Изхвърли си компютъра

Отдавна си мислех да го изхвърля тоя компютър. Защо не го направих, не знам. Тъпо е, но нямам свестен отговор. Може би, защото пестях от вестници, преглеждайки спорта в нета. Със спестеното си плащах на доставчика. Несериозно като оправдание. Схванах се, качих десет кила заради висенето пред монитора. Той за сметка на това ми дръпна сто кинта за цайси. Не, че окьоравявах, но буквите се размазваха пред очите ми. Докторът каза: "Очила." А стига бе.Няма дам пари за очила. На връщане, все пак влязох в оптиката до блока.
Позната ми беше мацката, прегледа рецептата.
- Имам едни като за теб. Ако искаш, вземи ги за проба до утре.
Прибрах се бесен, няма да седна пред компа повече, казвах си, стига толкова, пристрастяваш се. Но ме теглеше сиянието на екрана, а и скайпа ми пищеше забравен. Какво пък толкова, само да погледна. Нахлузих рамките, почувствах се друг човек, различен и малко важен. Погледнах. От петната по монитора които преди се опитах да разчета, нямаше и следа. Буквите бяха подредени, спретнати, като за мене писани.
Отворих си имейла, и ясно разчетох: "Бременна съм"
Отскочих назад, стола изхвърча в средата на стаята.Рекламна
брошурка, спамче за виагра или онлайн казино очаквах, но
такова послание, така недвусмислено...И то от жена непозната.
Е, не чак толкова непозната. От сайт за запознанства е. Как си, що си, аз съм на двайсет и пет, самотна съм, а аз на трийсет и пет, утешавам самотни.
Бъра-бъра, няколко виртуални срещи в несъществуващ ресторант, маса отрупана с цветя, нежна музика, свещи, докосване с ръка, невинно такова,(винаги така се започва) а и жената нужда от разтуха има. От виното ли, от музиката или от аромата й, който ми се иска да доловя, се отпускам, закачам я. След онова невинно докосване по ръката ми се ще да пипна
коляното й под масата. Коляното й е топло, ласка е кожата й,
мека и недокосвана от поглед, камо ли от мъжка ръка.
Задържам се там, но не толкова много, че да забравя основната си цел, а само колкото да събера смелост да да продължа по нагоре, и по навътре, към тайнството олицетворяващо я като жена.
Музиката нежно стимулира настроението,отблясъците на свещите играят палаво в очите й, иска да я целуна.Целувката ни, в началото е лека, предпазлива,докосваме се едва едва,
опитваме устните си, вкусът ни харесва, продължаваме плахо да се изучаваме, езичето й е дръзко и закачливо, погалва вътрешната страна на небцето ми, като полъх, загадъчно и събуждащо желания. Усещам дъха й, изгарящ, забързан от зачестилото дишане, долепят се устните, преплитат се езиците ни, вакумът на възбудата засмуква и двама ни...В еротичните си фантазии я виждам върху голямо легло. Черният сатен на чаршафа подчертава белотата на изваяното й порцеланов тяло. Красива е, жарка и чакаща, тръпнеща, възбудена, всеотдайна и дяволски омайна.
Това беше първата ни нощ заедно. Такива бяха и втората,
и третата. На четвъртата не се и съмнявах, че бях отишъл
твърде далеч във фантазиите си, особено, когато ми спомена
за брак. Защо пък не, съгласих се привидно, все пак всичко за мен беше наужким. Очите й заблестяха от щастие, само заради това си струваше да се преструвам.Цъфна в усмивка, закръжа като пеперуда около мен, освети скромната стаичка с ентусиазма си.
- Тук, сочеше ми прозорците - ще сменим пердетата,
ето тук ще поставим леглото, да ни е удобно, все
пак двама ставаме вече, а тук, кошчето за детето.- Засмя се -
- Когато станем трима, глупчо. Кухнята ми е малка, но пък е
по голяма от квартирата ти, засега ни е достатъчна, ела да ти я покажа. Там не съм те водила.
Тя пристъпва отпред, танцува, ефирна, лека, а мен ми мирише на манджи и запръжки, окачени виждам детски
пелени над печката, и на ум не ми идва, че отдавна има памперси; себе си ли зървам в миналото, хлапе с охлузени колене и сополив нос, водено за ръка от от приказна принцеса. Но защо е гола принцесата?
- Изчезни, дребен, малък си за такива работи - пъчи се сегашното ми аз, грабва я и тръшка крехкото й телце безцеремонно върху масата. Плотът кънти от силния удар, но тя не е сърдита, усмихва му се, правят секс пред погледа ми, проскърцват в такт краката на старата мебел - скръц-скръц-скръц...

Унесъл съм се пред екрана, пощата ми е отворена. "Присънило ми се е".
Вманиачил съм се,тревожа се, трябва да се спра, нека само погледна тоя имейл.
" Бременна съм"- препрочитам, има още три писма, отварям ги импулсивно, текстът е същия. По дяволите, избухвам и издърпвам кабела от контакта.Някой си прави здрав майтап с мен. Как бременна,като дори очите й не съм виждал. То ако ставаше така, ония от "Секс по телефона" родилен дом да са отворили.
Ако се беше случило преди ерата на интернета, когато хората общуваха с най-обикновени писма, щях да кажа, че се е любила с пощаджията и е забременяла.
Разсмивам се, това ми харесва, сънят ме грабва в прегръдките си. През нощта кошмарите не ме напускат. Виждам се пред голяма сграда, срещу мен стълбище, по него слиза щастлива майка и носи повито бебе. Спира, целува ме:"Ето ни и нас,татко" и ми връчва врещящото вързопче.
Наоколо празнично облечени хора, ръкопляскания, има и музика,"Честито", чува се от всички страни, "Да ти е живо и здраво", "Одрало ти е кожата".
Събуждам се облян в пот, слънцето отдавна се е настанило в прозореца и ми се хили. Отиде ми и днес надницата, ругая и се вра под душа. Денят се точи тегаво, не спират ТИР-овете да мъкнат кашони със стока. Овидя ми се, склада голям като казарма, край нямат палетите, гневно вика краниста:"Размърдайте се, график гоня"
Мен пък ме гони параноя, ще ти пикая на графика", хвърлям престилката.
"Къде бе, келеш" крещи бригадира, "на майната ти" крещя му и аз. Блъсва врата след мен, доколкото разбирам, за да не я отворя никога повече; все ми е едно, все ми е тая, майната ви на всички. С тоя интернет съм забравил да псувам като хората. Забивам се в първата кръчма която намирам. Сядам на бара, сипват ми водка.
-Не съм поръчвал - сопвам се на бармана,хили се:
- Почерпка е, наздраве- и сочи- Ей оня пичага,черпи всички, син има.
Пичагата, дибидюс гол, се люшка на "кола" под ритмите на луда салса по чорапи и вратовръзка, с чаша в ръка.Посетителите го аплодират, дюдюкат и му подхвърлят банкноти.
Отпивам и го гледам, усещам как завиждам на щастието му, син има, не е шега работа. Неусетно съм хвърлил сакото си, разкопчавам ризата и пристъпвам към него. Ще ми се и аз да съм част от това. Танцуваме един срещу друг, аз нося и бутилка.
- Честито - доливам чашата му.
Поглежда ме с най-красивата пиянска усмивка, която съм виждал,гаврътва на един дъх и се опитва да ме фокусира.
- А, познах те, познах те- фъфли- и на тебе честито.
Не ми се ще да обръщам внимание на брътвежите му.
- Да, да, познах те! И ти беше в родилното.
Прегръща ме внезапно и ме целува. Дъхът му вони на спирт, очите му са широко отворени - Бравос- с нескрито възхищение ми се радва.
- Я внимавай тука - командва парада -Този тук до мен, виждате ли го. Баш майстор се оказа. Има близнаци, момче и момиче!
Дансингът се завъртя около мен, понесе ме във въздуха бесният ритъм на пулсиращата в слепоочията ми кръв, избухнах, пръснах се на милион парченца от недоумения и смътни съмнения.
- Абе, какви ги дрънкаш, ти? Какви близнаци, за пръв път
те виждам, объркал си се.
Това надхвърляше дори снощния кошмар. Сега пък близнаци...
Аплодира ме тълпата, чудя се къде да се навра. А той се смее без глас насреща ми, залита, аха да падне, но се удържа:
- Споко, братле, и аз бях изненадан. Запознах се с една мацка по нета, чатехме си. Общи неща, как си, що си, от къде си. Харесахме се, тя самотна, аз ерген. Виртуален секс, джиджи-биджи, знаеш как е, решихме да се видим на живо,
да изясним връзката си,а се оказа, че даже сме я изконсумирали. Ха ха ха!..Майтап бе, Уйли! И сега съм щастлив татко на момченце. А ти, братле, си голяма работа, шапка ти свалям...Близнаци, голяма работа си, браво, браво...

Гласът му затихваше някъде зад мен заедно с ритмите на дива латино музика.
Надявах се, това да се окаже нелепа шега щом си проверя пощата. Но..аз не изхвърлих ли компютъра?
Бягах към ергенската си квартира съпроводен от кискането на уличните лампи.

Любов по европейски и още нещо

Две години вече съм в къщата му . Селото забутано в дъното на Балкана, забравено от света, като наметено лещено зърно под прага. Един път влиза и един излиза. Втория отива на майната си, демек никъде. Забива в една дупка дето навремето е била мина. По тоя път се връща моичкият. Води четиридесет глави добитък, наследство от свекър ми. Почина миналата година, лека му пръст.

Левент е, стъпва напето, с разгърдена риза и китка зад ухото. Китката поувехнала от потта и жегата, ма си я носи. Като залепена му стои, отдалеч на цвете мяза главата му. И не седи отзад, зад стадото; отпред като пълководец крачи, а те стъпват подире му. Не са овце, а крави. Разтварям широките порти, минават и на двора в голямото корито, на водопой. Това корито там си беше, но вода с каруци от гьола караха или от дъжда се пълнеше. Като ме взе за булка, търпях една година да се къпя с кофите. Накрая, една вечер майка ми на гости беше, тя ме подучи, му се сопнах:“Един човек да ни дойде, и на гераня ще го водим за вода, да не говорим за баня“ Стресна ли се моят човек, какво стана, но шест месеца с брат си копаха седем километра тръбопровод. Една събота и неделя се хванаха, стайче долепиха до къщата, бойлер закачиха, биде, тоалетна чиния, водата пуснаха. Като кметица се чувствам сега като седна на клекалото. „Ми да беше казала по-рано, ма, Миче“ смотолеви моичкият. Обича си ме той, знам, нищо, че не е по самоинициативата. Аз затуй съм я. Инак, за къщната работа спор няма. Върша си я. Не ми тежи и не придирям. Свекървата, жива да е , ме понаучи някои и други неща. И да копая и да плевя градината, домати и краставици садим, плодни дървета имаме, инак лозето той си го гледа и пръска. По един тон вино прави, ракията отделно. Обичам си го и аз , Мито, инак и ден не бих седяла в тоя пущинак. Не ида от града, и аз селско чадо съм, но от другата страна на планината. По средата селскостопанското училище, в Чифлика, там се запознахме, там се залюбихме и взехме като завършихме.Сестра имам, две години голяма, в града женена за зъболекар. Иде ми на гости веднъж, носи куп списания. В края на всеки месец ги подменят в чакалнята и тя ги събрала, за мене. Различни статии интересни , нали съм младо още, окото ми в шаренкото, снимки от чужди държави, градове. Зачетох се в една. Идеше реч за еманципацията на съвременната жена и равноправието в сексуалния живот. Замислих се, и пред очите ми изникна сцената на собствения ми такъв. Дивак си беше Мито и ме любеше де как ме хване. Верно, признавам, че и оная му работа беше майстор, ни жега му пречеше, ни студ. И зиме ме е просвал на балите с люцерна в дама, лятото пък не смогвах да се крия от него, че къщната ми закъсваше. И накрая, не че знам как са другите, но чувала съм заспиват като прасета( като зъболекаря на сестра ми) накрая ме целуваше докато заспя. Нито веднъж не ме е оставял ненаситена и неуважена. Ама защо ми трябваше това списание да чета. Че де съм виждала и чувала аз за украсена с плодове маса, ягоди със сметана, свещи...Шампанско отваряхме само по нова година ей тъй, да се чукнем за адет, после го лисвахме в мивката. Кой ще ти пие таз пикоч, като си имахме по тон червено каберне, бистро и искрящо, с дъх на див пелин и вкус разтапящ сетивата. Някакъв филм бях гледала като ученичка, нещо такова даваха, ама влезе мама и спря телевизора. Както и да е, загнезди се тая картина в съзнанието ми, красиво ми се видя някак, може би защото неопитваното е интересно, реших да пробвам. Нагласих предварително нещата, и като наближи да се прибират със стадото, наредих масата. Гледах от снимката и редих досущ като на нея, дето можах вложих въображение. Дойде си Мито, напои кравите, зареди доилните апарати, изми се. „Айде да вечеряме, не си ли гладен“ мамех го към къщата. „Сега, сега“ Сено да нагласи, млякото да прехвърли в бидона, съвсем мръкна. Стъмни се. Стаята на свекървата притъмня, угаси и си легна жената. От към ждрелото повя ветрец, жаби се деряха в папурището. Прималяла го чаках да свърши в обора, хеле, показа се, разрошен, потен. „Ела си вземи един душ“ думам му, влезе в банята, ваната пълна, ухае на шампоан. Отпусна се, като да се унесе. Изморен беше, личеше му. Той и друг път изморен е бивал, аз защо ли го заглавичках с тая вана, хич не и беше свикнал, все заспиваше в нея. А мен си ме чоплеше отвътре, по европейски бях решила да го правим, но той нали хабер си нямаше...
- Айде, Мито, водата ти лед, излизай, ще ми настинеш. - и му подавам хавлията. Разтвори очи, позасмя се, и ми вика:
- Какъв сън сънувах, Миче...
- Какъв?
- С теб сме в гората, за гъби.
- Че ти гъби не ядеш?
- Верно де, ама за гъби бяхме. По вечерно време. Една луна, едни звезди, а съм посегнал с ръка, а съм ги стигнал. Ти береш цветя, как ги виждаш в тъмното, ама ухаят тия цветя. Един аромат се носи, от към полето на прясно окосено, на топла пръст и дива мента. И си с бялата рокля, дето много я обичам, сандали на бос крак, косата ти пусната до кръста лъщи на лунната светлина, стъпваш като във въздуха, около нас щурци запели, пристъпваш към мен, поглеждаш и ме целуваш, целуваш..целуваш.

Осъзнах се на масата в хола, по гръб, гола и щастлива. Около нас хвърчаха ягоди, сметана, бяхме оляти с разтопен восък от свещите, в косите ми стърчаха цветя, тялото ми гореше от целуките на Мито. И виждах, виждах небето и звездите, докосвах ги с пръсти, ухаеше на прясно окосено сено, топла пръст и дива мента.

На дивана седеше забравено списанието на сестра ми. Трябва утре да и го върна.
* * *

Непослушният Лузарт

Всичко започна, когато й казах "Не"

- Не?- засвяткаха очите й в сумрака на стаята.

- Не - предъвках наблюдавайки кристалния пепелник, който бе на педя от ръката й. Очаквах да ме фрасне с него по главата, след това да издърпа бездиханното ми тяло в банята и да го нареже на парчета, които после да предложи в китайската кухня отсреща като свежо кучешко.

- Не ? - даде ми още един шанс.

Предпочетох да не се възползвам от него отстъпвайки стратегически в коридора. След минута премина бясна покрай мен и трясна входната врата. Реших да изчакам, докато нормалната воня на мотелския комплекс не прогони уханието на парфюма й. Излязох на пръсти боейки се да не събудя тишината. В два посред нощ само ненормалник като мен можеше да се мотае без кола в тоя район на града. Излишно е да споменавам, че на паркинга, където бях оставил автомобила си скучаеха само белите маркировъчни линии. Като удивителни предупреждения за бъдещето ми.



Взех си болничен и три дни не се появих в офиса. На четвъртият влязох добре избръснат и безгрижно изглеждащ през входната врата на Империал Инвестинг Билдинг.. Преминах свиркайки си покрай портиера, изчаках асансьора и тъкмо се канех да вляза, когато зад гърба ми прозвуча :

- Лузарт! Задръж за секунда, моля!

Гласът й прекъсна трелите на мелодията тъкмо на припева. Така си и останах - с половин издута буза, забравен текст и неочаквана болка в главата. Дороти колоритна и шумна както обикновено водеше под ръка двуметров Аполон с ниско чело и прекалено тесни в мишците ръкави. Гърдите му издуваха карираната червено-бяла риза като две огромни железобетонни плочи напъхани небрежно в пазвата, а тесният ханш бе прихванат с широк колан от крокодилска кожа с безброй габъри по нея.Крачолите на джинсовия му панталон бяха натикани в невисоки ботуши одрани от същият гущер, а бродериите и апликациите по тях изобразяваха ловни сцени от някогашното ежедневие на един изчезнал народ.



Задържах дръжката докато влязат и веднага почувствах клаустрофобия.

- Лузарт, това е приятелят ми Джон. Джон, това е бившото ми гадже, Лузарт.- представи ни тя.

- Приятно ми е - протегна лапа мечокът-каубой и едва не смаза пръстите ми.

- Не видях индиански скалпове, в къщи ли си ги държиш? - погледнах в сивосините му очи, но в тях видях само добродушието на големият човек в малка лифтна кабина.

- Много е мил и забавен - похвали го Дороти, а аз блъснах вратата обратно: "Нима?"

Асансьорът не бе тръгнал.

- Но, Лузарт, все още сме на партера... - изкудкудяка тя.

- О знам. Тук много ми харесва.

Излязох и изчаках следващият. Денят в офиса се каканижеше мудно и заспало като дрямката на пенсионер пред телевизора в очакване на хубавото дупе на синоптиката. Наближи обедната почивка. Към мен идваха прегърнати Джон и Дороти. Тя се смееше прекалено високо в желанието си да ме подразни, смехът й се чуваше поне до кръстовището на Втора и "Вашингтон". Държеше Аполона за малкото задниче, а с пръстите на другата си ръка бе на път да му бръкне в гащите. Той от своя страна явно не възразяваше защото позабави ход давайки и възможност да продължи с заниманието си.

- О, скъпи, не тука, неее..- гевезеше му се мило, а аз повърнах в кошчето до бюрото.

-Лузарт, нали помниш Джон, от сутринта - очите й много искаха да прочетат унижение и болка в моите но срещнаха само една разсеяност и непукизъм, от които отново ми се додрайфа.

- Кой?...А, Джон, да бе - как не се сетих.

Да бе, да! Сетил се бях не, ами цял ден надавах ухо и око да чуя какво си шушукат в другия край на офиса.

- Та, ние с Джон - тук заби сладката си муцунка в мишницата му и вдъхна дълбоко, но бързо извърна лице стараейки се да остане в съзнание - Ние с Джон ще ходим на обяд. Ако искаш, ела с нас?

Колко много казваха очите й. Можех, кълна се, да прочета надеждата примесена с отчаяние и горчива надменност която я правеше да изглежда като глупачка в собствените си очи.

- С удоволствие, но знаеш ли, имам една среща...

Ако с чук я бяха тряснали, нямаше да изглежда толкова нещастна.

- Но довечера, ако сте свободни, можем да идем да пийнем по нещо.- продължих тирадата си.

Голям съм манипулатор. Но как болеше от това... Миг мълчание, в което стрелките на стенният часовник отброиха дванадесет, вън трафикът притихна в очакване на отговора.

- Всъщност... - очите ни отново се разминаха в опита си да се срещнат, и този момент колебание прекъсна басовият глас на Джон:

- Всъщност приемаме с удоволствие. Нали, зайче?

Надвеси се над малкото си бижу колкото да види докъде е напъхала ръката си в панталона му. Е, не беше. Чупеше нервно пръсти в опита си да осъзнае какво точно изрече Джон.

- Ок-ей, значи решено, довечера в колко, в осем?

Джон-каубоят кимна радушно с глава и отнесе Дороти към близкият Биг Маг а аз заврях главата си в чекмеджето. Сега да имаше някой като Джон да ритне силно...



Денят до осем вечерта прекарах с две думи: в очакване. Опитвах се да подредя мислите в главата си докато чаках на спирката, а ситният дъждец й помагаше да не прегрее. За пръв път осезаемо усещах очарованието от разходка под дъжда. Извън душният офис, без кола, свободен като птица. В тоя ред на разсъждения, като споменах птица, си спомних за нощта в мотелската стая, когато една нелепа случайност бе изтълкувана грешно.Тъпа история. Бях поканен идната събота на годеж на приятел. Бе ме помолил да им кумувам и като бъдещ кум поех грижата по съхранението на пръстена на годеницата. В един момент в мотела той изпадна от джоба на сакото ми, Дороти отвори кутийката, помисли си, че е за нея... На което аз казах "не", тя си врътна задничето и ме заряза задигайки и колата ми. Но случката породи още размисли. Бях ли готов за брак? Можех ли да поема тази отговорност? Неща от живота, върху които един почти четирийсет годишен мъж отдавна трябваше да е помислил и решил поне за себе си, еднопосочно, все ми убягваха, все ги отлагах във времето.



Минаваше осем когато влязохме през парадния вход на "Белведере клуб" След второто питие Дороти потърси развлечение до модният подиум по който дефилираха изкуствени красавици с есенно-зимната колекция на Лагре. Ние с Джон се разприказвахме да поразсеем скуката, някой изтърва думата "риболов" и...вечерта просто нямаше свършване за нас. Не помня колко пъти зървах вълчото изражение на Дороти наоколо, ние риболувахме по бреговете на реки и езера, разменяхме спомени и лакърдии, къпахме се дори в Адриатика и пихме вода от Балатон. Светът за нас бе станал карта на водоемите, проклетият Джон покрай бодибилдинга бе обиколил на длъж и шир, познанията му бяха повече от достатъчни за написване на цяла поредица книги за флората и фауната по бреговете де що гьолове има. Харесахме се, усетих, мятахме уиски, надвиквахме се с музиката, а покрай нас изпаднала в бяс фучеше фурията Дороти.

Предполагам.

Бяхме я забравили.

Не разбрахме и кога си е тръгнала.

Помня само, че освен сметката, с Джон си разделихме и обещанието за един бъдещ риболов в събота, веднага след ритуала на младоженците. Като най-големи приятели се прегърнахме за лека нощ. Нищо не сближава мъжете така, като общата страст.

Предполагам не й към жените.



Следващият ден в офиса. Буреносни облаци пред прозорците. Святка се, потръпва стоманената конструкция на Империал Инвестинг Билдинг. Дороти е по-тъмна от най-тъмните облаци. Главата й пуши от питиетата, казвам си, а знам, че не е така. Минавам с безразлично кимване. Не ме удостои с отговор. Днес Джон го няма. Сигурно ближе рани от снощи.

Едва девет е. Трябва да ида до тоалетна, това означава, че пак трябва да мина край бюрото й. Ще стискам.

Десет и двадесет. Пикае ми се, а няма кофа. Не мога да литна. Трябва да...

- Дороти, шефът те вика!

- О, благодаря ти, Боже!

Измъкна ме провидението, тичам и забравям да затворя след себе си, облекчавам се дълго и шумно. Освободена, струята се разбива в писоара имащ кой знае защо форма на глава на венецианска куртизанка зинала широка паст. Дали пък това не бе скрито послание към нас мъжете напомнящо ни за невъзможността на избор понякога.

На някого, някъде.

Или поредната изгъзица олицетворяваща извратения вкус на днешните дизайнери. Само да не рече да ме захапе проклетото нещо.

Внезапно нечия ръка се присяга иззад гърба ми, нежни пръсти опипват слабините ми. Отскачам назад преследван от струята, едва смогвам да закопчея ципа. Дороти ме гледа с възможно най-невинната усмивка срещана някога по фото-изложбите.

- Какво, за Бога, правиш!? - недоумявам , а вълнението от изненадата се превръща в учестено дишане. Мълчаливо ме притиска към устата на куртизанката поставила ръка на чатала ми. Очите й ме гледат страстно, с другата си ръка бавно разкопчава копчетата на ризата.

- Спри, ще влезе някой...

Заключила е, по хитрата и усмивка разбирам. Къдриците й допират гърдите ми, целува ги, бързо и страстно; все по-бързо и по-страстно, а главата й се смъква все по-надолу и надолу. Обхванат съм от оная страст така присъща за "любовниците на крак". Точно като тях и аз съм забравил някъде по пътя към бедрата й себе-уважението си, а тя просото го няма. Разюздана и свободна в избора си на мъжкия пазар, незнайно защо е избрала мен за експериментите си, а аз противно на доброто си възпитание и съветите на мама не роптая срещу това.

Прости ми, мамо, че съм лош син!

Любим се на пода, тук е по-чисто и приятно от мотела. Как не съм се сетил до сега. Леко приглушената латентна светлина струяща от розовия поглед на куртизанките, напевна мелодия от скрит високоговорител, свежа струя въздух с аромат на борова гора от климатиците.

Ръката ми докосва нещо в положеното под нас сако. Бъркам и вадя пръстена. Преди да зяпне насреща ми с длан запушвам красивата и уста.

-Това не е за теб!

Мълчаливо пуши и така легнала полугола в колан и черни жартиери ми прилича на уличница. Обяснявам й за годежа в събота. Дори не ме чува загледана в точка зад гърба ми. Не я касае. Не е и тъжна, нищо, че не е за нея. За какво мисли?

- За Джон - отговаря ми. На глас ли я питах?

- Какво мислиш за Джон?

Въпросът увисва във въздуха окачен на значимостта си.

- Какво за Джон - не разбирам, не ми се говори за каубоя.

- Харесва ли ти?

- О, да - вдъхвам от дима на цигарата й, опитвам да ги откажа, но ми е така добре като усещам нея във вкуса му.

- Харесва ми, но не дотолкова, че да му предложа брак.

- Не изтрещявай излишно - срязва ме и ме целува. Отново мълчим с празни мисли в главите. Поне аз.

- Той е готин пич - опитвам се да разсея напрежението - Харесва ми, да.

Засмивам се, съвсем искрено, а тя мълчи. Никой не натиска отвън вратата, имам чувство, че всички от офиса са зад ключалката и гледат цирка. Сещам се, че ключалки отдавна няма, изхвърлиха ги преди години съвременните технологии. Оглеждам се за камери, но във ВИП-зоните няма.

- Харесва ми, дори смятаме да идем заедно на риба...

С парцал да я бяха треснали надали щеше да сътвори такава изумена физиономия.

- Каквоо?

Вече е бясна, познавам добре тази й страна.

- Спокойно де, само за риба...

- Ти да не спиш с него!

-Глупости, как можа да го кажеш?

- Спиш с Джон!

- Какви ги дрънкаш? Просто сме добри приятели, нищо повече.

Гледа ме с дъното на змийските си очета, от там повява хлад. И омраза. Ненавист. Ревност. А да, ето я думата! Откачената кучка ме ревнуваше.

- Ти спиш ли с Джон - вече под формата на въпрос се изсипва обвинението срещу мен, а тя ме яхва затискайки черния си колан помежду ни. Жартиерите му ме скубят, мръщя се, искам да й кажа.

- Защото с мен цяла година спиш, а не си ме водил на риба!

- Погледни ме в очите! - нарежда и бърка надълбоко в душата ми тоя поглед, като опакото на джоб я обръща.

- Не може за три часа в скапаното Белведере да станеш приятел с Джон!

Вече крещи, гласът и се блъска в стените и изчезва като шепот в тях, звукоизолацията си знае работата.

- А ти как можа за три дни да ме замениш - контрирам аз.



Ако знаех, че ефектът ще е толкова бърз и унищожителен, щях да й го кажа по-рано. Изведнъж се срина тази жена. Рухна покосена върху ми и притихна, само раменете й потрепваха. Ситно и бързо. Като в заключителната фаза на дълъг сексуален акт, миг преди да избухне в оргазъм. Притихнах и аз и съжалих за постъпката си. Тя плачеше. Никога не бях виждал сълзи в очите й, а сега се тресеше върху ми с цялата мъка на изтерзаната си душа. Погалих я. Чувствах се като палач отсякъл по погрешка чужда глава.

Изведнъж Дороти скочи. Яхна ме отново. По зачервеното й лице нямаше следи от плач. И нито една сълза. Бе се смяла. Беззвучно, нагло и артистично! Косата и бе слепена от потта по гърдите ми, очите й бяха изпълнени с омраза, размазаният грим и придаваше страховито изражение.

- Ти не обичаш Джон! Кажи го! - заповяда ми, а ръцете й се впиха в гърлото ми.

-Не обичам Джон, кажи го! Кажи го!

Ситуацията се бе скапала, напрежението ми дойде твърде много. Дороти излизаше от кожата на веселата похотлива бърборана и бе на път да с превърне в зъл демон на женската природа.

- Аз..не обичам Джон.

- Повтори го, Лузарт! Повтори го!

- Аз не обичам Джон.

- Пак!

- Аз не обичам Джон!

- Отново!

- Аз не обичам Джон..Дороти, спри, за бога, с тази лудост...

- Слушай ме добре и повтаряй след мен: - Аз мразя Джон. Повтори!

Бях се превърнал в послушна марионетка.

- Аз мразя Джон.

- Аз го мразя повече от всичко на света.

- Мразя го повече от...

- Повтаряй!

- ...от всичко на света.

- Мразя всичко в него!

- Мразя всичко в него.

- И ще го убия!

- Ще го убия.

- Ще го нарежа на парченца!

- Ще го нарежа на парченца.

- И ще го продам на китайците за свежо кучешко!

- Ще го продам на китайците за свежо кучешко.



* * *

-Лузарт, Лузарт...



Отворих очи, вън бе съвсем притъмняло. Мотелската стая бе осветена единствено от тъжната неоновата табела окачена точно над прозореца.



- Лузарт, мили, как заспа изведнъж...Като пън рухна на леглото. Един час вече те будя...

Съзирах нежните очертания на тялото й. Гръдта й се издигаше и спускаше равномерно и спокойно, като на спящ човек.

Но не спеше.

Имаше въпроси:

- Лузарт, скъпи, за кого е този пръстен в джоба на сакото ти?

* * *


*************

Толкова си секси

-Прекарах си чудесно.Колко се радвам, че те срещнах..
- Наистина ли?
- Да, този караоке-бар е най-вълнуващото ми преживяване напоследък...
- О, да, той е чудесен..
-...музиката, обстановката...
- Соловото изпълнение.
- ...светлините, дансинга...
- Толкова много хора...
- ...прекрасната акустика...
- И всички теб гледат.
- ...текстовете с тия големи букви...
- Обичаш ли големите ?
-... са толкова секси...
- И ти си секси, много секси!
-...и само като се чух да пея...
- Толкова секси е да пееш!
-...колко красиво се носеше гласът ми...
- Толкова секси глас имаш!
-...имах чувство, че съм Джей Ло!
- Ти си по-секси от Джей Ло!
-...а след втората текила...
- Изглеждаше по-секси от Джей Ло, Агилера и Фърги взети заедно!
- ...огън се разля в кръвта ми...
- Това ще да е бил огънят на секса!
-...и се чувствах ефирна, прекрасна...
- Ооо, колко секси е да си ефирна!
-...желана, неустоима, умопомрачително секси...
- Е за това говорех!
-...За Бога, какво правиш, спри се!
- Да се спра след толкова много навиване? Толкова си секси!
-...Трябва да спра да пия. Винаги след това или си лягам с някого, или ме уволняват на следващият ден...
- Толкова се радвам за първата част!
...- а исках само да ти се похваля, че съм била в този караоке-бар...
_ А аз имах чувството, че бях там.
-...но не беше...ох, ох, дано не ме уволнят утре.
* * *

Обещание ябълков цвят

Лондон, есента на 1888 година. Публичен дом в Актън, западната част.

Смрачава се. Градският разсилен мъкне стълба и пали газовите фенери. Зловещи сенки протягат ръце откъм ъглите на сградите за да сгреят длани на светлината.



Спуска се противна мъгла. Преминава файтон, вътре гуляят. Чуват се крясъци, смехове. Копитата отекват по каменната настилка и возилото изчезва като привидение към Хот Фопъл. Вечерта се кани да полегне между тесните улички на задрямващия град. Глухо отеква вой на псе, някой ругае. Откъм Темза вони на развалена риба, носят се пиянски песни от кръчмите по крайбрежието. Обичайните шумове, оповестяващи края на деня и началото на нощните удоволствия.

В салона е осветено и уютно. Мадам ме посреща с неприкрито задоволство и ме повежда по стълбите за горния етаж. Във вестибюла някой измъчва раздрънкано пиано, група търговци от Съсекс хвърлят зарове, препирайки се шумно.

Закръглената французойка, облечена в черна вечерна рокля крачи, полюлявайки сластно хълбоци пред мен. Червената пътека преминава по дълъг коридор, от двете страни на който са разположени стаи. В дъното на коридора е офисът на Мадам.

Тук съм на особена почит. Следвам медицина. Покрай заниманията в моргата изучих в детайли човешкото тяло и рисувах за удоволствие. Рисувах тела. Впоследствие разбрах, че имам талант, и от хоби, рисуването ми се превърна в допълнителен доход, който за беден студент като мен не беше малко. Маман, както галено я наричахме, ме помоли да й нарисувам портрет, който сега приветстваше посетителите от стената срещу входа.

Красива жена бе тя, въпреки петдесетте си години. Преминала през всичките етапи на неблагодарния си занаят, впоследствие омъжена за съдържателя на дома. След кончината му поема в свои ръце бизнеса. Едно от малкото чисти заведения от подобен род, с добра репутация. При нея бяха подбрани не само момичетата, но и клиентите. Тук отсядаха само почтени и известни джентълмени от цялото кралство. Аз бях един от малцината посетители, който рядко имаше повече от лира в скъсания си джоб.
- Как си, Питър? – погледна ме Маман над дима от цигарето си.

Очите й закачливо ме наблюдават, забавлява се искрено.

След завършването на портрета, който много й хареса, странно приятелство се завърза между нас. Предразполагаше ме към откровение нейната вътрешна доброта, умението й да изслушва и разговаря с мен. Въпреки покварата, сред която бе принудена да живее, въпреки непрекъснатия наплив от знатни гости, ухажвана и ласкана, не бе забравила и годините, в които е продавала тялото си, за да оцелее. Бе запазила онзи магнетизъм в себе си, без който човешкото общуване би било немислимо.

За мен знаеше, че съм имигрант, студент живеещ в общежитията в Мери Хаус, заработващ с креда и четка някое пени към мизерната си стипендия. Знаеше и, че съм девствен. Смя се с глас, нея вечер, през сълзи, а мен ми се искаше да потъна под килима от срам и неудобство. Едрите й гърди подскачаха вълнуващо пред очите ми, гласът й кънтеше в коридора, заотваряха се врати, любопитни глави се подаваха из зад тях...
- Питър, момчето ми, твоят проблем може бързо да се разреши. И то сега. Тук - кимна към масата в ъгъла.
- Просто си избери. Или искаш аз да ти избера?

Подавайки ми ръка, тя се опита да ме поведе към десетте момичета насядали в кръг, смеейки се весело и безгрижно в очакване на клиенти.

Издърпах се, лицето ми пламна, забих очи в земята и не смеех да мръдна.

Разбрала конфузната ситуация, в която бях попаднал, тя ме придърпа в прегръдка и ми зашепна:
- Да, да, разбрах те. Спокойно, ще се погрижа за теб. Дискретно.

Скоро дойде Сюзан, красавицата на заведението. Понякога Маман я оставяше за заместник, когато отсъстваше. Беше малко под трийсетте, не особено висока, с интелигентни черти и палаво носле. Сините й очи се засмиваха още при скръцването на вратата, винаги приветлива и мила. Често съм си мислил, че не й е мястото тук, но това бяха мои мисли, а и не можех да си представя, какво щеше да е без нея.

Сюзан ме погледна :
- Питър, ще дойдеш ли до стаята ми. Струва ми се, че има плъх. Толкова се страхувам...

Станах без да се замисля и я последвах.

Никой не разбра, че онази нощ станах мъж.

И никога след това, през годините си, не бях любен така от жена. Толкова чувствена й всеотдайна бе любовта й, че на минутата забравих страховете си. Отпуснах се в ръцете й, носех се на върха на насладата, бях щастлив без да осъзнавам по онова време истинската стойност на тази дума. Отмалели се отпускахме в леглото, тя палеше цигара и ми разказваше за Кройдън, откъдето произхождаше, за слънчевите градини на Графство Съри, в които ябълките цъфтят целогодишно.

- Ще те заведа някой ден там! – обеща ми усмихната.
- А аз ще ги нарисувам! - обещах й.

Разказваше с болка и за вечно пияния си баща, който я изнасилвал от девет годишна, за майка си, перачка в Актън, „острова на сапунената пяна“ както го наричаха, за малката си сестра Лиз, заради която бе убила перверзника, заварвайки го една нощ надвесен над леглото й. Хвърлили трупа му в Темза, а когато след дни изплувал на четири мили по поречието, никой не се усъмнил, че Джон Крю е убит в пиянска свада. Раследването било протоколно и завършило с подпис на близките при разпознаването. Никой, освен двете сестри, не знаел, майката си отдъхнала от ужасния си съпруг, а тя се махнала, за да дири късмета си. Срещнала се с Маман, която откликнала с голямото си сърце и я наела. Приела работата без особена охота, но поставена пред избора за страшното "навън" предпочела сигурността и покрива за сметка на душата си. В началото плакала непрекъснато, скърбяла за потъпканата си чест, която сама продала; за майка си и малката Лиз. С течение на времето нещата се променили, изисканите клиенти на Мадам не създавали проблеми, а и трябвало да свикне, не можела вечно да разчита на подаянията и щедростта й.

Прекъснах тъжния й разказ, вземайки я в обятията си. Любехме се в онази нощ, аз с неумението на начинаещия, тя с всичката всеотдайност на любеща жена. Има жени родени за любов. Всяка жена се стреми да получи, но не всяка умее да дава, без да иска нищо в замяна. Такава беше Сюзън. Раздаваше се без остатък, изцеждаше всичката енергия от тялото си, даряваше ме с ласки не само с умението добито от професията й, но й със сърце. Никога не бях си представял "кръщенето" си по този начин.

Беше весела в оная нощ. Смееше се постоянно, смехът и звънеше в стъкления полюлей на тавана, препускаше като необяздено жребче из стаята, после се гмуркаше при нас, в леглото. Разпиляваше коси над лицето ми, ухаеха на ябълков цвят от градините в Кройдън, милваше ме с устни, бяха меки и чувствени, топлеше ме с тяло, чувствах горещата й кръв по кожата си, палеше ме с поглед, влюбвах се, потъвах в очите й, исках да остана там, притисках я до себе си, боейки се от мига раздяла, който неминуемо щеше да настъпи...

Това беше преди месец.

През останалото време продължих да се срещам със Сюзан, но престанах да ходя в дома. Бях толкова влюбен, че не можех да си представя да я видя в прегръдките на друг. Срещахме се в квартирата на приятел. Говорехме дълго. Всяка нощ. Умолявах я да се съберем, да заживеем заедно. Тя много искаше. Така ми казваше. Но трябваше да събере пари, за да помогне на малката Лиз за образованието й. А друго не умееше. Можеше единствено да дава любов.
Бях сърдит!
Бях бесен!
Изгаряше ме ревност, мразех я от ревност!
Идваше ми да я убия от ревност!
Исках да я прогоня, за да не направя някоя глупост от ревност, но падах обезумял в обятията й. За да забравя. До сутринта. И да помня до другата вечер, в която всичко започваше пак от начало.

Днес щяхме да се срещнем отново. Снощи не се видяхме, защото трябваше да се отбие при семейството си. Закъсняваше. Уговорихме се да е тук към десет сутринта, но закъсняваше. Зъзнех сам в студената квартира. А печката бумтеше от обяд. Облякох се. В пъба отсреща поръчах чаша чай. На бара седеше червендалест ирландец и пееше. Пееше за любов и пролет. От джоба му изпадна вестник. Подадох му го. Неволно погледът ми се спря на заглавието на първа страница:

„Изкормвачът взе поредната си жертва“

Нещо стегна сърцето ми.

Опитах се да си поема дъх, но пропитият с тютюнев дим и алкохолни изпарения въздух ме блъсна в гърдите като огромен метален чук. Ушите ми писнаха от напрежение, повдигна ми се, изскочих обезумял на улицата.

Валеше.
Валеше най-прекрасният ябълков цвят, който някога съм виждал, напомняйки ми за едно обещание.
Неизпълнено.
И ненарисувано.

Небето се бе побъркало!

Аз се бях побъркал!

Светът се бе побъркал!

Протегнах ръка. В дланата ми полегна красив нежен полъх от слънчевите градини на Графство Съри, поколеба се за миг преди да се разтвори и като червена сълза се процеди през пръстите ми.

В тоя момент разбрах, че от мен си е отишло нещо, което никога повече няма да се върне.
* * *