Маймуната в главата ми

На всеки от нас в душата, дреме по един звяр. Някой се изживява като лъв, друг като тигър...
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.

Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...

- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.

* * *

Пътят на прошката

Всяка сутрин осъмваше с мисълта за следващата нощ. Представяше си как го издебва заспал, пристъпва на пръсти и забива камата в сърцето му. Камата, която той носеше втъкната в колана. Дръжката от седеф ляга удобно в дланта й, притваря очи и с все сила замахва. Звуците от хъркането му се смесват с хриптене, а кръвта му плисва навсякъде по леглото. С тая мисъл лягаше, с нея се и събуждаше цяла година. Намрази го още когато баща й го избра за жених. Така беше по техният край. От памтивека. Родителите женеха децата си. Търгуваха ги като стока. За чеизи, дарове, къща, имоти. Мразеше го и в деня на сватбата, мразеше го и в нощта, когато отне девствеността й. Тя на седемнайсет, а той го беше правил само с овцете. Не се и покаскани да й разправя докато я държеше за косата, а главата й отброяваше ударите на ритъма му в дъсчената табла на кревата. Мразеше дъха му, миризмата на пот и овча пастърма, от тогава не близна мляко,повръщаше от сиренето. Не плака през нея нощ. Стискаше зъби, а сълзите не извираха в очите й, а направо в гърлото. И буцата която насъбра там растеше от този ден нататък. Като корав юмрук обвит в пелин се бе запречила и ни хляб, ни вода й се услаждаха.

Дори когато роди, омразата и отвращението й се засилиха, не се превърнаха в любов към детето. Кърмеше рожбата си ей тъй, защото майка беше, от задължение. Не да не я обичаше, но свирепата омраза намотала се като змия в сърцето й не оставяше мегдан да усети колко силна бе всъщност майчината любов. И дванайсет дълги месеца тая и дебна слука. Беше решена да го стори и нищо и никой не бе в състояние да я откаже.

Една нощ през зимата малката се разболя. Вдигна температура, не отваряше очи, едва дишаше. Вън бурята блъскаше капаците на прозорците, вятърът полудял виеше из кьошетата на къщтата, нахлу в комина, огнището върна, угаси огъня. В настъпилият мрак свеща бе едничката топлина в стаята. Трепереше и притискаше детето до себе си, сама в цяла къща, вън преспи до пояс, старите бяха по гости. Отникъде помощ, Стоян на кошарата, ум не й стигаше какво да стори. Ледена пристъпваше смъртта, усещаше шепота и по скърцащите дървени стълби; замота се, замята се пламъчето на лоената вощеница, вратата рязко се отвори. Писна срещу нея изплашена, зло отчаяние нахлу в кръвта й, грабна старата манлихера от скрина в безсмислен опит да спре вечността.

Насреща й, побелял от сняг, със замръзнали мустаци и брада стоеше Стоян. Изтръска навоите си и прекрачи. Запълни се стаята, лумна огънят в огнището, заиграха сенки по пребледнялото й лице, отпусна се душата й. Сменили се били с бачо си; на тръгване видял, че е нефелна малката, докато тя му приготвяла бохчата. Нищо не й рекъл, забързал до кошарата да се разберат. И сега нищо не й рече, надвеси се над кошчето, с опакото на дланта докосна челцето на малката.

- Гори – смръщи вежди и изпъшка като да голям камък беше надигнал и не смееше да го пусне. Слезе на двора, донесе наръч дърва, струпа ги пред одаята.
- Отивам до Припек, за доктора. Налагай с оцет и ракия, жива ми я запази.

Издрънча пътната портичка, изцвили кон, тропотът му заглъхна в пазвите на мрака. Някъде виеха чакали, снегът трупаше с охота по къщи и друмища, псе страхливо изквича и пак глуха тишина. Грозна и страшна. Призори доведе доктора. Вълци бяха удавили коня му, на крака му рана зееше, натъпкал я бе с парцали, превърнали се в заледена кървава дрипа. Заля се с ракия и толкоз.

Два дни се бориха, спасиха детето. Пътища нямаше, затрупан бе светът, забравен. На третият, докторът свали пенснето, уморено погледна към нея, даде и шишенце. „От това да пие на четири часа по половинка, утре пак ще намина.“ И го отведоха към друга къща.

Стоян седеше на неразринатите стълби, пушеше отпуснал глава на стената. От колана му стърчеше дръжката на камата. Пристъпи бавно към него, беше му в гръб, дори не я усети. Така застанал, плешката му бе незащитена за пробождане. Протегна ръка и го докосна. Обърна глава, усмихна й се.

- Справихме се – промълви и я притегли до себе си.
- Да, справихме се – и за пръв път от толкова време сълзите й намериха правилния път до сърцето й.

* * *

По следите на ревността или Притча за нея

На тази маса, на която толкова пъти ми е сервирала вечеря, пили сме по ракия, а накрая сме сривали всичко на земята и сме се любили до припадък. До зори, че и до пладне. Или до следващата вечеря, в която сме претопляли остатъците и пак сме правили луда любов. На масата. И сме се омазвали до уши в манджи и сосове, като прасенца сме се омазвали и ни е било хубаво, хубаво...Сякаш не е било. И не се е случвало.

Красив ли съм или умен. И пари нямам. Ей това къщенце ми остана от старите. И на пук на всичко и всички мен избра Елена. Мен избра за съпруг. Не можех да повярвам дори и след като се разписахме в гражданското. Живеехме си и ни беше толкова добре. Елена, жената на мечтите ми. Сега седя и си пия сам. Ей тук, нали ме виждаш, на същата маса. Защото докато сме се любували един на друг сме забравили за огъня, и в догарящото огнище други пламъци са се разпалвали.

Но не знаех. Не разбирах, че всичко хубаво е толкова преходно, колкото по-хубаво е било; че съзнанието човешко е устроено да ни създава капани там, където сме най-уязвими, че е отмъщение за миговете неземно опиянение. Човек сам избира болката си, а ако не може, си я измисля. При мен се случи, оглупях. Точно когато бях на върха на оня несигурен човешки стремеж, скелет изграден от желания, амбиции и щения наречен щастие. Пресече ме нещо, премига несигурно и тревожно в главата ми. Тресна ме една мисъл и колкото се мъчех да я прогоня, толкова тя повече и по-силно се загнездваше в съзнанието ми, като змия усойница свиваше гнездо там и ме разяждаше денем и нощем. И започнах да я наблюдавам. Елена.

Сутрин ставах преди нея и дебнех дали като премита двора ня хвърля „случаен“ поглед към мъжете по улицата. За магазина като тръгваше, следвах стъпките й, надавах ухо като говореше по телефона, търсех издайнически нотки в смеха й. От актьорите по телевизията я ревнувах.
Глупост! Пълна лудост ме беше обзела. Започнах да си фантазирам и вярвам, че ми изневерява. Но не можех да го докажа. Не можех да я хвана, мръсницата, умна беше. И от работа, и от командировки внезапно се прибирах, заварвах си я в къщи, сияйна и щастлива, че ме вижда, а в гардероба и под леглото нямаше никой. Не можех да издържам на напрежението, сън не ме ловеше, залъкът ми загорчаваше още преди да го сложа в уста, пропих се. Чудех се как да докажа неверността й. И се сетих. Първото което би трябвало да направя преди съвсем да изперкам. Обърнах се към мъдростта. Ето приказката, която ми разказа тя:

„ Имало едно време един обущар. Най-читавите обуща правел, чизми, папуци. Замогнал се, струпал къщица, мома си найдал, харесали се, задомили се. Всичко им било наред, нямали си детенце, но нали млади били, имало време. Подкачали го аверите му, хубавица била булката, тук я видели, там я срещнали. Кипнала кръвта му, задебнал я, заслепила го ревност. Не могъл в крачка да я хване, клела се тя във вярност, в Богородичка му се клела, но не хващал вяра.

И решил да я провери. На дело. И й казал: “ Ако толкоз ме обичаш, ще легнеш с най-добрия ми приятел, да ми докажеш, инак - махай се от тука! “ Дърпала се жената, молила го, как тъй ще се посрами с чужд мъж, но непреклонен бил обущарят. Склонила най-сетне, съгласила се от немай къде, толкова го обичала, че мисълта за раздяла и се сторила по-страшна дори от предстоящото изпитание. Защото чиста и непорочна - за изпитание го приела. И стиснала очи, прежалила и свян и чест, сторила го. Седял в другата стая неверникът, чувал пъхтенето и скърцането на миндера, сукал люто мустак и пиел върла ракия. Но не му олеквало. Още повече го разкъсвала ревността. „Значи си ми вярна, а? Това ли наричаш вярност?“ беснеел той и блъскал де що намери из къщи. Примирала невестата от срам, страх и позор не спирала да плаче.
В мъчение се превърнали дните й. Кротка и послушна тя вършела задълженията си, чистела, перяла, готвела, но вече гласът й не се чувал, не се надпявала с птиците, сутрин слънцето не се оглеждало в синевата на очите й, помръкнала, заслабнала. Лудият й мъж и готвел друго изпитание. Една вечер се прибрал и довел в къщи странник. За да му покаже колко е гостоприемен, му позволил да преспи с жена му, а на нея казал, че иска още едно уверение за верността й. Пак от любов го направила, стискала зъби и очи под чуждия мъж, и сълзи ляла, но тоя път някак си...не й било чак толкова неприятно. А обущарят в другата стая сучел люто мустаци и се наливал с върла ракия заслушан в поскърцването на миндера. Историята се повторила няколко пъти. Доста трябва да го е обичала невестата му, с доста мъже трябвало да преспи.
Един ден призори станала рано, изкъпала се, сресала дългите си коси, излязла на двора с метлата, запяла, птичките замлъкнали заслушани в захлас. Изгряло слънцето се огледало в синевата на очите й, засмяло се заедно с нея и поело по пътя си. И тя поела. По свой път. Имало един чобанин в селото, любел я като животно, като че ли всичката страст на земята била събрана под ямурлука му. Без въпроси и условия. Правел я истински щастлива и напълно задоволявал неподозираната похот, която глупавият й съпруг разбудил у нея. А той останал сам, проклинайки орисията си.“

Това ми разказа мъдростта и отмина напред, да ме чака в годините.
* * *