Препускат волни

Във виолетовият мрак на стаята ми изглеждаше призрачна, изваяното и тяло е като излязло от сенките във въображението на велик творец – загадъчно и неуловимо. Като пърхане на пеперудени криле долавях трептенето на въздуха от движението й. През прозореца надничаше свенливо бризът, галеше косите й, долавях неуловимия аромат на дива мента и сандалово дърво, сетивата ми попиваха неповторимото.

Съзнанието ми отказваше да приеме истината и стоеше в полусън, за да не полудее.

Надвесена над мен, разклащаше глава. Тъмните й, като грива на необязден жребец коси, се посипваха като жар върху лицето ми, зов на необятност и копнеж ме обладаваха. Изтерзаната ми душа трепереше от възбуда, ръцете ми стремглаво политнаха да обгърнат тялото й, но увиснаха в пустото. Само звънкият й смях литна към небосвода над главите ни, посипвайки го с хиляди звездици, завъртя се във вихрен танц и ме посипа със сребърен прашец.

Час по - късно лежах прималял върху измачканите чаршафи, от прозореца долиташе грохотът на улицата. Свечеряваше се. От банята се носеше припев на непознат рефрен, шумът на струите течаща вода, напомнящ планински водопад се сливаха с рефрена. След миг, в настъпващият мрак, се появи като неземно видение голото й тяло. С финеса на балерина премина през стаята, пръски вода се посипаха когато разтресе разкошната си гривокоса, нещо диво и първично имаше в грацията й, нещо неповторимо и първобитно, животинско и изящно .

Наблюдавах изумителната картина на непознатия велик творец , стараейки се да запаметя всеки един миг, тихо и алчно попивах цветовете и формите, страхувайки се от мига, в който щяха да се скрият под късата и лятна рокличка. Пристъпи към мен и ме целуна:
-Трябва да тръгвам, жребецо.
Изрече го ласкаво, без грам кокетство, усетих в гласа й огорчение. Задържах дъха от целувката й , страстна и бърза, дълго след като си беше заминала

Ароматът й остана в стаята напомняйки болезнено за липсата й. Навлякох панталона, грабнах ризата от стола и излязох. Не минах през банята, не исках да я отмивам от себе си, дотолкова желаех да е част от мен.

В бара на хотела нямаше много хора, поръчах си водка. Барманът, младо хлапе с едва набола брада, ловко насипа лед и ми смигна:
- Наздраве!

Кимнах и отпих.

Вече седмица бях в командировка в крайморския град. Службата на банков ревизор дори на морето си остава досадно и скучно занимание. Купища бумаги, калкулатори, инвентаризации и цифри, цифри. Обикновено след работа се отбивах в едно бистро до плажа да хапна, после се прибирах в хотела и заспивах. Като пребит.
В една такава вечер я срещнах. Беше втората ми от командировката. Чувствах се като сварен, затова търсех прохладата на заведението, хотелската ми стая беше без климатик, нощем едвам се дишаше. Изнурен от жегата, с неудобството от задължителните костюм и вратовръзка, цял ден тътрещ крака от етаж на етаж, от банка в банка, тъкмо се бях навечерял и допивах бирата си. Зърнах я да минава през салона на заведението, беше фрашкано с хора, а аз, сам на масата. Пристъпи и запита за свободно място. Още тогава полудях по нея. Не бе красавица от приказките, но бе излязла от приказен свят. Стегнатото й, стройно тяло излъчваше сексапил, но не похот, гарваново - черната й коса, прищипана небрежно с шнола, придаваше на бледото й лице онова излъчване, което човек наблюдава при природен феномен. Без да дразни с кукленска хубост, с правилни черти, високо чело, ваятелят не бе допуснал излишества и грешки. Бе всичко, което може да се иска от една жена.

Очите й! Господи, очите й!

Не бих могъл да ги опиша, ще кажа само, че ме докосна с поглед. Плахо и гальовно, отривисто и дръзко едновременно; в пъстротата им видях светове, нови и бленувани, забравени и преродени, неповторими.

Дори не помня как премина вечерта. Всред суетата на пъстроцветната тълпа, имаше едно диво и самотно островче. Островче, на което двама души се държаха за ръце и нехаеха за околния свят, изпиваха се с очи и устни, говореха едно и също, мислеха едно и също; до слуха им не достигаше нищо по вече от любовният припев на морските вълни, над главите им намигваха единствено звездите.
Това островче бе нашата маса. Неусетно пренесохме това кътче в хотелската ми стая. Тичешком разхвърляхме дрехите от крещящите ни за близост тела, тичешком нахлухме в банята и под струите на душа освободихме любовта си. Бурна и неочаквана, като морска буря ни връхлетя; започнала от ресторанта до плажа, продължила до първи лъчи. За пръв път от години спах така добре. Ако за сън се смята омаята на сандалово дърво и дъх на дива мента които съпътстваха от тук нататък дните ми на морето.

Когато по улицата дрънна колата за смет, видението дарило ме с толкова нежност си замина. Още докато беше в банята тананикайки си непознат рефрен усетих липсата й. Ужасявах се от мисълта за раздялата, горчивина и отчаяние запушиха гърдите ми, въздухът се превърна в бетонен прах, който запълваше дробовете ми и заплашваше да експлоадира. В тоя миг на агония в стаята нахлу светлина приела формата на голото й изящно тяло, сипейки хиляди капки кристали от мократа си коса. Дари ме с живот впивайки устни в моите, отново дишам, отново е ден и съм жив.
- Трябва да тръгвам, жребецо...

Не смеех да отворя уста да не изпадне вкусът на целувката й.
- Довчера ще се видим, нали?

„ Господи, от къде за мен такова щастие!“ - във възхита шепнех аз, докато звукът от токчетата й отекваше като ехо по стълбите. Дълго след като си бе заминала попивах аромата на чаршафите и заминах без да взема душ на работа.

Денят беше чудесен. Колегите ме гледаха учудено, поклащаха в недоумение глави шепнейки си:“Тоя да не е мръднал? От жегите ще да е“, а аз мъкнех служебния костюм и противната вратовръзка стремяща се да ме обеси тананикайки си весело. Така неусетно минаваха часовете. След края на работния ден излетях към малкото ресторантче на брега, където ме чакаше НАШАТА маса. Пътьом купих цветя, прибрах връзката в куфарчето и преметнал небрежно сако през рамо зачаках.

След малко фанфарите в изтерзаната ми душа тържествено възвестиха за появата на моята самодива. Очите й ме потърсиха, срещнаха моите, стрелна се към мен и обви с ръце врата ми. Усетих силата на младото й тяло, мигом ангели запяха в хор одата на влюбените и останахме сами на нашия остров. Звездите светеха само за НАС, морето припяваше кротко, ние се държахме за ръце, говорехме едно и също, мислехме едно и също, бяхме едно общо извисило се над суетата на шарената тълпа, нагъваща лакомо евтина цаца и пиеща кисела бира.

Нощта в хотелската стая бе по гореща и неописуема от предишната. Страстта ни бе ръководена от страха и за секунда да останем извън прегръдките си, притискахме се до изнемога, телата ни лудо преплетени се извиваха и стенеха като ранени зверчета.Болката бе сладка и ни караше още по вече да се впиваме един във друг.

Неумолима, утринта дойде с дрънкането на колата за смет. Шумът от душа и рефрена който така и не запомнях ме стегнаха отново за гърлото с оня бетонен привкус на раздялата, скоро получих глътката си живот в безпаметна целувка, до довечера, каза тя и токчетата и отекнаха по мраморните стълбища.

Така преминаваше седмицата ми в командировка. Вече ходех без връзка на работа, не знаех къде се беше запиляла, макар за последно я бях оставил в куфарчето си. Но така си ми беше по добре, а й не ми пукаше вече. Работата ми в офиса бе на привършване, беше събота, оставаше в понеделник да се обявят резултатите от ревизията и да си отпътувам за
столицата. Това всъщност много ме натъжаваше. Аз, четиридесет и пет годишният образцов банков чиновник, държащ в куфара си финансови тайни, за които някои хора биха убили; свикнал да борави с цифри, но не и с житейски реалности, бях поставен в най-нелепата ситуация в живота си. Бях влюбен до полуда в младо привлекателно момиче. По всичко личеше и тя бе влюбена в мен.

Предстоеше ми разговор, който съзнателно избягвах - в началото, защото мислех, че това „служебно „ приключение ще приключи след първата нощ, после – че ще е след втората, на третата разбрах, че няма да приключи току – така, макар още от началото да ми бе ясно, че никога живота ми вече няма да е същия. Благодарен ли трябваше да съм, или сърдит на Бог за това, което изживявам ?



Съботата

Вечерта пристъпи лениво и отпи глътка от бирата ми. Оркестърът припряно настройваше инструментите си, а морето бе застинало в очакване на нещо. Тя за пръв път закъсня. Самотата ме стисна панически за гушата и изля люти упреци в лицето ми. „Казах ли ти, че така ще стане!

Сервитьорът на три пъти носи лед в кофичката за шампанско. Цветята клюмаха унили, като че ли в кристалната ваза бе насипана отрова. Ризата на гърба ми лепнеше от пот и напрежение. Малко преди полунощ фанфарите в душата ми засвириха познатата ода. Тя влезе, потърси ме с поглед, очите й срещнаха очите ми. Засвири валс на Шопен, морето се разля в усмивка на брега, а вечерта се надигна въодушевена от масата ми и засипа небето с искри. Миг по късно ръцете й обвиваха врата ми, устните целуваха устните ми и мълвяха: „Скъпи, Господи, много съжалявам!“

Разтопен от ласките и искреното разкаяние в гласа й, аз я понесох в неудържим танц. Краката ни не докосваха пода, танца се превърна в лудешка надпревара с ритмите на сърцата ни, понесохме се в простора над смълчания град, над суетите и безверието, пулсът ни биеше в едно, изпреварвайки ритъма на времето. И тогава ги почувствах. Освободен от напрежение и страхове, видях табун от диви коне да препуска в мъглата полегнала на брега. Красиви и горди, буйни и необуздани в своя бяг, те се появиха сякаш от нищото, от небесата. Грохотът на копитата им бе съпровождан от неописуем фреш от светлини и цветове, които ни омайваха. Връщаха ни назад в годините, през вековете, в първичното на майката природа, чувствахме се сами и щастливи, зад нас оставаха изгубени в небитието тщеславието, суетата, реалността и сенките в живота.
Нощта ни продължи в познатата обстановка на хотелската стая. До късно сутринта галопираше табунът в леглото ми, смесваха се ароматите на дива мента и сандалово дърво. Разтопен от щастие попивах момента стремейки се да не пропусна и частица от неземното блаженство.

Събудих се сам, изтощен и изплашен. Слънцето отдавна бе прогонило нощта да спи, грохотът от улицата напомняше тътренето на артилерийска установка теглена от сто коня. Бензиновите пари нахлуваха през отворения прозорец, някъде изпищя чайка. Преди още да ме обхване лудостта на самотата и отчаянието от празнотата в душата, тя се завърна в живота ми. Прекрасна и свежа, с усмивка на лице разтърси буйната си грива и я разпиля по лицето ми. "Трябваше да свърша нещо, но вече съм тук, и съм твоя." Целувката й за дълго ме остави без дъх .Целият ден не излязохме от стаята. Хранехме се с любов и дребни бонбони гарнирани с водка и лимонов сок.

Цял ден и цяла нощ лудуваха мустанги, любехме се до отмала, сетне изнурените ни тела се отпускаха за кратко в тревожна дрямка, стряскайки се всяка секунда от предстоящата раздяла. Исках, но не можех да говоря, предпочетох да се отдам на мига щастие. Миг, който ставаше все и все по кратък, миг, който за нищо на света не исках да загубя. Не виждах и какво толкова мога да кажа, но тайно търсех перспектива във връзка, която от началото си беше обречена да бъде без такава. Не помнех нищо от досегашния си живот, в съзнанието ми се бе запечатала само последната седмица, ден по ден, минута по минута. Не виждах и бъдещия си такъв, знаех, че ще е хаотичен и безсмислен, тъжен и самотен до самия му край. От мрачните ми мисли ме вадеше само близостта на това пълно с всеотдайна любов горещо тяло, в което се бях вкопчил. Вдишвах го до припадък , притисках го в обятията си стенейки от болка в душата си. Неусетно съм заспал...
- Още по едно?
Гласът на бармана ме стресна. Погледнах часовника на стената – беше минал само час от как си бе заминала. Завинаги ли? Не знаех.

ПОНЕДЕЛНИК

Пих до късно, пих много, пих докато неоновата табела над вратата не изгасна и дрънкането на камиона за смет не оповести началото на новия ден. Накрая се уверих, че не мога да изпия водката в бара. Платих и не помня как се намъкнах в стаята си. Дълго стоях под душа обливайки се с ледена вода. Чак когато чух собственият си крясък се осъзнах и влязох в душната спалня. Не поглеждах към леглото мъчейки се да прекратя агонията на спомена, не дишах, за да не почувствам отново аромата й. Когато излизах, погледът ми се спря на лист хартия върху тоалетната масичка. Погледнах. Там пишеше следното: „Скоро ще се видим пак, нали, жребецо“

Не помня нито как излязох от хотела, нито как се домъкнах до банката. Пред очите ми се бе появило запенено стадо диви коне риещи нетърпеливо земята в очакване. Нейде от далеч долиташе рефрен на песен, която струва ми се бях чувал съпроводена от звук на струи обливащи голо тяло. Предчувствие за тревога от неясно естество, трепет в гърдите. Боже, как бие сърцето ми, пресъхнало е гърлото, неясни, откъслечни са фразите долитащи от време на време до ушите ми... Мислех, че получавам инфаркт. С разтреперени колене седнах, някой ми поднесе чаша с вода, отпих.

-Всичко е от жегата.
Кимнах в знак на съгласие. Шефът на банката се усмихна. Счетоводителката и главният касиер подписваха книжата, охраната дремеше вън пред входа. Днес бе затворено за клиенти.

-Да приключваме тук и да идем да обядваме, имаме повод да празнуваме -продължи мазно Шефът, доволен от ревизията. Предвкусваше тлъста премия.-Знам чудно местенце.

- Не още – дочух непознат глас зад гърба си. Обърнахме се. В помещението бяха влезли трима души с кожени облекла и мотоциклетни шлемове на главите. Пазачът лежеше упоен в краката им, а срещу нас бяха насочени дулата на пистолети. Замръзнахме кой както беше. Водачът им, едър мъж се приближи.
- Банката е застрахована, нали.



Недочакал отговор, който явно за него нямаше й значение, ме побутна с дулото в гърдите.

- Ти, сядай тук и кротувай, останалите на пода, без геройства! А ти, с големия търбух, ела с мен до трезора, по живо!

Заповедническия му тон не търпеше възражение, а оръжието в ръката му всяваше допълнителен респект.

В настъпилата тишина часовникът отмери дванадесет. Счетоводителката лекичко изпищя и прехапа устни. Касиерът бе заврял лице в шепите си и се тресеше безмълвно. Двамата се върнаха от трезора след по малко от пет минути. Носеха две касети на които ясно видях номерата. 312 и 445. Не можех да повярвам. От къде ще знаят кои са най ценните касети в трезора?

- Благодарим за съдействието – промълви иронично едрият прибирайки в огромен сак откраднатото. - След пет минути – кимна към стенния часовник- може да алармирате полицията. Но не по рано! Разбрахме ли се!

Шефът, с побеляло от страх лице кимна. Тримата се приготвяха да изчезнат.

Единият се приближи до мен и ми подаде нещо. Вдигнах глава и погледнах.В ръката си държеше изчезналата ми вратовръзка.
- Как..от къде...сте я взели - невярващ смотолевих.

Тримата се разсмяха. А този, който ми върна връзката и чийто поглед през пластмасовата преграда на шлема се опитвах да срещна, разклати отривисто глава, наляво – надясно, както излизащо от реката животно се отърсва от водата. Повтори едно до болка познато ми движение, посипаха се бисери по земята, долових аромат на дива мента и сандалово дърво.
* * *
Съвзех се проснат на пода. В банката бяха нахлули полицаи, до мен клечеше доктор и ми тикаше нещо миризливо под носа. В ръка стисках ненужната ми вратовръзка. Чак сега забелязах забодено късче хартия. На него пишеше:“ Обещах ти, че пак ще се видим, жребецо“

Аз, четиридесет и пет годишният банков чиновник, пазещ в куфарчето си финансовите тайни на най големите банки, тайни, за които някои хора биха убили, седях захвърлен в ъгъла на помещението, чакайки реда си за разпит.

В главата ми изтрополя стадо коне, див табун, необязден и свободен като вятъра.

А вятърът...вятърът отвя всички аромати.