Сийо, дай солта

Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?

Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!

Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.

Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!

Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...

Да! От утре!
* * *

Мостът на въздишките и малки зелени човечета

Беше вълшебница. Щом се появеше на моста, всички спираха пред нея. А не беше спирка. Автомобилите сами завиваха и паркираха с отворени врати. От тях се подаваха мъже, увещаваха я нещо и понякога се качваше.
Докато я нямаше, светът сякаш спираше. В безвремието не пееха птици, водите на реката замираха смълчани, вятърът увисваше безволев в мачтите на яхтите. Когато след час кола с тъмни стъкла я връщаше, светът се събуждаше от летаргията, всичко наоколо оживяваше и времето продължаваше своят бяг.
От устните и започваше всичко. И усмивката, и краката и. И се засмиваше в червената си рокля, вятърът пърхаше в косите и, разрошваше,
объркваше ги, а смехът и по звънък ставаше. Тогава с нея се засмиваха и дърветата, и улиците, и облаците. Мостът по който вървеше се заливаше от смеха на реката, водите обливаха перилата и тротоарите, но се отдръпваха чинно от нозете и, дори и пръска не оставяха.
Аз я следвах от разстояние и и се възхищавах. Чувствах се щастлив да вдишвам от аромата на треви и цветя който я съпровождаше, да стъпвам в стъпките и, да я попиват очите ми. Не споделях гледката с никого, тайничко ревнувах вятъра.
Никога не се осмелявах да я заговоря. Омайвах се от флирта и със света, надявайки се да съм част от него. А вечер я сънувах. В сънищата си бях по-смел; спасявах я от тълпи зелени човечета заобградили я отвсякъде. Все по-плътен ставаше кордонът, тя се задушаваше, опитваше се да ги отблъсне, надаваше вик за помощ. Тогава аз
долитах като Супермен, помитах зелената плеада, разпръсквах ги безмилостно, грабвах я в обятията си. Тя се усмихваше, сключваше длани около врата ми и се понасяхме високо над града. Мостът и реката се смаляваха, около нас само облаци,
червената и рокля като платно на кораб се издуваше, тя я захвърляше и голи тичахме по небето.
Събуждах се в душната си стаичка, а реалността ме караше да хукна с все сили към моста. Пътьом купувах цветя. Дано и харесат, мислех си, виждах как и ги поднасям, и как тя в началото изумена, всъщност е приятно изненадана, поема букета, устните и са усмивка, вдъхва аромата им с притворени очи, притиска ги до гърдите си, поглежда ме, и ме дарява с най-хубавата целувка на света. Едва когато зървах червената и рокля се успокоявах, пресичах крадешком платното и заставах на отсрещния тротоар, до сладоледопроавача. Той гледа букета, после мен, досеща се и кима с глава сочейки я окуражаващо. "Утре" лъжех го. Достатъчно ми бе че е там, че я виждам. До вечерта. Когато пристигаше колата с тъмни стъкла и я прибираше. А аз бързах към квартирата си и към моите сънища.
Една сутрин мостът осъмна празен.Дори автомобилите го отбягваха. Говореше се, че са я отвлекли зелените човечета. Запитах реката, но тя тъжно потъна в спомени, обърнах се към вятъра - висеше посърнал в платната на яхтите по кея. Невярващ обикалях, като слепец се блъсках в перилата, зовях я,търсех я...И изведнъж зърнах червената и рокля. Затичах се към нея. Настигнах я, сграбчих с ръце раменете и, (винаги съм искал да го направя) погледнах в лицето и. Гледаха ме две непознати очи. Тогава осъзнах, че всъщност никога не съм я опознал истински.
И сега минавам по този мост. Сладоледопродавачът отдавна го няма. Реката волно си тече. Вятърът се заиграва с полите на момичетата. И ако случайно зърна червена рокля, бързо извръщам глава. Непозната, казвам си, за да не ме заболи от истината.

* * *

Жената вамп

Чувстваше се като шампанско разлято по тялото и. Искриците му проблясваха в очите и, повтаряйки: изпий ме, цяла, без остатък. Като молитва звучеше рефренът, бе нейният Бог. По чаршафите остана бурен отпечатък от телата им. Срещна я в бара на хотела. Розовите светлини хвърляха неясен отблясък в тъмното на очите й, вглеждаше се в тях през сумрака от три стола разстояние. Неуловим като сянка се движеше барманът между две мартинита и машината за лед. Професионалист. Подавайки му чашата дискретно промълви:
- От два дни е така. Чака ли някого, бяга ли от някой...
Не разбра какво дръпна вниманието му към нея. Може би скуката на командировката, може би липсата на по-свеж сюжет в малкия курортен град. Без да е красива, с бледо и замислено лице над тлееща цигара. Вниманието й бе толкова приковано в това да не прави нищо, че не усещаше погледа му. От време на време помръдваше чело, веждите й подскачаха като живи, водеше монолог със себе си. " Бягство след изневяра, следващ развод " или само двете. Или и трите. С разменени места. В крайна сметка, резултатът бе самотна жена в полунощ, в хотелски бар в който бяха единствени клиенти. Не се присламчи, не попречи на уединението й с тъпи намеци или предложения за почерпка. Остана в ролята на безмълвен наблюдател, чертаеше я с поглед и мислено наслагваше линиите й в съзнанието си. С малко повече въображение, би могла да мине дори за хубава. Да, дори вече я харесваше. Когато се наведе над чантата си, зърна извивката на гръдта й. Като да я усети в дланта си, твърда и чувствена под изпънатата материя на блузата. В лилавия сумрак долавяше ухание на слаб парфюм, цигари и осъществими желания; като покана му подействаха. По-еротично не можеше и да стане. Всъщност можеше. Стана и приближи решително, с ръка повдигна брадичката й. Тя го чакаше. Знаела е през цялото време, че е обект на интереса му. Насмешливо-ласкави, очите й го наблюдаваха и очакваха реакцията му. Беше го прочела. Знаеше го наизуст. Него, наблюдателят. Ловецът на човешки съдби, списвачът на истории. Непроницаемият, тайнственият, загадъчният. Сега седеше като истукан насреща й загубил вяра в сетивата си.
- Колко още ти трябваше за да ме заговориш - погледът й не опипваше, направо бръкна в душата му и я изкара цялата наяве. Рязко ръката й се стрелна, плъзна се по ризата, уви пръсти около възела на вратовръзката и го повлече. Пред погледа на бармана, по стълбите, в асансьора с дремещото пиколо. В апартамента й, в душния коридор, направо на мокета. Разкъса дрехите си на парчета, подивяла, гневна на живота, впи се в устните му. Така долепена го изпиваше - без чаша, без сламка, изсмукваше соковете му, плискаше се в тях и крещеше в екстаз...
- Е, ще кажеш ли нещо, или ще си мълчим - гласът й ли го изкара от вцепенението? - Какво, гола ли ме видя вече. С разкъсани дрехи, изпиваща те, жадна за плътта ти?
Смехът й ситно пробяга по наредения кристал на бара и отекна в огледалата зад него.
"Господи, побърквам се" отекваха звънтящите картини в главата му.
Щеше да стане страшно. Ако я бе заговорил.Не бе жена като другите, не, не!
Добре,че си затрая. Добре, че премълча желанията си. Макар тя да ги знаеше.
Сигурен беше.

* * *

Просто нощница

Облечена в нея, тя всъщност е гола. По-гола дори от как я е майка родила. Без да е прозрачна, червената нощница дава доста храна на фантазиите ми. Понякога загадъчно подчертава форми, друг път почти показва детайли, но винаги оставам с тръпката на откривател. Като забранена целувка-придобива оня неземен привкус на мечти извън реалностите, на докосване извън обхвата на сетивата. Разказва приказки за любов. Ухае на билки, цветя и топла земя. По земята пенят води бистри ручеи на насладата, само натопи устни и пий. И после блажено притвори клепки.

Понякога я виждам на простира, изпрана. И ме обзема смътна тревога. Уж най-обикновено пране, а не е. Тя и не виси като обикновеното пране. Тя лети. А телта на простира е просто стартовата права, откъдето започват стремежите й. Издува я като платно на кораб вятърът, иска да опита ласката й, отърква се гальовно, бразди с пръсти дантелите й, промушва се непослушен, в гънките и се настанява, отпива от аромата. И после цял ден влюбено подсвирва след момичетата, заиграва се с косите им, подръпва плитките им. След него тя се чувства...недоизказана. Страх ме е да не отлети някога и да не се върне. За нея щипките са като клетка. А тя не е птиче. Затворена ще умре. Единствен вятърът може да и помогне. Да се съюзят. И да забегнат двамата. След нея ще остане просто...голо. А голотата не винаги е красива.
Затова си мисля, че не бива да прогонвам вятъра.
По-скоро трябва на вятър да се превърна.
За да има мечти.

* * *

Предизвикано бягство

Няма как да стане. Аз съм на четиридесет, тя на двадесет. Дете може да ми е. Изключено е, просто да се получи нещо. То може и да се получи, но не бива да го допускам. Инак, няма да мога да се гледам после. Срамота, ще кажат хората. То бива разврат, бива, ама ти направо се оля. И ще са прави. Нищо, че това двадесетгодишното, вечер пие по пет водки и бачка като компаньонка. Това е друго. Така ще рекат. То си има места за тази работа.
Значи ако съм на "такова място" с това двадесетгодишното, може? Инак- не!?
Дааа, такива работи.
А ме гледа, това двадесетгодишно, като котка мишок. Играе й се, хич не и е през къделката, че я коментират лелките. Гледа ме, но не!
Твърд съм аз.
Нищо, че пари под лъжичката и на сухо преглъщам.
"Астматик съм" лъжа я.
- Астматик, друг път! - смее се, а смехът и събаря прегради пред мен. Пред нея отдавна няма.
- Хайде да се надбягваме по плажа, да видим астматик ли си!
И хуква напреки на вълните, аз подир нея.
Боси остават следите ни, докато ги залее следващата вълна, и ни скрива от погледите.
Млада е и пъргава, но ми се оставя да я настигна.
Нали заради това беше цялото бягство.
Хващам я през кръста, гъвкава като сърне, изплъзва се, и пак се оставя. Палува й се, а аз едва дишам. Не от асмата.
От страст.
Косите й се посипват върху ми, събаря ме, а ми вика:
- Ех, стар бил, болен бил. Полека де, не се дърпам.
И ме залива с оня смях, дето погубвам заради него. И сме сами сред дюните, само вятърът-любопитко се вре из краката ни. А те вече са се оплели. И морето напява, леко набоцва пясък между телата ни.
И ми е хубаво, и ми се иска да не свършва никога хубавото.
Притворил съм очи, изпиват ме нейните, през кожата си го усещам. И уж съм в нея, а тя говори в мен:
"Отпусни се, зарежи предразсъдъците, изживей с мен!..."
И съм на път да го сторя, изпаднал в нега, усещам все по-силно прегръдките й; ласките й са вълшебните ръце на бляна, устните й, солено - горчиви, пухкави като прибоя.

- Абе, колко му трябва на един мъж!
- Да духне вятър под нечия пола, и е готов.
- Срамота бе, срамота!
- Тц-тц-тц! Язък! Капка морал вече нямат!
Събуждам се от сладкия унес, сепвам се, отварям очи. Две жени, на средна възраст, разговарят. Пред мен е брадясалото лице на художника. Държи в ръцете си картина, изобразяваща голо момиче на плажа.
- Добре де, ако толкова ти харесва, ще ти я дам за двадесет.
Поглеждам го изумен, тикам парите в ръката му, грабвам картината и хуквам крещейки:
- Не съм от тях! Не съм от тях!
Жените, изплашени, отскачат встрани, блещят се, а момичето от платното ми нашепва:
- Хайде да се надбягваме по плажа!


* * *

Любов по европейски и още нещо

Две години вече съм в къщата му . Селото забутано в дъното на Балкана, забравено от света, като наметено лещено зърно под прага. Един път влиза и един излиза. Втория отива на майната си, демек никъде. Забива в една дупка дето навремето е била мина. По тоя път се връща моичкият. Води четиридесет глави добитък, наследство от свекър ми. Почина миналата година, лека му пръст.

Левент е, стъпва напето, с разгърдена риза и китка зад ухото. Китката поувехнала от потта и жегата, ма си я носи. Като залепена му стои, отдалеч на цвете мяза главата му. И не седи отзад, зад стадото; отпред като пълководец крачи, а те стъпват подире му. Не са овце, а крави. Разтварям широките порти, минават и на двора в голямото корито, на водопой. Това корито там си беше, но вода с каруци от гьола караха или от дъжда се пълнеше. Като ме взе за булка, търпях една година да се къпя с кофите. Накрая, една вечер майка ми на гости беше, тя ме подучи, му се сопнах:“Един човек да ни дойде, и на гераня ще го водим за вода, да не говорим за баня“ Стресна ли се моят човек, какво стана, но шест месеца с брат си копаха седем километра тръбопровод. Една събота и неделя се хванаха, стайче долепиха до къщата, бойлер закачиха, биде, тоалетна чиния, водата пуснаха. Като кметица се чувствам сега като седна на клекалото. „Ми да беше казала по-рано, ма, Миче“ смотолеви моичкият. Обича си ме той, знам, нищо, че не е по самоинициативата. Аз затуй съм я. Инак, за къщната работа спор няма. Върша си я. Не ми тежи и не придирям. Свекървата, жива да е , ме понаучи някои и други неща. И да копая и да плевя градината, домати и краставици садим, плодни дървета имаме, инак лозето той си го гледа и пръска. По един тон вино прави, ракията отделно. Обичам си го и аз , Мито, инак и ден не бих седяла в тоя пущинак. Не ида от града, и аз селско чадо съм, но от другата страна на планината. По средата селскостопанското училище, в Чифлика, там се запознахме, там се залюбихме и взехме като завършихме.Сестра имам, две години голяма, в града женена за зъболекар. Иде ми на гости веднъж, носи куп списания. В края на всеки месец ги подменят в чакалнята и тя ги събрала, за мене. Различни статии интересни , нали съм младо още, окото ми в шаренкото, снимки от чужди държави, градове. Зачетох се в една. Идеше реч за еманципацията на съвременната жена и равноправието в сексуалния живот. Замислих се, и пред очите ми изникна сцената на собствения ми такъв. Дивак си беше Мито и ме любеше де как ме хване. Верно, признавам, че и оная му работа беше майстор, ни жега му пречеше, ни студ. И зиме ме е просвал на балите с люцерна в дама, лятото пък не смогвах да се крия от него, че къщната ми закъсваше. И накрая, не че знам как са другите, но чувала съм заспиват като прасета( като зъболекаря на сестра ми) накрая ме целуваше докато заспя. Нито веднъж не ме е оставял ненаситена и неуважена. Ама защо ми трябваше това списание да чета. Че де съм виждала и чувала аз за украсена с плодове маса, ягоди със сметана, свещи...Шампанско отваряхме само по нова година ей тъй, да се чукнем за адет, после го лисвахме в мивката. Кой ще ти пие таз пикоч, като си имахме по тон червено каберне, бистро и искрящо, с дъх на див пелин и вкус разтапящ сетивата. Някакъв филм бях гледала като ученичка, нещо такова даваха, ама влезе мама и спря телевизора. Както и да е, загнезди се тая картина в съзнанието ми, красиво ми се видя някак, може би защото неопитваното е интересно, реших да пробвам. Нагласих предварително нещата, и като наближи да се прибират със стадото, наредих масата. Гледах от снимката и редих досущ като на нея, дето можах вложих въображение. Дойде си Мито, напои кравите, зареди доилните апарати, изми се. „Айде да вечеряме, не си ли гладен“ мамех го към къщата. „Сега, сега“ Сено да нагласи, млякото да прехвърли в бидона, съвсем мръкна. Стъмни се. Стаята на свекървата притъмня, угаси и си легна жената. От към ждрелото повя ветрец, жаби се деряха в папурището. Прималяла го чаках да свърши в обора, хеле, показа се, разрошен, потен. „Ела си вземи един душ“ думам му, влезе в банята, ваната пълна, ухае на шампоан. Отпусна се, като да се унесе. Изморен беше, личеше му. Той и друг път изморен е бивал, аз защо ли го заглавичках с тая вана, хич не и беше свикнал, все заспиваше в нея. А мен си ме чоплеше отвътре, по европейски бях решила да го правим, но той нали хабер си нямаше...
- Айде, Мито, водата ти лед, излизай, ще ми настинеш. - и му подавам хавлията. Разтвори очи, позасмя се, и ми вика:
- Какъв сън сънувах, Миче...
- Какъв?
- С теб сме в гората, за гъби.
- Че ти гъби не ядеш?
- Верно де, ама за гъби бяхме. По вечерно време. Една луна, едни звезди, а съм посегнал с ръка, а съм ги стигнал. Ти береш цветя, как ги виждаш в тъмното, ама ухаят тия цветя. Един аромат се носи, от към полето на прясно окосено, на топла пръст и дива мента. И си с бялата рокля, дето много я обичам, сандали на бос крак, косата ти пусната до кръста лъщи на лунната светлина, стъпваш като във въздуха, около нас щурци запели, пристъпваш към мен, поглеждаш и ме целуваш, целуваш..целуваш.

Осъзнах се на масата в хола, по гръб, гола и щастлива. Около нас хвърчаха ягоди, сметана, бяхме оляти с разтопен восък от свещите, в косите ми стърчаха цветя, тялото ми гореше от целуките на Мито. И виждах, виждах небето и звездите, докосвах ги с пръсти, ухаеше на прясно окосено сено, топла пръст и дива мента.

На дивана седеше забравено списанието на сестра ми. Трябва утре да и го върна.
* * *

Препускат волни

Във виолетовият мрак на стаята ми изглеждаше призрачна, изваяното и тяло е като излязло от сенките във въображението на велик творец – загадъчно и неуловимо. Като пърхане на пеперудени криле долавях трептенето на въздуха от движението й. През прозореца надничаше свенливо бризът, галеше косите й, долавях неуловимия аромат на дива мента и сандалово дърво, сетивата ми попиваха неповторимото.

Съзнанието ми отказваше да приеме истината и стоеше в полусън, за да не полудее.

Надвесена над мен, разклащаше глава. Тъмните й, като грива на необязден жребец коси, се посипваха като жар върху лицето ми, зов на необятност и копнеж ме обладаваха. Изтерзаната ми душа трепереше от възбуда, ръцете ми стремглаво политнаха да обгърнат тялото й, но увиснаха в пустото. Само звънкият й смях литна към небосвода над главите ни, посипвайки го с хиляди звездици, завъртя се във вихрен танц и ме посипа със сребърен прашец.

Час по - късно лежах прималял върху измачканите чаршафи, от прозореца долиташе грохотът на улицата. Свечеряваше се. От банята се носеше припев на непознат рефрен, шумът на струите течаща вода, напомнящ планински водопад се сливаха с рефрена. След миг, в настъпващият мрак, се появи като неземно видение голото й тяло. С финеса на балерина премина през стаята, пръски вода се посипаха когато разтресе разкошната си гривокоса, нещо диво и първично имаше в грацията й, нещо неповторимо и първобитно, животинско и изящно .

Наблюдавах изумителната картина на непознатия велик творец , стараейки се да запаметя всеки един миг, тихо и алчно попивах цветовете и формите, страхувайки се от мига, в който щяха да се скрият под късата и лятна рокличка. Пристъпи към мен и ме целуна:
-Трябва да тръгвам, жребецо.
Изрече го ласкаво, без грам кокетство, усетих в гласа й огорчение. Задържах дъха от целувката й , страстна и бърза, дълго след като си беше заминала

Ароматът й остана в стаята напомняйки болезнено за липсата й. Навлякох панталона, грабнах ризата от стола и излязох. Не минах през банята, не исках да я отмивам от себе си, дотолкова желаех да е част от мен.

В бара на хотела нямаше много хора, поръчах си водка. Барманът, младо хлапе с едва набола брада, ловко насипа лед и ми смигна:
- Наздраве!

Кимнах и отпих.

Вече седмица бях в командировка в крайморския град. Службата на банков ревизор дори на морето си остава досадно и скучно занимание. Купища бумаги, калкулатори, инвентаризации и цифри, цифри. Обикновено след работа се отбивах в едно бистро до плажа да хапна, после се прибирах в хотела и заспивах. Като пребит.
В една такава вечер я срещнах. Беше втората ми от командировката. Чувствах се като сварен, затова търсех прохладата на заведението, хотелската ми стая беше без климатик, нощем едвам се дишаше. Изнурен от жегата, с неудобството от задължителните костюм и вратовръзка, цял ден тътрещ крака от етаж на етаж, от банка в банка, тъкмо се бях навечерял и допивах бирата си. Зърнах я да минава през салона на заведението, беше фрашкано с хора, а аз, сам на масата. Пристъпи и запита за свободно място. Още тогава полудях по нея. Не бе красавица от приказките, но бе излязла от приказен свят. Стегнатото й, стройно тяло излъчваше сексапил, но не похот, гарваново - черната й коса, прищипана небрежно с шнола, придаваше на бледото й лице онова излъчване, което човек наблюдава при природен феномен. Без да дразни с кукленска хубост, с правилни черти, високо чело, ваятелят не бе допуснал излишества и грешки. Бе всичко, което може да се иска от една жена.

Очите й! Господи, очите й!

Не бих могъл да ги опиша, ще кажа само, че ме докосна с поглед. Плахо и гальовно, отривисто и дръзко едновременно; в пъстротата им видях светове, нови и бленувани, забравени и преродени, неповторими.

Дори не помня как премина вечерта. Всред суетата на пъстроцветната тълпа, имаше едно диво и самотно островче. Островче, на което двама души се държаха за ръце и нехаеха за околния свят, изпиваха се с очи и устни, говореха едно и също, мислеха едно и също; до слуха им не достигаше нищо по вече от любовният припев на морските вълни, над главите им намигваха единствено звездите.
Това островче бе нашата маса. Неусетно пренесохме това кътче в хотелската ми стая. Тичешком разхвърляхме дрехите от крещящите ни за близост тела, тичешком нахлухме в банята и под струите на душа освободихме любовта си. Бурна и неочаквана, като морска буря ни връхлетя; започнала от ресторанта до плажа, продължила до първи лъчи. За пръв път от години спах така добре. Ако за сън се смята омаята на сандалово дърво и дъх на дива мента които съпътстваха от тук нататък дните ми на морето.

Когато по улицата дрънна колата за смет, видението дарило ме с толкова нежност си замина. Още докато беше в банята тананикайки си непознат рефрен усетих липсата й. Ужасявах се от мисълта за раздялата, горчивина и отчаяние запушиха гърдите ми, въздухът се превърна в бетонен прах, който запълваше дробовете ми и заплашваше да експлоадира. В тоя миг на агония в стаята нахлу светлина приела формата на голото й изящно тяло, сипейки хиляди капки кристали от мократа си коса. Дари ме с живот впивайки устни в моите, отново дишам, отново е ден и съм жив.
- Трябва да тръгвам, жребецо...

Не смеех да отворя уста да не изпадне вкусът на целувката й.
- Довчера ще се видим, нали?

„ Господи, от къде за мен такова щастие!“ - във възхита шепнех аз, докато звукът от токчетата й отекваше като ехо по стълбите. Дълго след като си бе заминала попивах аромата на чаршафите и заминах без да взема душ на работа.

Денят беше чудесен. Колегите ме гледаха учудено, поклащаха в недоумение глави шепнейки си:“Тоя да не е мръднал? От жегите ще да е“, а аз мъкнех служебния костюм и противната вратовръзка стремяща се да ме обеси тананикайки си весело. Така неусетно минаваха часовете. След края на работния ден излетях към малкото ресторантче на брега, където ме чакаше НАШАТА маса. Пътьом купих цветя, прибрах връзката в куфарчето и преметнал небрежно сако през рамо зачаках.

След малко фанфарите в изтерзаната ми душа тържествено възвестиха за появата на моята самодива. Очите й ме потърсиха, срещнаха моите, стрелна се към мен и обви с ръце врата ми. Усетих силата на младото й тяло, мигом ангели запяха в хор одата на влюбените и останахме сами на нашия остров. Звездите светеха само за НАС, морето припяваше кротко, ние се държахме за ръце, говорехме едно и също, мислехме едно и също, бяхме едно общо извисило се над суетата на шарената тълпа, нагъваща лакомо евтина цаца и пиеща кисела бира.

Нощта в хотелската стая бе по гореща и неописуема от предишната. Страстта ни бе ръководена от страха и за секунда да останем извън прегръдките си, притискахме се до изнемога, телата ни лудо преплетени се извиваха и стенеха като ранени зверчета.Болката бе сладка и ни караше още по вече да се впиваме един във друг.

Неумолима, утринта дойде с дрънкането на колата за смет. Шумът от душа и рефрена който така и не запомнях ме стегнаха отново за гърлото с оня бетонен привкус на раздялата, скоро получих глътката си живот в безпаметна целувка, до довечера, каза тя и токчетата и отекнаха по мраморните стълбища.

Така преминаваше седмицата ми в командировка. Вече ходех без връзка на работа, не знаех къде се беше запиляла, макар за последно я бях оставил в куфарчето си. Но така си ми беше по добре, а й не ми пукаше вече. Работата ми в офиса бе на привършване, беше събота, оставаше в понеделник да се обявят резултатите от ревизията и да си отпътувам за
столицата. Това всъщност много ме натъжаваше. Аз, четиридесет и пет годишният образцов банков чиновник, държащ в куфара си финансови тайни, за които някои хора биха убили; свикнал да борави с цифри, но не и с житейски реалности, бях поставен в най-нелепата ситуация в живота си. Бях влюбен до полуда в младо привлекателно момиче. По всичко личеше и тя бе влюбена в мен.

Предстоеше ми разговор, който съзнателно избягвах - в началото, защото мислех, че това „служебно „ приключение ще приключи след първата нощ, после – че ще е след втората, на третата разбрах, че няма да приключи току – така, макар още от началото да ми бе ясно, че никога живота ми вече няма да е същия. Благодарен ли трябваше да съм, или сърдит на Бог за това, което изживявам ?



Съботата

Вечерта пристъпи лениво и отпи глътка от бирата ми. Оркестърът припряно настройваше инструментите си, а морето бе застинало в очакване на нещо. Тя за пръв път закъсня. Самотата ме стисна панически за гушата и изля люти упреци в лицето ми. „Казах ли ти, че така ще стане!

Сервитьорът на три пъти носи лед в кофичката за шампанско. Цветята клюмаха унили, като че ли в кристалната ваза бе насипана отрова. Ризата на гърба ми лепнеше от пот и напрежение. Малко преди полунощ фанфарите в душата ми засвириха познатата ода. Тя влезе, потърси ме с поглед, очите й срещнаха очите ми. Засвири валс на Шопен, морето се разля в усмивка на брега, а вечерта се надигна въодушевена от масата ми и засипа небето с искри. Миг по късно ръцете й обвиваха врата ми, устните целуваха устните ми и мълвяха: „Скъпи, Господи, много съжалявам!“

Разтопен от ласките и искреното разкаяние в гласа й, аз я понесох в неудържим танц. Краката ни не докосваха пода, танца се превърна в лудешка надпревара с ритмите на сърцата ни, понесохме се в простора над смълчания град, над суетите и безверието, пулсът ни биеше в едно, изпреварвайки ритъма на времето. И тогава ги почувствах. Освободен от напрежение и страхове, видях табун от диви коне да препуска в мъглата полегнала на брега. Красиви и горди, буйни и необуздани в своя бяг, те се появиха сякаш от нищото, от небесата. Грохотът на копитата им бе съпровождан от неописуем фреш от светлини и цветове, които ни омайваха. Връщаха ни назад в годините, през вековете, в първичното на майката природа, чувствахме се сами и щастливи, зад нас оставаха изгубени в небитието тщеславието, суетата, реалността и сенките в живота.
Нощта ни продължи в познатата обстановка на хотелската стая. До късно сутринта галопираше табунът в леглото ми, смесваха се ароматите на дива мента и сандалово дърво. Разтопен от щастие попивах момента стремейки се да не пропусна и частица от неземното блаженство.

Събудих се сам, изтощен и изплашен. Слънцето отдавна бе прогонило нощта да спи, грохотът от улицата напомняше тътренето на артилерийска установка теглена от сто коня. Бензиновите пари нахлуваха през отворения прозорец, някъде изпищя чайка. Преди още да ме обхване лудостта на самотата и отчаянието от празнотата в душата, тя се завърна в живота ми. Прекрасна и свежа, с усмивка на лице разтърси буйната си грива и я разпиля по лицето ми. "Трябваше да свърша нещо, но вече съм тук, и съм твоя." Целувката й за дълго ме остави без дъх .Целият ден не излязохме от стаята. Хранехме се с любов и дребни бонбони гарнирани с водка и лимонов сок.

Цял ден и цяла нощ лудуваха мустанги, любехме се до отмала, сетне изнурените ни тела се отпускаха за кратко в тревожна дрямка, стряскайки се всяка секунда от предстоящата раздяла. Исках, но не можех да говоря, предпочетох да се отдам на мига щастие. Миг, който ставаше все и все по кратък, миг, който за нищо на света не исках да загубя. Не виждах и какво толкова мога да кажа, но тайно търсех перспектива във връзка, която от началото си беше обречена да бъде без такава. Не помнех нищо от досегашния си живот, в съзнанието ми се бе запечатала само последната седмица, ден по ден, минута по минута. Не виждах и бъдещия си такъв, знаех, че ще е хаотичен и безсмислен, тъжен и самотен до самия му край. От мрачните ми мисли ме вадеше само близостта на това пълно с всеотдайна любов горещо тяло, в което се бях вкопчил. Вдишвах го до припадък , притисках го в обятията си стенейки от болка в душата си. Неусетно съм заспал...
- Още по едно?
Гласът на бармана ме стресна. Погледнах часовника на стената – беше минал само час от как си бе заминала. Завинаги ли? Не знаех.

ПОНЕДЕЛНИК

Пих до късно, пих много, пих докато неоновата табела над вратата не изгасна и дрънкането на камиона за смет не оповести началото на новия ден. Накрая се уверих, че не мога да изпия водката в бара. Платих и не помня как се намъкнах в стаята си. Дълго стоях под душа обливайки се с ледена вода. Чак когато чух собственият си крясък се осъзнах и влязох в душната спалня. Не поглеждах към леглото мъчейки се да прекратя агонията на спомена, не дишах, за да не почувствам отново аромата й. Когато излизах, погледът ми се спря на лист хартия върху тоалетната масичка. Погледнах. Там пишеше следното: „Скоро ще се видим пак, нали, жребецо“

Не помня нито как излязох от хотела, нито как се домъкнах до банката. Пред очите ми се бе появило запенено стадо диви коне риещи нетърпеливо земята в очакване. Нейде от далеч долиташе рефрен на песен, която струва ми се бях чувал съпроводена от звук на струи обливащи голо тяло. Предчувствие за тревога от неясно естество, трепет в гърдите. Боже, как бие сърцето ми, пресъхнало е гърлото, неясни, откъслечни са фразите долитащи от време на време до ушите ми... Мислех, че получавам инфаркт. С разтреперени колене седнах, някой ми поднесе чаша с вода, отпих.

-Всичко е от жегата.
Кимнах в знак на съгласие. Шефът на банката се усмихна. Счетоводителката и главният касиер подписваха книжата, охраната дремеше вън пред входа. Днес бе затворено за клиенти.

-Да приключваме тук и да идем да обядваме, имаме повод да празнуваме -продължи мазно Шефът, доволен от ревизията. Предвкусваше тлъста премия.-Знам чудно местенце.

- Не още – дочух непознат глас зад гърба си. Обърнахме се. В помещението бяха влезли трима души с кожени облекла и мотоциклетни шлемове на главите. Пазачът лежеше упоен в краката им, а срещу нас бяха насочени дулата на пистолети. Замръзнахме кой както беше. Водачът им, едър мъж се приближи.
- Банката е застрахована, нали.



Недочакал отговор, който явно за него нямаше й значение, ме побутна с дулото в гърдите.

- Ти, сядай тук и кротувай, останалите на пода, без геройства! А ти, с големия търбух, ела с мен до трезора, по живо!

Заповедническия му тон не търпеше възражение, а оръжието в ръката му всяваше допълнителен респект.

В настъпилата тишина часовникът отмери дванадесет. Счетоводителката лекичко изпищя и прехапа устни. Касиерът бе заврял лице в шепите си и се тресеше безмълвно. Двамата се върнаха от трезора след по малко от пет минути. Носеха две касети на които ясно видях номерата. 312 и 445. Не можех да повярвам. От къде ще знаят кои са най ценните касети в трезора?

- Благодарим за съдействието – промълви иронично едрият прибирайки в огромен сак откраднатото. - След пет минути – кимна към стенния часовник- може да алармирате полицията. Но не по рано! Разбрахме ли се!

Шефът, с побеляло от страх лице кимна. Тримата се приготвяха да изчезнат.

Единият се приближи до мен и ми подаде нещо. Вдигнах глава и погледнах.В ръката си държеше изчезналата ми вратовръзка.
- Как..от къде...сте я взели - невярващ смотолевих.

Тримата се разсмяха. А този, който ми върна връзката и чийто поглед през пластмасовата преграда на шлема се опитвах да срещна, разклати отривисто глава, наляво – надясно, както излизащо от реката животно се отърсва от водата. Повтори едно до болка познато ми движение, посипаха се бисери по земята, долових аромат на дива мента и сандалово дърво.
* * *
Съвзех се проснат на пода. В банката бяха нахлули полицаи, до мен клечеше доктор и ми тикаше нещо миризливо под носа. В ръка стисках ненужната ми вратовръзка. Чак сега забелязах забодено късче хартия. На него пишеше:“ Обещах ти, че пак ще се видим, жребецо“

Аз, четиридесет и пет годишният банков чиновник, пазещ в куфарчето си финансовите тайни на най големите банки, тайни, за които някои хора биха убили, седях захвърлен в ъгъла на помещението, чакайки реда си за разпит.

В главата ми изтрополя стадо коне, див табун, необязден и свободен като вятъра.

А вятърът...вятърът отвя всички аромати.

Пътят на прошката

Всяка сутрин осъмваше с мисълта за следващата нощ. Представяше си как го издебва заспал, пристъпва на пръсти и забива камата в сърцето му. Камата, която той носеше втъкната в колана. Дръжката от седеф ляга удобно в дланта й, притваря очи и с все сила замахва. Звуците от хъркането му се смесват с хриптене, а кръвта му плисва навсякъде по леглото. С тая мисъл лягаше, с нея се и събуждаше цяла година. Намрази го още когато баща й го избра за жених. Така беше по техният край. От памтивека. Родителите женеха децата си. Търгуваха ги като стока. За чеизи, дарове, къща, имоти. Мразеше го и в деня на сватбата, мразеше го и в нощта, когато отне девствеността й. Тя на седемнайсет, а той го беше правил само с овцете. Не се и покаскани да й разправя докато я държеше за косата, а главата й отброяваше ударите на ритъма му в дъсчената табла на кревата. Мразеше дъха му, миризмата на пот и овча пастърма, от тогава не близна мляко,повръщаше от сиренето. Не плака през нея нощ. Стискаше зъби, а сълзите не извираха в очите й, а направо в гърлото. И буцата която насъбра там растеше от този ден нататък. Като корав юмрук обвит в пелин се бе запречила и ни хляб, ни вода й се услаждаха.

Дори когато роди, омразата и отвращението й се засилиха, не се превърнаха в любов към детето. Кърмеше рожбата си ей тъй, защото майка беше, от задължение. Не да не я обичаше, но свирепата омраза намотала се като змия в сърцето й не оставяше мегдан да усети колко силна бе всъщност майчината любов. И дванайсет дълги месеца тая и дебна слука. Беше решена да го стори и нищо и никой не бе в състояние да я откаже.

Една нощ през зимата малката се разболя. Вдигна температура, не отваряше очи, едва дишаше. Вън бурята блъскаше капаците на прозорците, вятърът полудял виеше из кьошетата на къщтата, нахлу в комина, огнището върна, угаси огъня. В настъпилият мрак свеща бе едничката топлина в стаята. Трепереше и притискаше детето до себе си, сама в цяла къща, вън преспи до пояс, старите бяха по гости. Отникъде помощ, Стоян на кошарата, ум не й стигаше какво да стори. Ледена пристъпваше смъртта, усещаше шепота и по скърцащите дървени стълби; замота се, замята се пламъчето на лоената вощеница, вратата рязко се отвори. Писна срещу нея изплашена, зло отчаяние нахлу в кръвта й, грабна старата манлихера от скрина в безсмислен опит да спре вечността.

Насреща й, побелял от сняг, със замръзнали мустаци и брада стоеше Стоян. Изтръска навоите си и прекрачи. Запълни се стаята, лумна огънят в огнището, заиграха сенки по пребледнялото й лице, отпусна се душата й. Сменили се били с бачо си; на тръгване видял, че е нефелна малката, докато тя му приготвяла бохчата. Нищо не й рекъл, забързал до кошарата да се разберат. И сега нищо не й рече, надвеси се над кошчето, с опакото на дланта докосна челцето на малката.

- Гори – смръщи вежди и изпъшка като да голям камък беше надигнал и не смееше да го пусне. Слезе на двора, донесе наръч дърва, струпа ги пред одаята.
- Отивам до Припек, за доктора. Налагай с оцет и ракия, жива ми я запази.

Издрънча пътната портичка, изцвили кон, тропотът му заглъхна в пазвите на мрака. Някъде виеха чакали, снегът трупаше с охота по къщи и друмища, псе страхливо изквича и пак глуха тишина. Грозна и страшна. Призори доведе доктора. Вълци бяха удавили коня му, на крака му рана зееше, натъпкал я бе с парцали, превърнали се в заледена кървава дрипа. Заля се с ракия и толкоз.

Два дни се бориха, спасиха детето. Пътища нямаше, затрупан бе светът, забравен. На третият, докторът свали пенснето, уморено погледна към нея, даде и шишенце. „От това да пие на четири часа по половинка, утре пак ще намина.“ И го отведоха към друга къща.

Стоян седеше на неразринатите стълби, пушеше отпуснал глава на стената. От колана му стърчеше дръжката на камата. Пристъпи бавно към него, беше му в гръб, дори не я усети. Така застанал, плешката му бе незащитена за пробождане. Протегна ръка и го докосна. Обърна глава, усмихна й се.

- Справихме се – промълви и я притегли до себе си.
- Да, справихме се – и за пръв път от толкова време сълзите й намериха правилния път до сърцето й.

* * *

По следите на ревността или Притча за нея

На тази маса, на която толкова пъти ми е сервирала вечеря, пили сме по ракия, а накрая сме сривали всичко на земята и сме се любили до припадък. До зори, че и до пладне. Или до следващата вечеря, в която сме претопляли остатъците и пак сме правили луда любов. На масата. И сме се омазвали до уши в манджи и сосове, като прасенца сме се омазвали и ни е било хубаво, хубаво...Сякаш не е било. И не се е случвало.

Красив ли съм или умен. И пари нямам. Ей това къщенце ми остана от старите. И на пук на всичко и всички мен избра Елена. Мен избра за съпруг. Не можех да повярвам дори и след като се разписахме в гражданското. Живеехме си и ни беше толкова добре. Елена, жената на мечтите ми. Сега седя и си пия сам. Ей тук, нали ме виждаш, на същата маса. Защото докато сме се любували един на друг сме забравили за огъня, и в догарящото огнище други пламъци са се разпалвали.

Но не знаех. Не разбирах, че всичко хубаво е толкова преходно, колкото по-хубаво е било; че съзнанието човешко е устроено да ни създава капани там, където сме най-уязвими, че е отмъщение за миговете неземно опиянение. Човек сам избира болката си, а ако не може, си я измисля. При мен се случи, оглупях. Точно когато бях на върха на оня несигурен човешки стремеж, скелет изграден от желания, амбиции и щения наречен щастие. Пресече ме нещо, премига несигурно и тревожно в главата ми. Тресна ме една мисъл и колкото се мъчех да я прогоня, толкова тя повече и по-силно се загнездваше в съзнанието ми, като змия усойница свиваше гнездо там и ме разяждаше денем и нощем. И започнах да я наблюдавам. Елена.

Сутрин ставах преди нея и дебнех дали като премита двора ня хвърля „случаен“ поглед към мъжете по улицата. За магазина като тръгваше, следвах стъпките й, надавах ухо като говореше по телефона, търсех издайнически нотки в смеха й. От актьорите по телевизията я ревнувах.
Глупост! Пълна лудост ме беше обзела. Започнах да си фантазирам и вярвам, че ми изневерява. Но не можех да го докажа. Не можех да я хвана, мръсницата, умна беше. И от работа, и от командировки внезапно се прибирах, заварвах си я в къщи, сияйна и щастлива, че ме вижда, а в гардероба и под леглото нямаше никой. Не можех да издържам на напрежението, сън не ме ловеше, залъкът ми загорчаваше още преди да го сложа в уста, пропих се. Чудех се как да докажа неверността й. И се сетих. Първото което би трябвало да направя преди съвсем да изперкам. Обърнах се към мъдростта. Ето приказката, която ми разказа тя:

„ Имало едно време един обущар. Най-читавите обуща правел, чизми, папуци. Замогнал се, струпал къщица, мома си найдал, харесали се, задомили се. Всичко им било наред, нямали си детенце, но нали млади били, имало време. Подкачали го аверите му, хубавица била булката, тук я видели, там я срещнали. Кипнала кръвта му, задебнал я, заслепила го ревност. Не могъл в крачка да я хване, клела се тя във вярност, в Богородичка му се клела, но не хващал вяра.

И решил да я провери. На дело. И й казал: “ Ако толкоз ме обичаш, ще легнеш с най-добрия ми приятел, да ми докажеш, инак - махай се от тука! “ Дърпала се жената, молила го, как тъй ще се посрами с чужд мъж, но непреклонен бил обущарят. Склонила най-сетне, съгласила се от немай къде, толкова го обичала, че мисълта за раздяла и се сторила по-страшна дори от предстоящото изпитание. Защото чиста и непорочна - за изпитание го приела. И стиснала очи, прежалила и свян и чест, сторила го. Седял в другата стая неверникът, чувал пъхтенето и скърцането на миндера, сукал люто мустак и пиел върла ракия. Но не му олеквало. Още повече го разкъсвала ревността. „Значи си ми вярна, а? Това ли наричаш вярност?“ беснеел той и блъскал де що намери из къщи. Примирала невестата от срам, страх и позор не спирала да плаче.
В мъчение се превърнали дните й. Кротка и послушна тя вършела задълженията си, чистела, перяла, готвела, но вече гласът й не се чувал, не се надпявала с птиците, сутрин слънцето не се оглеждало в синевата на очите й, помръкнала, заслабнала. Лудият й мъж и готвел друго изпитание. Една вечер се прибрал и довел в къщи странник. За да му покаже колко е гостоприемен, му позволил да преспи с жена му, а на нея казал, че иска още едно уверение за верността й. Пак от любов го направила, стискала зъби и очи под чуждия мъж, и сълзи ляла, но тоя път някак си...не й било чак толкова неприятно. А обущарят в другата стая сучел люто мустаци и се наливал с върла ракия заслушан в поскърцването на миндера. Историята се повторила няколко пъти. Доста трябва да го е обичала невестата му, с доста мъже трябвало да преспи.
Един ден призори станала рано, изкъпала се, сресала дългите си коси, излязла на двора с метлата, запяла, птичките замлъкнали заслушани в захлас. Изгряло слънцето се огледало в синевата на очите й, засмяло се заедно с нея и поело по пътя си. И тя поела. По свой път. Имало един чобанин в селото, любел я като животно, като че ли всичката страст на земята била събрана под ямурлука му. Без въпроси и условия. Правел я истински щастлива и напълно задоволявал неподозираната похот, която глупавият й съпруг разбудил у нея. А той останал сам, проклинайки орисията си.“

Това ми разказа мъдростта и отмина напред, да ме чака в годините.
* * *

Непослушният Лузарт

Всичко започна, когато й казах "Не"

- Не?- засвяткаха очите й в сумрака на стаята.

- Не - предъвках наблюдавайки кристалния пепелник, който бе на педя от ръката й. Очаквах да ме фрасне с него по главата, след това да издърпа бездиханното ми тяло в банята и да го нареже на парчета, които после да предложи в китайската кухня отсреща като свежо кучешко.

- Не ? - даде ми още един шанс.

Предпочетох да не се възползвам от него отстъпвайки стратегически в коридора. След минута премина бясна покрай мен и трясна входната врата. Реших да изчакам, докато нормалната воня на мотелския комплекс не прогони уханието на парфюма й. Излязох на пръсти боейки се да не събудя тишината. В два посред нощ само ненормалник като мен можеше да се мотае без кола в тоя район на града. Излишно е да споменавам, че на паркинга, където бях оставил автомобила си скучаеха само белите маркировъчни линии. Като удивителни предупреждения за бъдещето ми.



Взех си болничен и три дни не се появих в офиса. На четвъртият влязох добре избръснат и безгрижно изглеждащ през входната врата на Империал Инвестинг Билдинг.. Преминах свиркайки си покрай портиера, изчаках асансьора и тъкмо се канех да вляза, когато зад гърба ми прозвуча :

- Лузарт! Задръж за секунда, моля!

Гласът й прекъсна трелите на мелодията тъкмо на припева. Така си и останах - с половин издута буза, забравен текст и неочаквана болка в главата. Дороти колоритна и шумна както обикновено водеше под ръка двуметров Аполон с ниско чело и прекалено тесни в мишците ръкави. Гърдите му издуваха карираната червено-бяла риза като две огромни железобетонни плочи напъхани небрежно в пазвата, а тесният ханш бе прихванат с широк колан от крокодилска кожа с безброй габъри по нея.Крачолите на джинсовия му панталон бяха натикани в невисоки ботуши одрани от същият гущер, а бродериите и апликациите по тях изобразяваха ловни сцени от някогашното ежедневие на един изчезнал народ.



Задържах дръжката докато влязат и веднага почувствах клаустрофобия.

- Лузарт, това е приятелят ми Джон. Джон, това е бившото ми гадже, Лузарт.- представи ни тя.

- Приятно ми е - протегна лапа мечокът-каубой и едва не смаза пръстите ми.

- Не видях индиански скалпове, в къщи ли си ги държиш? - погледнах в сивосините му очи, но в тях видях само добродушието на големият човек в малка лифтна кабина.

- Много е мил и забавен - похвали го Дороти, а аз блъснах вратата обратно: "Нима?"

Асансьорът не бе тръгнал.

- Но, Лузарт, все още сме на партера... - изкудкудяка тя.

- О знам. Тук много ми харесва.

Излязох и изчаках следващият. Денят в офиса се каканижеше мудно и заспало като дрямката на пенсионер пред телевизора в очакване на хубавото дупе на синоптиката. Наближи обедната почивка. Към мен идваха прегърнати Джон и Дороти. Тя се смееше прекалено високо в желанието си да ме подразни, смехът й се чуваше поне до кръстовището на Втора и "Вашингтон". Държеше Аполона за малкото задниче, а с пръстите на другата си ръка бе на път да му бръкне в гащите. Той от своя страна явно не възразяваше защото позабави ход давайки и възможност да продължи с заниманието си.

- О, скъпи, не тука, неее..- гевезеше му се мило, а аз повърнах в кошчето до бюрото.

-Лузарт, нали помниш Джон, от сутринта - очите й много искаха да прочетат унижение и болка в моите но срещнаха само една разсеяност и непукизъм, от които отново ми се додрайфа.

- Кой?...А, Джон, да бе - как не се сетих.

Да бе, да! Сетил се бях не, ами цял ден надавах ухо и око да чуя какво си шушукат в другия край на офиса.

- Та, ние с Джон - тук заби сладката си муцунка в мишницата му и вдъхна дълбоко, но бързо извърна лице стараейки се да остане в съзнание - Ние с Джон ще ходим на обяд. Ако искаш, ела с нас?

Колко много казваха очите й. Можех, кълна се, да прочета надеждата примесена с отчаяние и горчива надменност която я правеше да изглежда като глупачка в собствените си очи.

- С удоволствие, но знаеш ли, имам една среща...

Ако с чук я бяха тряснали, нямаше да изглежда толкова нещастна.

- Но довечера, ако сте свободни, можем да идем да пийнем по нещо.- продължих тирадата си.

Голям съм манипулатор. Но как болеше от това... Миг мълчание, в което стрелките на стенният часовник отброиха дванадесет, вън трафикът притихна в очакване на отговора.

- Всъщност... - очите ни отново се разминаха в опита си да се срещнат, и този момент колебание прекъсна басовият глас на Джон:

- Всъщност приемаме с удоволствие. Нали, зайче?

Надвеси се над малкото си бижу колкото да види докъде е напъхала ръката си в панталона му. Е, не беше. Чупеше нервно пръсти в опита си да осъзнае какво точно изрече Джон.

- Ок-ей, значи решено, довечера в колко, в осем?

Джон-каубоят кимна радушно с глава и отнесе Дороти към близкият Биг Маг а аз заврях главата си в чекмеджето. Сега да имаше някой като Джон да ритне силно...



Денят до осем вечерта прекарах с две думи: в очакване. Опитвах се да подредя мислите в главата си докато чаках на спирката, а ситният дъждец й помагаше да не прегрее. За пръв път осезаемо усещах очарованието от разходка под дъжда. Извън душният офис, без кола, свободен като птица. В тоя ред на разсъждения, като споменах птица, си спомних за нощта в мотелската стая, когато една нелепа случайност бе изтълкувана грешно.Тъпа история. Бях поканен идната събота на годеж на приятел. Бе ме помолил да им кумувам и като бъдещ кум поех грижата по съхранението на пръстена на годеницата. В един момент в мотела той изпадна от джоба на сакото ми, Дороти отвори кутийката, помисли си, че е за нея... На което аз казах "не", тя си врътна задничето и ме заряза задигайки и колата ми. Но случката породи още размисли. Бях ли готов за брак? Можех ли да поема тази отговорност? Неща от живота, върху които един почти четирийсет годишен мъж отдавна трябваше да е помислил и решил поне за себе си, еднопосочно, все ми убягваха, все ги отлагах във времето.



Минаваше осем когато влязохме през парадния вход на "Белведере клуб" След второто питие Дороти потърси развлечение до модният подиум по който дефилираха изкуствени красавици с есенно-зимната колекция на Лагре. Ние с Джон се разприказвахме да поразсеем скуката, някой изтърва думата "риболов" и...вечерта просто нямаше свършване за нас. Не помня колко пъти зървах вълчото изражение на Дороти наоколо, ние риболувахме по бреговете на реки и езера, разменяхме спомени и лакърдии, къпахме се дори в Адриатика и пихме вода от Балатон. Светът за нас бе станал карта на водоемите, проклетият Джон покрай бодибилдинга бе обиколил на длъж и шир, познанията му бяха повече от достатъчни за написване на цяла поредица книги за флората и фауната по бреговете де що гьолове има. Харесахме се, усетих, мятахме уиски, надвиквахме се с музиката, а покрай нас изпаднала в бяс фучеше фурията Дороти.

Предполагам.

Бяхме я забравили.

Не разбрахме и кога си е тръгнала.

Помня само, че освен сметката, с Джон си разделихме и обещанието за един бъдещ риболов в събота, веднага след ритуала на младоженците. Като най-големи приятели се прегърнахме за лека нощ. Нищо не сближава мъжете така, като общата страст.

Предполагам не й към жените.



Следващият ден в офиса. Буреносни облаци пред прозорците. Святка се, потръпва стоманената конструкция на Империал Инвестинг Билдинг. Дороти е по-тъмна от най-тъмните облаци. Главата й пуши от питиетата, казвам си, а знам, че не е така. Минавам с безразлично кимване. Не ме удостои с отговор. Днес Джон го няма. Сигурно ближе рани от снощи.

Едва девет е. Трябва да ида до тоалетна, това означава, че пак трябва да мина край бюрото й. Ще стискам.

Десет и двадесет. Пикае ми се, а няма кофа. Не мога да литна. Трябва да...

- Дороти, шефът те вика!

- О, благодаря ти, Боже!

Измъкна ме провидението, тичам и забравям да затворя след себе си, облекчавам се дълго и шумно. Освободена, струята се разбива в писоара имащ кой знае защо форма на глава на венецианска куртизанка зинала широка паст. Дали пък това не бе скрито послание към нас мъжете напомнящо ни за невъзможността на избор понякога.

На някого, някъде.

Или поредната изгъзица олицетворяваща извратения вкус на днешните дизайнери. Само да не рече да ме захапе проклетото нещо.

Внезапно нечия ръка се присяга иззад гърба ми, нежни пръсти опипват слабините ми. Отскачам назад преследван от струята, едва смогвам да закопчея ципа. Дороти ме гледа с възможно най-невинната усмивка срещана някога по фото-изложбите.

- Какво, за Бога, правиш!? - недоумявам , а вълнението от изненадата се превръща в учестено дишане. Мълчаливо ме притиска към устата на куртизанката поставила ръка на чатала ми. Очите й ме гледат страстно, с другата си ръка бавно разкопчава копчетата на ризата.

- Спри, ще влезе някой...

Заключила е, по хитрата и усмивка разбирам. Къдриците й допират гърдите ми, целува ги, бързо и страстно; все по-бързо и по-страстно, а главата й се смъква все по-надолу и надолу. Обхванат съм от оная страст така присъща за "любовниците на крак". Точно като тях и аз съм забравил някъде по пътя към бедрата й себе-уважението си, а тя просото го няма. Разюздана и свободна в избора си на мъжкия пазар, незнайно защо е избрала мен за експериментите си, а аз противно на доброто си възпитание и съветите на мама не роптая срещу това.

Прости ми, мамо, че съм лош син!

Любим се на пода, тук е по-чисто и приятно от мотела. Как не съм се сетил до сега. Леко приглушената латентна светлина струяща от розовия поглед на куртизанките, напевна мелодия от скрит високоговорител, свежа струя въздух с аромат на борова гора от климатиците.

Ръката ми докосва нещо в положеното под нас сако. Бъркам и вадя пръстена. Преди да зяпне насреща ми с длан запушвам красивата и уста.

-Това не е за теб!

Мълчаливо пуши и така легнала полугола в колан и черни жартиери ми прилича на уличница. Обяснявам й за годежа в събота. Дори не ме чува загледана в точка зад гърба ми. Не я касае. Не е и тъжна, нищо, че не е за нея. За какво мисли?

- За Джон - отговаря ми. На глас ли я питах?

- Какво мислиш за Джон?

Въпросът увисва във въздуха окачен на значимостта си.

- Какво за Джон - не разбирам, не ми се говори за каубоя.

- Харесва ли ти?

- О, да - вдъхвам от дима на цигарата й, опитвам да ги откажа, но ми е така добре като усещам нея във вкуса му.

- Харесва ми, но не дотолкова, че да му предложа брак.

- Не изтрещявай излишно - срязва ме и ме целува. Отново мълчим с празни мисли в главите. Поне аз.

- Той е готин пич - опитвам се да разсея напрежението - Харесва ми, да.

Засмивам се, съвсем искрено, а тя мълчи. Никой не натиска отвън вратата, имам чувство, че всички от офиса са зад ключалката и гледат цирка. Сещам се, че ключалки отдавна няма, изхвърлиха ги преди години съвременните технологии. Оглеждам се за камери, но във ВИП-зоните няма.

- Харесва ми, дори смятаме да идем заедно на риба...

С парцал да я бяха треснали надали щеше да сътвори такава изумена физиономия.

- Каквоо?

Вече е бясна, познавам добре тази й страна.

- Спокойно де, само за риба...

- Ти да не спиш с него!

-Глупости, как можа да го кажеш?

- Спиш с Джон!

- Какви ги дрънкаш? Просто сме добри приятели, нищо повече.

Гледа ме с дъното на змийските си очета, от там повява хлад. И омраза. Ненавист. Ревност. А да, ето я думата! Откачената кучка ме ревнуваше.

- Ти спиш ли с Джон - вече под формата на въпрос се изсипва обвинението срещу мен, а тя ме яхва затискайки черния си колан помежду ни. Жартиерите му ме скубят, мръщя се, искам да й кажа.

- Защото с мен цяла година спиш, а не си ме водил на риба!

- Погледни ме в очите! - нарежда и бърка надълбоко в душата ми тоя поглед, като опакото на джоб я обръща.

- Не може за три часа в скапаното Белведере да станеш приятел с Джон!

Вече крещи, гласът и се блъска в стените и изчезва като шепот в тях, звукоизолацията си знае работата.

- А ти как можа за три дни да ме замениш - контрирам аз.



Ако знаех, че ефектът ще е толкова бърз и унищожителен, щях да й го кажа по-рано. Изведнъж се срина тази жена. Рухна покосена върху ми и притихна, само раменете й потрепваха. Ситно и бързо. Като в заключителната фаза на дълъг сексуален акт, миг преди да избухне в оргазъм. Притихнах и аз и съжалих за постъпката си. Тя плачеше. Никога не бях виждал сълзи в очите й, а сега се тресеше върху ми с цялата мъка на изтерзаната си душа. Погалих я. Чувствах се като палач отсякъл по погрешка чужда глава.

Изведнъж Дороти скочи. Яхна ме отново. По зачервеното й лице нямаше следи от плач. И нито една сълза. Бе се смяла. Беззвучно, нагло и артистично! Косата и бе слепена от потта по гърдите ми, очите й бяха изпълнени с омраза, размазаният грим и придаваше страховито изражение.

- Ти не обичаш Джон! Кажи го! - заповяда ми, а ръцете й се впиха в гърлото ми.

-Не обичам Джон, кажи го! Кажи го!

Ситуацията се бе скапала, напрежението ми дойде твърде много. Дороти излизаше от кожата на веселата похотлива бърборана и бе на път да с превърне в зъл демон на женската природа.

- Аз..не обичам Джон.

- Повтори го, Лузарт! Повтори го!

- Аз не обичам Джон.

- Пак!

- Аз не обичам Джон!

- Отново!

- Аз не обичам Джон..Дороти, спри, за бога, с тази лудост...

- Слушай ме добре и повтаряй след мен: - Аз мразя Джон. Повтори!

Бях се превърнал в послушна марионетка.

- Аз мразя Джон.

- Аз го мразя повече от всичко на света.

- Мразя го повече от...

- Повтаряй!

- ...от всичко на света.

- Мразя всичко в него!

- Мразя всичко в него.

- И ще го убия!

- Ще го убия.

- Ще го нарежа на парченца!

- Ще го нарежа на парченца.

- И ще го продам на китайците за свежо кучешко!

- Ще го продам на китайците за свежо кучешко.



* * *

-Лузарт, Лузарт...



Отворих очи, вън бе съвсем притъмняло. Мотелската стая бе осветена единствено от тъжната неоновата табела окачена точно над прозореца.



- Лузарт, мили, как заспа изведнъж...Като пън рухна на леглото. Един час вече те будя...

Съзирах нежните очертания на тялото й. Гръдта й се издигаше и спускаше равномерно и спокойно, като на спящ човек.

Но не спеше.

Имаше въпроси:

- Лузарт, скъпи, за кого е този пръстен в джоба на сакото ти?

* * *


*************

Толкова си секси

-Прекарах си чудесно.Колко се радвам, че те срещнах..
- Наистина ли?
- Да, този караоке-бар е най-вълнуващото ми преживяване напоследък...
- О, да, той е чудесен..
-...музиката, обстановката...
- Соловото изпълнение.
- ...светлините, дансинга...
- Толкова много хора...
- ...прекрасната акустика...
- И всички теб гледат.
- ...текстовете с тия големи букви...
- Обичаш ли големите ?
-... са толкова секси...
- И ти си секси, много секси!
-...и само като се чух да пея...
- Толкова секси е да пееш!
-...колко красиво се носеше гласът ми...
- Толкова секси глас имаш!
-...имах чувство, че съм Джей Ло!
- Ти си по-секси от Джей Ло!
-...а след втората текила...
- Изглеждаше по-секси от Джей Ло, Агилера и Фърги взети заедно!
- ...огън се разля в кръвта ми...
- Това ще да е бил огънят на секса!
-...и се чувствах ефирна, прекрасна...
- Ооо, колко секси е да си ефирна!
-...желана, неустоима, умопомрачително секси...
- Е за това говорех!
-...За Бога, какво правиш, спри се!
- Да се спра след толкова много навиване? Толкова си секси!
-...Трябва да спра да пия. Винаги след това или си лягам с някого, или ме уволняват на следващият ден...
- Толкова се радвам за първата част!
...- а исках само да ти се похваля, че съм била в този караоке-бар...
_ А аз имах чувството, че бях там.
-...но не беше...ох, ох, дано не ме уволнят утре.
* * *

Охлюви небесни

Като камион друсаше, а уж самолет. То не бяха една и две разните „въздушни ями, прагове и боруни“. Пилотът току се обръщаше към нас и викаше:
- Ще пораздруса, дръжте се!

И се засмиваше на нещо си. Сигурно си мислеше: „Сега да ви видя, охлюви небесни“

Не се правеше на отворен, забавляваше се.

И ние би трябвало да се забавляваме. Нали затова бяхме тук. Поглеждах крадешком останалите седем. Надянали куражлийски маски на лицата, един дъвчи дъвка, друг си тананика, а всички вглъбени в нещо си свое. Само Тина отметнала глава на облегалката като, че ли спи. Заиграва се слънчево зайче в косите й през илюминатора, хвърля отблясъци наоколо. И тук я намери. И тук неразделни, да й се хареса иска. Като всички нас. Без мен. И аз исках да й се харесам, но привидно бях тук заради жената. И тъщата. Комай целият им род. Да им се харесам. Или както рече тъста: „Абе, веднъж и ти направи нещо свястно в живота си. Стани из зад това бюро, разкърши се, покажи на нас и света, че има за какво да живееш.“

И аз станах. И без туй се бях схванал две години да пиша тъпия роман, от който нищо не излизаше. Още щом разбрах за безумната идея да се скача от самолет, се писах доброволец; дори и не разбрах смисъла на благородната идея. Но ми прозвуча добре. Идеята разбира се даде Тина. Не споменах, че това бе второто ми качване на самолет, нищо, че съм служил в авиационна база. Там бях шофьор. Те нямаше защо да знаят. Сега се друсах с останалите и преповтарях на ум съветите на инструктора. Мислех си, винаги мога да се откажа. Ще симулирам прилошаване, припадък ако трябва. Но се заглеждах в слънчевото зайче на предната седалка, и се отказвах.
- След три минути скачате – обяви пилотът.- Пригответе се.

От тук нататък всичко ми е като филм. Наредих се в колоната, бях втори. Пред мен беше ароматът на Тина, пред нея зиналата като паст врата, зад нея неизвестното. И страшното. В тоя момент усетих, че устните ми мълвят сами. Молитвата на парашутиста - преповтаряха с инструктора указанията. Наизустил ги бях. И сухи тренировки имахме на земята. Кажи-речи цял курс проведохме заради това скачане.
- И запомнете. Каквото и да става, без паника. В случай на не отваряне на парашута, веднага...

Останаха назад съветите му, мен ме грабна въздушната струя и ме изплю в празното. Някъде встрани от мен се носеше звънливият глас на Тина, смееше се лудо и крещеше с пълно гърло. В първият момент увиснах, бях като в безтегловност, почувствах се сам и изоставен, окачен на нещо, което нямаше опорна точка; в следващият вече се въртях около оста си, с главата надолу, напред и настрани, под мен се бе облещила като огромна разчертана карта майката земя и ме зовеше. „Ела, ела...“

Шибаният парашут не се отваряше. Напразно дърпах халката, беше заяла. Очаквах да се случи нещо с мен, да ме облее пот, да изкрещя, да реагирам някак си. Ужасът бе прогонил страховете от главата ми. Летях като камък надолу, а не усещах нищо. Само бученето на вятъра спиращ дъха ми. И ледено спокойствие. Като, че ли се наблюдавах отстрани и това не ме засягаше. Та на мен ми се подкосяваха краката дори при вида на някой седящ на терасата на осмия етаж. Сега си се реех свободно, падах свободно, дори правех кълбета свободно, бях го виждал на кино, получаваше се. И не ми пукаше. Полетът ми нямаше да има край. Мислех ли си го? Дори си вярвах. Напълно ли бях откачил?

В главата ми кой знае защо се появи краят на един анекдот. Скачали двама, на единият парашута не се отворил, другия му викнал: „Спокойно, без паника, зора е да стигнеш двата метра.“ А тоя, дето падал като мен попитал:“ И какво, като стигна двата метра?“

„Е, не е толкова страшно вече, кой не е скачал от два метра“

Вдясно от мен планината се бе сгънала в ужас, и Дунав бе замръзнал в сребриста лента, спрял да тече, загледан в безумието на летежа ми. А аз чувах гласовете на птици. Озърнах се за Бог, но го нямаше. Щях да го поканя да слушаме заедно песните им. Но той никога не е на разположение, когато ни е нужен.

Начупената линия на земната карта все повече се доближаваше, можех да различа добре пътищата, селцата, нивите. Това там не е ли група хора? И не различавам ли червената рокля на жена си?
Точно така, в червено, никакъв траур. Не, това не са зачервените й от рев очи, това е от грима, така и не се научи да се гримира. Ако имахме син, щеше да се гордее с полета на баща си. А ако беше дъщеря, с гордата скръб на майка си.
Жълтата жилетка с безвкусната черна пола на тъщата и големият търбух на тъста:
- Ей, хора, вижте ме, излязох иззад бюрото, полетях. Спете спокойно от днес нататък. Зет ви няма да умре като пройдоха и невзрачен писател с неиздадена книга зад гърба си. Ще го направи като мъж! В полет.
Това до тях е Гошето, деверчето. Най-свестния от родата. Прехапал устни, сдъвква сълза, но брадичката му трепери. Гоше, братче, дължа ти едни двадесет и пет лева, които донади за подаръка на кака си. Но няма да мога да ти ги върна явно. Ти виж, не забравяй за рождения й ден. На двадесет и трети. Днес е двадесет и втори. Значи утре.

А тия отстрани са съседите. Ванката, помогнах на дъщеря му за кандидатстуденстския, стиска юмруци срещу небето, гледа свъсено, като да го убие с поглед иска. Дребната женица до него, Мая, съпругата му, с измачкана кърпичка между пръстите, подсмърча. Айде, дръжте се де! Какво толкоз!

И други има тука. Кривия Васко, дето все му правя москвича, бай Момчил с подаграта, лекарства му носих от странство, Мишката, Еньо, Елена, вдовицата от синята къща на ъгъла, все й се разваля нещо, та ходя да й го ремонтирам..
Засмивам се. Боже, колко е нелепо всичко, дори дребните житейски измами се превръщат във факти от особена значимост сега, в тия мигове. И колко много бих дал, всичко!, за да бъда пак част от малките земни радости. И знам, бих се радвал на всичко. И на всички.

И на мърморещият си шеф, виждам смръщената му физиономия зад облаци цигарен дим, вечно пълният пепелник и петната от червило по яката на ризата му; секретарката, преминаваща "на тагадък" покрай огромната му шепа и ксерокса, клюкарките от отдела шушнещи скрити зад папки с гриф „Служебно“, чистачката леля Мара, разсилният, портиера...

Ще се радвам на целия свят, дори на мачове на ЦСКА ще почна да ходя, нищо, че съм от Левски.



Да им се радвам, или да продължа да летя?
Ако можех, бих ли избрал и двете? И да имам два живота? Един на земята, всред неволите човешки, и един над земята, при птиците и Бог?



Не успях да си отговоря, настигна ме като изтребител Мина, и нейният парашут не бе отворен. Сега ли изтръпнах, или през цялото време съм бил; а сега живнах от нахлулата в главата ми кръв( както винаги, когато я срещнех. А това си беше среща, съвсем сами, само двама, без ревнивия й съпруг)



Тя крещеше, правеше знаци, опитваше се да ми обясни нещо. Спокойно, бейби, наближаваме двата метра. Жалко, че ще ти се развали прическата. Усмихвах й се, исках да я успокоя, сигурно е било гротескно изражението ми. Мина не спираше да ръкомаха, метрите до земята се топяха. Под мен, в подножието на върха от който се сгромолясвах така усърдно пищеше, чух ясно, линейка; протяжно виеше сирена на пожарна. Погледнах нагоре, шест разноцветни парашута красиво танцуваха високо над главата ми. Не им завиждах, дори ги съжалих, че не могат да усетят полета като мен.
Гледах Мина, усмихвах й се, тя крещеше и правеше знаци с ръце, земята наближаваше, аз бях разтревожен за красивите й руси коси; никак не ми се искаше да падна след нея и те да са последната гледка в живота ми.
Кой знае защо в съзнанието ми изникна мустаката физиономия на Данчо, инструкторът. Разкарай се от очите ми, виках му, какво да те гледам, без теб е толкова красиво тук, остави ме на мира. Но не ме оставяше, гледаше ме строго, а устните му повтаряха молитвата на парашутиста. Неусетно и аз я подех тази молитва съставена от правила и указания, и като стигнах до онова място, извих глава към Мина и креснах:

- Резервнияяя...Мина...Отвори резервния...

* * *

На земята имам недовършена работа. За Бог винаги има време. И не е нужно да се оглеждаме за него. Достатъчно е да го носим в сърцата си. Така навсякъде ще е с нас и няма да се чувстваме изоставени.



* * *

Заедно

Искаше ми се да затвори след себе си и да си иде. Да чуя стъпките й да се отдалечават по мраморното стълбище, асансьорната врата да изтрещи. И после да дойде тишината. И дълго да се ослушвам в нея. И да се взирам в нея мъчейки се да пробия масивната и плътност с поглед. И тя, като огледало да отрази безпомощността ми. От там да ме погледне отчаянието, да скръцне със зъби и да се изхили в лицето ми. Да ми шибне шамар. После още един. И още, и още. Да потече струйка кръв от носа ми, да шурне, в река да се превърне и да ме отнесе, да ме повлече, да се блъскам в подводните камъни, да гълтам и плюя солено, но да драпам и стигна до брега. Спасителният. Да пропълзя по него, да дера колене и чупя нокти, да падам и ставам, да падам и ставам...И всеки път белезите по ръце и колене да бъдат един научен урок, едно прочетено послание. И осъзнато. От живота. Вечният.
И да помъдрея. Толкова, че да имам сили да
стана от обятията й. Сега! Да измина стъпките до коридора, да се чуе екотът им, ясен и отчетлив, решителен, казващ „сбогом“, да хлопне вратата на асансьора...

Но си мисля, че лифтът няма да дойде на проклетия тринайсти етаж. Пред мен ще е само бездънната асансьорна шахта, мамеща неразкрита тайна, дочувам името си, мракът от нея ме зове, придърпва ме, иска да ме засмуче с вакумната си мъртва уста, обещава ми полет, летеж в неизвестното, а после покой...

Страх ме е от тъмното, страх ме е от паяците скрити в него, страх ме е да полетя, а най – много ме е страх от покоя, обездвижващия, кроткия и вечен, лепнещ от безвремие покой.

Затова сега се притискам до нея.

Затова сега тя се притиска до мен.

Събираме сили.

Някой ден, някога, все един от нас ще трябва да измине последните стъпки до заветната врата.

А може би, ще ги изминем заедно?

За да останем заедно. В полет или в покой.

Заедно!

Завинаги!
* * *

Очи на цвете

Всяка сутрин пристигаше по едно и също време и заставаше до щанда за закуски в очакване на автобуса си.
Точно срещу прозореца ми.
От тук погледната, ми изглеждаше като огромно красиво цвете забодено там лично от феята на цветята, за да краси грозната спирка.

Не разбрах че е незряща, дори когато отблизо се вгледах в синевата на очите й. Помня само, че добре се намокрих в дълбините им; толкова, че сухо място не остана в душата ми. И от тоя момент нататък, аз я пожелах. Само за мен.
Ала бях объркан, смутен, нерешителен, бях пълен кретен. А влюбеният кретен си е направо идиот.
Нощем мислех как да й призная чувствата си, сутрин ставах с главоболие и уж изпълнен с решителност, твърд и непоколебим в решението си, но доближех ли до нея, губех самоконтрол; целият вир вода, разтрепервах се при вида й, по три пъти се редях на опашка, търсех думите, а гърлото ми пресъхваше, едва можех да смотолевя:
- Един геврек...

Безнадеждно влюбен глупак и безработен. Много тъжна комбинация.
Краят на месеца дойде. Една заран хазяинът ме издебна пред вратата и ми посочи външната:
- Не съм социално бюро! - кресна ми - Или плащай веднага, или напускай. И без друго имам кандидат за стаята.
И понеже не можех да платя, си взех куфарчето и излязох.
Погледнах към щанда.
Беше празен.
И нея я нямаше.
Това беше най - тъжният ден в живота ми, на най - грозната спирка в света.
И тогава видях онзи човек, който разлепяше обява. Търсеха продавач за същият този щанд. Е, всяко зло, за добро. Кандидатствах и веднага ме назначиха. Сега продавам закуски, а вечер спя във фургона с който ме зареждат.
Временно.
Така, че, ако идвате случайно насам, отбийте се, да се видим, да поговорим, да почерпя кафе. И ако пак случайно ме забележите да седя отнесен, зазяпан в отсрещният прозорец, то е не защото това е бившата ми квартира.
Не.
А защото всяка сутрин на прозореца й изгрява едно цвете със сини незрящи очи. Най - красивите очи, на най - красивото цвете.
Такива още не сте виждали!