Виртуални кошмари

Влюбих се. И съм луда съм по него. Той, поетче някакво, измислено. Как стават тия работи, четеш нещо, и си мислиш, че за теб е писано. До вчера бих се изсмяла на подобно твърдение. Виртуална любов. Ха! Че тя е само за ученичките. А съм вече на трийсет и шест. Познатите ми твърдят, че съм със златно сърце, но всъщност съм луда. Малко хора го знаят. Крия истината и от себе си. Все едно и аз не знам. Може и заради това да не намирам точното си място в този свят. Къде ли не го търсех. Но глупостта да опитам да се намеря във виртуала, беше най - голямата. Аз уж за забавление прекрачих там, в света на Интернет, та го открих тоя. Измисленият. И като всяка илюзия без стойност, хубава. Край него бъкано от фенки. И аз фен му се писах. Барабар Петко с мъжете. Той на всички се усмихва, с всички любезен. Изпросих си и аз усмивка. Такава, две точици и скобка. Уж нищо, знаци някакви, а ми хареса. В реал не получавам и толкова.
И от там започна всичко. От усмивката му. Боже как ми се усмихна само. Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката. Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
Това трябваше само за мен да е.
И се усетих.
Ревнувам от другите, на които се усмихва.
Ревността е гадно нещо. Промъква се се като пеплянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз самодива.
Голяма луна, щурци пеят.
И му се отдадох.
В съня си.
Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
Исках го.
Нежността събирана в душата си с годините исках да му дам.
На него.
Самотният ездач.
Самодивският си сън исках.
Започнах да живея с тази мисъл.
Беше ме обсебила.
И се реших.
Написах му.
И за съня, и за чувствата си.
Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.
" Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."
Това ми написа.
Сетне разбрах, бил женен щастливо от двайсет и пет години. Изгарях.
Любовта ми се превърна в омраза, ненавист.
Към него и към самата себе си.
Не бях в състояние да мисля трезво.
Откачих.
Държах се като глупава ученичка.
Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше.
И беше непреклонен.
Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми.
Да се изгаври.
Знаех че ги пази.
От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли.
Или не му се занимаваше с мен.
Или просто наистина беше поет. И душата му не му позволяваше да ме омаскарява пред всички.
Изгарям от желания смесени с ненавист.
Безумна пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми.
Висях пред компютъра денонощно.
Луда ли съм наистина?
Скапана от взиране в монитора съм заспала.
И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил.
Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ.
Завидях им.
Така съм заспала.
И уж съм в сън някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже.
Двама.
Не са били влюбени.
Облечени са в черно, като сенки.
Движат се тихо, предпазливо. Като крадци!
И уж са до колата, в дома си ги виждам.
Изтръпнала съм.
Те са с маски.
Отминават ме.
Продължават към следващата стая.
Господи! Не!
Отиват към детската!
Не! Мили Боже, не!
Не детето ми, не!
Искам да изкрещя, но без глас съм.
Искам да стана, като от бетон излята съм.
Сраснала съм се с пода.
Не мога да мръдна!
Всичко в мен е огромна топка страх.
И пулс.
Пулсът се катери в слепоочията ми,
бумти главата ми,
ще избие,
ще избухне в кърваво - червено,
ще се разлетя на късчета.
Опитвам се да мисля, празна съм.
Задушавам се.
Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
Но ясно виждам крачките им към детската.
Не!
Моля ви, не детето!
Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва.
Припаднала съм...
Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
- Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
Господи! Благодаря ти!
Прегръщам го. Жив и здрав!
С най - голямата нежност, която мога да притежавам.
Майчинската!
Осъзнавам, че всичката е само за него.
Синът ми!
Проклети сънища!
Проклет Интернет!
Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
Ще се махна от шибаното пространство.
Ще влизам само в кулинарни сайтове.
Там поне няма поети, които да чета.
И няма да ровя в ненаписаните думи търсеща послания.
Ето го пред мен.
Посланието на живота ми!
Смисълът ми!
Детето ми!

* * *

Рибарчета

Побързай докато няма никой!
-Господи, изподрах си краката...
-Престани да мрънкаш, все пак това си беше твоя идея.
-Остана още малко...Ако знаех, че ще е толкова трудно, щях теб да накарам да се качиш по улука. Ако се ръсна от три метра...
- Ха ха, ще ти се! Ти побързай и да изчезваме докато моята не се е прибрала. Пак ще вика ако ме няма.
-Не се хили! Целият станах в кръв!...Мамка му...Дано е там инак язък за кожата която оставям по тия ламарини.
- Там ще е, няма къде другаде. Само в събота и неделя заключват склада. Днес е петък.
- Добре, че ми каза, идиот!...Още малко, само да стигна до перваза.
- Ей, човече, доста високо стана..Сигурен ли си, че искаш да го направиш...
- Сигурен съм стига си мрънкал. Само тук има от оная корда. Само да я докопаме...Ще изтрепем рибата утре!
- Отрежи само стотина метра. Оня олигофрен склададжията няма да се усети даже. Ха ха, кой знае къде гони кучките сега...
- По-тихо, искаш всички да събудиш ли?..Почти стигнах.
- Протегни ръка вдясно, точно така...Перваза е на педя само, протегни се още малко.
- Мамка му...
- Стигна ли?...Какво виждаш?...А?...Кажи де...?
- Нищо особено...Оня обаче е тук!
- А стига бе, будалкаш ме!?
- Не те будалкам!..О, и не е сам!..Леле, майко!...
- Кво става бе?
-..С мадама е...С някаква мадама е, човече, давай да изчезваме.
- Защо слизаш, бе? С каква мадама? Какво правят?
- Какво могат да правят, изчезваме!...Слизам.
- А, не не! Искам и аз да видя!
- Не се качвай, идиот такъв, ще се скъса улука, ще паднем!
-Няма, няма! Аз съм лекичък.
- Слез бе! Слизай веднага, започна да скърца тук, скобата се вади от стената!..Слизай беее!

- Оох, преби ме..Ах, как ме цапна...
- Казах ли ти, че ще паднем...Навехнах си крака, баси...
- Дай ръка, дай, полека...
-Ох, мамка му, може и счупен да е...
- Ела насам, ела в храстите...
- Ох, да ти строши главата човек, дето не ме послуша...
-Седни сега, седни тука, поеми въздух. Кажи, какво става горе? Какво видя?
- Абе, нищо не съм видял, остави ме на мира. Склададжията видях.
-Каза...с мадама...
- Не съм казал, сторило ти се е!
- Ай не се гъбаркай де, еее, какво правеха, а? Секс?
- А?...Не бе, глупости...Някакви чертежи имаше на дивана.
- На дивана? Чертежи? Е, ти хептен за канарче ме хвана вече...
- Честно!...Май за новия склад нещо обсъждаха.
- В десет вечерта. С мадама. Обсъждат чертежи?
- Да, нещо такова...
- Тая..мадама, да не е ...?
- Какво? А, не! Не не! Някаква непозната, сигур е от Централата.
-...с руса къса коса?
- Ааа..не, не! С дълга до кръста, къдрава.
- С червена блузка, черна пола?
- Нямаше блузка и пола...
-Лъжец!
- Е, от къв зор ще те лъжа!?
- И това ми било приятел...
- Какво ти стана сега пък на тебе!? Не те лъжа!
- Да бе! Първо видя мадама, после не, нямало мадама, сетне не била руса, чернокоса била...Абе, аз какво се разправям с тебе!?
- Чакай, Сандо, чакай, къде хукна?
- Шибай се! Сам ще проверя!
- Сандо, не се качвай, улука е скъсан вече, ще се пребиеш! Чуваш ли, идиот такъв, слез веднага от там!...Сандо! Сандооо, слез бе, не е Нина!..Сандо, слез веднага...Сандо!
* * *

По следите на ревността или Притча за нея

На тази маса, на която толкова пъти ми е сервирала вечеря, пили сме по ракия, а накрая сме сривали всичко на земята и сме се любили до припадък. До зори, че и до пладне. Или до следващата вечеря, в която сме претопляли остатъците и пак сме правили луда любов. На масата. И сме се омазвали до уши в манджи и сосове, като прасенца сме се омазвали и ни е било хубаво, хубаво...Сякаш не е било. И не се е случвало.

Красив ли съм или умен. И пари нямам. Ей това къщенце ми остана от старите. И на пук на всичко и всички мен избра Елена. Мен избра за съпруг. Не можех да повярвам дори и след като се разписахме в гражданското. Живеехме си и ни беше толкова добре. Елена, жената на мечтите ми. Сега седя и си пия сам. Ей тук, нали ме виждаш, на същата маса. Защото докато сме се любували един на друг сме забравили за огъня, и в догарящото огнище други пламъци са се разпалвали.

Но не знаех. Не разбирах, че всичко хубаво е толкова преходно, колкото по-хубаво е било; че съзнанието човешко е устроено да ни създава капани там, където сме най-уязвими, че е отмъщение за миговете неземно опиянение. Човек сам избира болката си, а ако не може, си я измисля. При мен се случи, оглупях. Точно когато бях на върха на оня несигурен човешки стремеж, скелет изграден от желания, амбиции и щения наречен щастие. Пресече ме нещо, премига несигурно и тревожно в главата ми. Тресна ме една мисъл и колкото се мъчех да я прогоня, толкова тя повече и по-силно се загнездваше в съзнанието ми, като змия усойница свиваше гнездо там и ме разяждаше денем и нощем. И започнах да я наблюдавам. Елена.

Сутрин ставах преди нея и дебнех дали като премита двора ня хвърля „случаен“ поглед към мъжете по улицата. За магазина като тръгваше, следвах стъпките й, надавах ухо като говореше по телефона, търсех издайнически нотки в смеха й. От актьорите по телевизията я ревнувах.
Глупост! Пълна лудост ме беше обзела. Започнах да си фантазирам и вярвам, че ми изневерява. Но не можех да го докажа. Не можех да я хвана, мръсницата, умна беше. И от работа, и от командировки внезапно се прибирах, заварвах си я в къщи, сияйна и щастлива, че ме вижда, а в гардероба и под леглото нямаше никой. Не можех да издържам на напрежението, сън не ме ловеше, залъкът ми загорчаваше още преди да го сложа в уста, пропих се. Чудех се как да докажа неверността й. И се сетих. Първото което би трябвало да направя преди съвсем да изперкам. Обърнах се към мъдростта. Ето приказката, която ми разказа тя:

„ Имало едно време един обущар. Най-читавите обуща правел, чизми, папуци. Замогнал се, струпал къщица, мома си найдал, харесали се, задомили се. Всичко им било наред, нямали си детенце, но нали млади били, имало време. Подкачали го аверите му, хубавица била булката, тук я видели, там я срещнали. Кипнала кръвта му, задебнал я, заслепила го ревност. Не могъл в крачка да я хване, клела се тя във вярност, в Богородичка му се клела, но не хващал вяра.

И решил да я провери. На дело. И й казал: “ Ако толкоз ме обичаш, ще легнеш с най-добрия ми приятел, да ми докажеш, инак - махай се от тука! “ Дърпала се жената, молила го, как тъй ще се посрами с чужд мъж, но непреклонен бил обущарят. Склонила най-сетне, съгласила се от немай къде, толкова го обичала, че мисълта за раздяла и се сторила по-страшна дори от предстоящото изпитание. Защото чиста и непорочна - за изпитание го приела. И стиснала очи, прежалила и свян и чест, сторила го. Седял в другата стая неверникът, чувал пъхтенето и скърцането на миндера, сукал люто мустак и пиел върла ракия. Но не му олеквало. Още повече го разкъсвала ревността. „Значи си ми вярна, а? Това ли наричаш вярност?“ беснеел той и блъскал де що намери из къщи. Примирала невестата от срам, страх и позор не спирала да плаче.
В мъчение се превърнали дните й. Кротка и послушна тя вършела задълженията си, чистела, перяла, готвела, но вече гласът й не се чувал, не се надпявала с птиците, сутрин слънцето не се оглеждало в синевата на очите й, помръкнала, заслабнала. Лудият й мъж и готвел друго изпитание. Една вечер се прибрал и довел в къщи странник. За да му покаже колко е гостоприемен, му позволил да преспи с жена му, а на нея казал, че иска още едно уверение за верността й. Пак от любов го направила, стискала зъби и очи под чуждия мъж, и сълзи ляла, но тоя път някак си...не й било чак толкова неприятно. А обущарят в другата стая сучел люто мустаци и се наливал с върла ракия заслушан в поскърцването на миндера. Историята се повторила няколко пъти. Доста трябва да го е обичала невестата му, с доста мъже трябвало да преспи.
Един ден призори станала рано, изкъпала се, сресала дългите си коси, излязла на двора с метлата, запяла, птичките замлъкнали заслушани в захлас. Изгряло слънцето се огледало в синевата на очите й, засмяло се заедно с нея и поело по пътя си. И тя поела. По свой път. Имало един чобанин в селото, любел я като животно, като че ли всичката страст на земята била събрана под ямурлука му. Без въпроси и условия. Правел я истински щастлива и напълно задоволявал неподозираната похот, която глупавият й съпруг разбудил у нея. А той останал сам, проклинайки орисията си.“

Това ми разказа мъдростта и отмина напред, да ме чака в годините.
* * *