Потребност

В памет на жабешкият хор!
Летя. Над смълчани води. Ровя спомени изостанали на брега.

Бряг от мечти и бетон. Много стъкло. Реклами. И светлини. Много светлини. Мамещи, обещаващи. Но хладни като неона в тях. Илюзьорна измама, като пустинен оазис.

Изравям малка пуста уличка зад стадиона. Засипана с боклуци. Стара сграда, рухнала мазилка.

Пожарните стълби ме водят нагоре. Към покрива на света. Не минавам през парадния вход. В тая сграда се влиза отзад. Излизането е по – лесно. Или през прозореца, или през парадния на носилка. Ако има кой да дойде за теб. Ако има кой...

В тоя квартал не влизат линейки. Само по изключение. След престрелки. За труповете. А полицаите го заобикалят на две пресечки.

Ръждясалото желязо на стълбата скърца предупредително. Минавам край затворени отдавна врати, изрисувани, изписани с неприлични думи, обгърнати от паяжина, или край зейнали такива, от които се носи воня на отчаяние. Не поглеждам. Различното плаши. А тук е различно, толкова различно от там, от където идвам. Затова продължавам да тествам късмета си по скърцащите ламарини. Нагоре. Към единствената прясно боядисана в бяло врата. Тя приветливо мами току под слънцето. Чака ме. И ще се отвори, само да я достигна. Още малко, няколко само,...сто, ..стотици още стъпала, мамка му. Но катеря.

От долу, от улицата сигурно изглеждам като мравчица лазеща по огромната тухлена стена. Стремяща се да стигне ръба. Чертата. Там, дето не знае какво я очаква. Защо и е на мравка като мен да достигне толкова далеч над възможностите си? Да провери още една теория, или да стане изпълнителят в нея? Блуждаещ атом стремящ се към господство във вселената, изтърван от контрол, опитващ се да подреди хаоса по свой собствен начин; начинаещият да учи света на красиво и грозно, или просто бунтът на комара към хора на жабите, миг преди да го погълнат.

Потребност е думата. Така би отговорила мравчицата и обръщайки гръб на сплетни, зависти и омраза ще продължи да лази. Да се стреми да достигне заветната врата. Без да знае какво има зад нея. Без страх от скърцащите стълби. Към вратата. Бялата.

Самолетът хлътва във "въздушна яма", питието се разлива върху дамата до мен, а аз пак притварям очи. И ровя в съзнанието си да намеря ревящият стадион и малката уличка зад него. Старата сграда с олющени стени, изгнилите стъпала на пожарната стълба и дългият път към покрива на света. Към вратата. Бялата.
Току под слънцето.
Да се видя пълзящ натам.
Неуморно. Безспирно.

И ако все пак се случи да не достигна, нека хорът на жабите знае, че не е заради него. Просто ми е свършило времето.

И сега съм в едно друго измерение.

И започвам от начало.

Не ме е страх!

Защото съм мравка!

Р.Р. Мравките не лазят по колене! Така си ходят.

* * *