така, като общата страст.

Предполагам не й към жените.



Следващият ден в офиса. Буреносни облаци пред прозорците. Святка се, потръпва стоманената конструкция на Империал Инвестинг Билдинг. Дороти е по-тъмна от най-тъмните облаци. Главата й пуши от питиетата, казвам си, а знам, че не е така. Минавам с безразлично кимване. Не ме удостои с отговор. Днес Джон го няма. Сигурно ближе рани от снощи.

Едва девет е. Трябва да ида до тоалетна, това означава, че пак трябва да мина край бюрото й. Ще стискам.

Десет и двадесет. Пикае ми се, а няма кофа. Не мога да литна. Трябва да...

- Дороти, шефът те вика!

- О, благодаря ти, Боже!

Измъкна ме провидението, тичам и забравям да затворя след себе си, облекчавам се дълго и шумно. Освободена, струята се разбива в писоара имащ кой знае защо форма на глава на венецианска куртизанка зинала широка паст. Дали пък това не бе скрито послание към нас мъжете напомнящо ни за невъзможността на избор понякога.

На някого, някъде.

Или поредната изгъзица олицетворяваща извратения вкус на днешните дизайнери. Само да не рече да ме захапе проклетото нещо.

Внезапно нечия ръка се присяга иззад гърба ми, нежни пръсти опипват слабините ми. Отскачам назад преследван от струята, едва смогвам да закопчея ципа. Дороти ме гледа с възможно най-невинната усмивка срещана някога по фото-изложбите.

- Какво, за Бога, правиш!? - недоумявам , а вълнението от изненадата се превръща в учестено дишане. Мълчаливо ме притиска към устата на куртизанката поставила ръка на чатала ми. Очите й ме гледат страстно, с другата си ръка бавно разкопчава копчетата на ризата.

- Спри, ще влезе някой...

Заключила е, по хитрата и усмивка разбирам. Къдриците й допират гърдите ми, целува ги, бързо и страстно; все по-бързо и по-страстно, а главата й се смъква все по-надолу и надолу. Обхванат съм от оная страст така присъща за "любовниците на крак". Точно като тях и аз съм забравил някъде по пътя към бедрата й себе-уважението си, а тя просото го няма. Разюздана и свободна в избора си на мъжкия пазар, незнайно защо е избрала мен за експериментите си, а аз противно на доброто си възпитание и съветите на мама не роптая срещу това.

Прости ми, мамо, че съм лош син!

Любим се на пода, тук е по-чисто и приятно от мотела. Как не съм се сетил до сега. Леко приглушената латентна светлина струяща от розовия поглед на куртизанките, напевна мелодия от скрит високоговорител, свежа струя въздух с аромат на борова гора от климатиците.

Ръката ми докосва нещо в положеното под нас сако. Бъркам и вадя пръстена. Преди да зяпне насреща ми с длан запушвам красивата и уста.

-Това не е за теб!

Мълчаливо пуши и така легнала полугола в колан и черни жартиери ми прилича на уличница. Обяснявам й за годежа в събота. Дори не ме чува загледана в точка зад гърба ми. Не я касае. Не е и тъжна, нищо, че не е за нея. За какво мисли?

- За Джон - отговаря ми. На глас ли я питах?

- Какво мислиш за Джон?

Въпросът увисва във въздуха окачен на значимостта си.

- Какво за Джон - не разбирам, не ми се говори за каубоя.

- Харесва ли ти?

- О, да - вдъхвам от дима на цигарата й, опитвам да ги откажа, но ми е така добре като усещам нея във вкуса му.

- Харесва ми, но не дотолкова, че да му предложа брак.

- Не изтрещявай излишно - срязва ме и ме целува. Отново мълчим с празни мисли в главите. Поне аз.

- Той е готин пич - опитвам се да разсея напрежението - Харесва ми, да.

Засмивам се, съвсем искрено, а тя мълчи. Никой не натиска отвън вратата, имам чувство, че всички от офиса са зад ключалката и гледат цирка. Сещам се, че ключалки отдавна няма, изхвърлиха ги преди години съвременните технологии. Оглеждам се за камери, но във ВИП-зоните няма.

- Харесва ми, дори смятаме да идем заедно на риба...

С парцал да я бяха треснали надали щеше да сътвори такава изумена физиономия.

- Каквоо?

Вече е бясна, познавам добре тази й страна.

- Спокойно де, само за риба...

- Ти да не спиш с него!

-Глупости, как можа да го кажеш?

- Спиш с Джон!

- Какви ги дрънкаш? Просто сме добри приятели, нищо повече.

Гледа ме с дъното на змийските си очета, от там повява хлад. И омраза. Ненавист. Ревност. А да, ето я думата! Откачената кучка ме ревнуваше.

- Ти спиш ли с Джон - вече под формата на въпрос се изсипва обвинението срещу мен, а тя ме яхва затискайки черния си колан помежду ни. Жартиерите му ме скубят, мръщя се, искам да й кажа.

- Защото с мен цяла година спиш, а не си ме водил на риба!

- Погледни ме в очите! - нарежда и бърка надълбоко в душата ми тоя поглед, като опакото на джоб я обръща.

- Не може за три часа в скапаното Белведере да станеш приятел с Джон!

Вече крещи, гласът и се блъска в стените и изчезва като шепот в тях, звукоизолацията си знае работата.

- А ти как можа за три дни да ме замениш - контрирам аз.



Ако знаех, че ефектът ще е толкова бърз и унищожителен, щях да й го кажа по-рано. Изведнъж се срина тази жена. Рухна покосена върху ми и притихна, само раменете й потрепваха. Ситно и бързо. Като в заключителната фаза на дълъг сексуален акт, миг преди да избухне в оргазъм. Притихнах и аз и съжалих за постъпката си. Тя плачеше. Никога не бях виждал сълзи в очите й, а сега се тресеше върху ми с цялата мъка на изтерзаната си душа. Погалих я. Чувствах се като палач отсякъл по погрешка чужда глава.

Изведнъж Дороти скочи. Яхна ме отново. По зачервеното й лице нямаше следи от плач. И нито една сълза. Бе се смяла. Беззвучно, нагло и артистично! Косата и бе слепена от потта по гърдите ми, очите й бяха изпълнени с омраза, размазаният грим и придаваше страховито изражение.

- Ти не обичаш Джон! Кажи го! - заповяда ми, а ръцете й се впиха в гърлото ми.

-Не обичам Джон, кажи го! Кажи го!

Ситуацията се бе скапала, напрежението ми дойде твърде много. Дороти излизаше от кожата на веселата похотлива бърборана и бе на път да с превърне в зъл демон на женската природа.

- Аз..не обичам Джон.

- Повтори го, Лузарт! Повтори го!

- Аз не обичам Джон.

- Пак!

- Аз не обичам Джон!

- Отново!

- Аз не обичам Джон..Дороти, спри, за бога, с тази лудост...

- Слушай ме добре и повтаряй след мен: - Аз мразя Джон. Повтори!

Бях се превърнал в послушна марионетка.

- Аз мразя Джон.

- Аз го мразя повече от всичко на света.

- Мразя го повече от...

- Повтаряй!

- ...от всичко на света.

- Мразя всичко в него!

- Мразя всичко в него.

- И ще го убия!

- Ще го убия.

- Ще го нарежа на парченца!

- Ще го нарежа на парченца.

- И ще го продам на китайците за свежо кучешко!

- Ще го продам на китайците за свежо кучешко.



* * *

-Лузарт, Лузарт...



Отворих очи, вън бе съвсем притъмняло. Мотелската стая бе осветена единствено от тъжната неоновата табела окачена точно над прозореца.



- Лузарт, мили, как заспа изведнъж...Като пън рухна на леглото. Един час вече те будя...

Съзирах нежните очертания на тялото й. Гръдта й се издигаше и спускаше равномерно и спокойно, като на спящ човек.

Но не спеше.

Имаше въпроси:

- Лузарт, скъпи, за кого е този пръстен в джоба на сакото ти?

* * *


*************