Сийо, дай солта

Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?

Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!

Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.

Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!

Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...

Да! От утре!
* * *

Просто нощница

Облечена в нея, тя всъщност е гола. По-гола дори от как я е майка родила. Без да е прозрачна, червената нощница дава доста храна на фантазиите ми. Понякога загадъчно подчертава форми, друг път почти показва детайли, но винаги оставам с тръпката на откривател. Като забранена целувка-придобива оня неземен привкус на мечти извън реалностите, на докосване извън обхвата на сетивата. Разказва приказки за любов. Ухае на билки, цветя и топла земя. По земята пенят води бистри ручеи на насладата, само натопи устни и пий. И после блажено притвори клепки.

Понякога я виждам на простира, изпрана. И ме обзема смътна тревога. Уж най-обикновено пране, а не е. Тя и не виси като обикновеното пране. Тя лети. А телта на простира е просто стартовата права, откъдето започват стремежите й. Издува я като платно на кораб вятърът, иска да опита ласката й, отърква се гальовно, бразди с пръсти дантелите й, промушва се непослушен, в гънките и се настанява, отпива от аромата. И после цял ден влюбено подсвирва след момичетата, заиграва се с косите им, подръпва плитките им. След него тя се чувства...недоизказана. Страх ме е да не отлети някога и да не се върне. За нея щипките са като клетка. А тя не е птиче. Затворена ще умре. Единствен вятърът може да и помогне. Да се съюзят. И да забегнат двамата. След нея ще остане просто...голо. А голотата не винаги е красива.
Затова си мисля, че не бива да прогонвам вятъра.
По-скоро трябва на вятър да се превърна.
За да има мечти.

* * *

Жесток разказ

Не се препоръчва за хора с изтънчен вкус!

Така се случи, че в една стая ни сложиха. Места нямало, не знам какво. Аз накълцан на ситно като за наденички, тя надупчена, решето за сладко. Мъж й я хванал да кръшка, ма не било тъй. Пиян се върнал ревнивецът, щото била в банята гола, извадил патлака - дум-дум, седем парчета олово.
Сетне и наредил:"Ела ми сложи да ям, че съм гладен"
След седем куршума, манджи ли да топлиш? Отде намерила силици, ръжена от печката докопала и дълбоко в гърлото му го навряла. Да се не наяде, от хак да му е. Па легнала да мре. Ма не се умира толкоз лесно то. Комшии чули данданията, дошъл кварталният, за главата се хванал. Два трупа самоубийци, от които единия се наръгал с ръжен, другия си теглил седем патрона и пак мърдал. Е, нямала вече толкоз даян да му разказва кое как, примъцнала и заспала. Тъй и я докараха в болницата. С маркуч в устата, на кислородно дишане. И в кома.
Тъжна картинка, мислех си. Тя мълчи, мен следователите още ми събират парчетата от оня тунел. Уж двайсет години ги гърмя пущинаците, и ги знам, не са майтап работа, баш на мене се падна бракуван фитил. С тези икономии заради кризата, ако с кирка ме бяха накарали да разбивам, до на есен щях да съм готов. Ама цял. Но кой ще чака до на есен? На ти този фитил и викай "ура" ако оцелееш. Лежа и си мисля, а машинка някаква до главата ми мига и вика:"Тит-тит-тит". Разбрах, че е зле работата, ако спре да тититка. Мен ако питаш и сега не е много добре, ама нали докторите по-знаят. И тя си има машинка, нейния екран виждам, и едни линии нагоре-надолу се рисуват, и от там"тит-тит-тит". Най-мъчно ми става като дойде момченцето й. Със сто пазарлъка го пускат. Баба му, стопила се от мъка да си види така чедото ни живо, ни цяло. Стиска кърпичка, забърсва сълза, те и сълзи не й останали и само повтаря: "Маринче, ех, мама, Маринче. Изяде те проклетника".
Момченцето все екрана гледа, интересно му е как скачат чертичките нагоре-надолу, песничка си пее, има няма три годинки."Хайде ма, мамо, ставай"
Иска му се. Дърпа го сестрата:"Тихо!Тихо, че спи"
Кое време е, за сън ли е, би трябвало да запита малкият; ние и в яслите не спим по това време, но не се сеща. И по-добре. Нека вярва. И ако чудото
стане, един ден ще знае, че и вярата е помогнала, не само молитвите.
Влиза докторът. "Как си" ме пита. Как да съм, само уста и очи. Другото го няма. Каквото остържат от стените, позакърпят го и ми го лепват. Ако стане.
И което стане, все файда. То и без туй пиши го бегало. Нощите са най-тежки. Минават бавно, тягостно. Болки не чувствам, че съм надрусан яко, ама времето, времетооо...Бавно и тягостно се влачи. Но намерих му цаката. Научих се да говоря
със звездите. Мислите, глупост! Ама не е.Отдалеко светят и всичко виждат. И знаят. Симпатичен ли им станах, съжалиха ли ме, не знам. Но всяка вечер ми говореха. И знаех де що чудо става по света. И не само знаех, ами и на Марина разправях. Нали си бях уста. Разказвах й всичко, което научавах от звездите. И ме слушаше тя
мълчаливо, и се съгласяваше с мен. Нали чакахме чудото.Така продължи доста време. Докато един
ден докторът се изпусна на консултацията: "Ако до няколко дни не излезе от кома, дърпаме и кабела" Изтръпнах. Нямала здравна осигуровка. И така и така пътник, три месеца вече без подобрение. Цяла нощ не спах. И със звездите си говорих, и тъй я мислихме, и инак. Имаше само един начин. Имало такава история, писано било, но колко е истина, колко не е..? На сутринта викнах доктора."Ела да ти кажа, имам предложение"
Изслуша ме той и челюстта му висна изумена: "Абе, чуваш ли се, какви ги дрънкаш!? Това е научна фантастика, няма как да стане."
- Представи си, че стане, докторе! Само си представи заглавията във вестниците! С тлъсти букви, твоето име! Сензация! Фурор в медицината!
Ще ти хвръкне кариерата до небесата, ще излезеш от тая вмирисана дупка, ще си имаш собствена клиника. Представи си! Знаеш ли колко ревнивци
с пистолети има по света, а колко бракувани фитила има, знаеш ли?
Гледаше ме, опитваше си да си представи, прибелваше очи, сигурно се виждаше точно там, дето му бях посочил. Накрая тържество се изписа
на лицето му, изпъчи гръд, сигур фанфари свиреха в душата му. Запита само едно нещо:
- Ти, нали имаше осигуровка?
- На сто процента. - усмихнаха се доволни устните ми и сигурно искрица е преминала през очите ми.- На сто процента!
- Тогава свиквам утре консулт, и насрочвам операцията!
Излезе, като да го вихър измете от стаята. В тишината се чуваше
"тит-тит-тит", а мен ми беше весело.
По коридора премина три годишно момченце, пееше си, чувах песничката му:

" И иде докторът сега
ще ми направи нов дизайн,
познайте кой е той, деца
това е доктор Франкенщайн"

* * *