Предизвикано бягство

Няма как да стане. Аз съм на четиридесет, тя на двадесет. Дете може да ми е. Изключено е, просто да се получи нещо. То може и да се получи, но не бива да го допускам. Инак, няма да мога да се гледам после. Срамота, ще кажат хората. То бива разврат, бива, ама ти направо се оля. И ще са прави. Нищо, че това двадесетгодишното, вечер пие по пет водки и бачка като компаньонка. Това е друго. Така ще рекат. То си има места за тази работа.
Значи ако съм на "такова място" с това двадесетгодишното, може? Инак- не!?
Дааа, такива работи.
А ме гледа, това двадесетгодишно, като котка мишок. Играе й се, хич не и е през къделката, че я коментират лелките. Гледа ме, но не!
Твърд съм аз.
Нищо, че пари под лъжичката и на сухо преглъщам.
"Астматик съм" лъжа я.
- Астматик, друг път! - смее се, а смехът и събаря прегради пред мен. Пред нея отдавна няма.
- Хайде да се надбягваме по плажа, да видим астматик ли си!
И хуква напреки на вълните, аз подир нея.
Боси остават следите ни, докато ги залее следващата вълна, и ни скрива от погледите.
Млада е и пъргава, но ми се оставя да я настигна.
Нали заради това беше цялото бягство.
Хващам я през кръста, гъвкава като сърне, изплъзва се, и пак се оставя. Палува й се, а аз едва дишам. Не от асмата.
От страст.
Косите й се посипват върху ми, събаря ме, а ми вика:
- Ех, стар бил, болен бил. Полека де, не се дърпам.
И ме залива с оня смях, дето погубвам заради него. И сме сами сред дюните, само вятърът-любопитко се вре из краката ни. А те вече са се оплели. И морето напява, леко набоцва пясък между телата ни.
И ми е хубаво, и ми се иска да не свършва никога хубавото.
Притворил съм очи, изпиват ме нейните, през кожата си го усещам. И уж съм в нея, а тя говори в мен:
"Отпусни се, зарежи предразсъдъците, изживей с мен!..."
И съм на път да го сторя, изпаднал в нега, усещам все по-силно прегръдките й; ласките й са вълшебните ръце на бляна, устните й, солено - горчиви, пухкави като прибоя.

- Абе, колко му трябва на един мъж!
- Да духне вятър под нечия пола, и е готов.
- Срамота бе, срамота!
- Тц-тц-тц! Язък! Капка морал вече нямат!
Събуждам се от сладкия унес, сепвам се, отварям очи. Две жени, на средна възраст, разговарят. Пред мен е брадясалото лице на художника. Държи в ръцете си картина, изобразяваща голо момиче на плажа.
- Добре де, ако толкова ти харесва, ще ти я дам за двадесет.
Поглеждам го изумен, тикам парите в ръката му, грабвам картината и хуквам крещейки:
- Не съм от тях! Не съм от тях!
Жените, изплашени, отскачат встрани, блещят се, а момичето от платното ми нашепва:
- Хайде да се надбягваме по плажа!


* * *