Не искаше да светва лампата. Не и харесваше и тъмнината, но други казваха:"Светни" Като, че ли, тези други знаеха какво и е в душата. Какви са желанията и, мечтите, и има ли такива. Можеш ли да заповядаш на някого какво да мечтае? Какво да сънува? Тогава, защо беше нужно да и нареждат кога да светне? Защото така е правилно? А как е неправилно? Светът около нея бе изтъкан от правила и догми. Уверяваха я, че ако иска да е част от обществото, трябва да се съобразява с тях.
А ако не иска? Знаеха кога е родена, че е само на петнадесет,но винаги очакваха от нея да постъпва като на двадесет и пет. Може би в следствие на желанието им по-бързо да се омете от къщи. Може би лежаха нощем и си мислеха:"Веднъж да порасне и да си иде.."
"Светни лампатааа" крещяха и двамата щом минеше по коридора, а крушките се пръсваха
и увисваха мъртви на фасонките. Усмивката и успокояваше изплашената тъмнина, измъкваше я от скривалището й в ъглите просвайки я послушна, като куче в нозете и. Приюти я при себе си. Неканена, до скоро нежелана, сега добре дошла. Когато къщата им лумна в пламъци, върна жеста, скри я в себе си и заедно се кискаха на огнеборците. Стояха встрани от пламъците, таяха се една в друга и се присмиваха на човешкото безсилие. От този момент нататък, станаха неразделни.
В голямата къща наричана "Дом за хора с нарушена психика" я затвориха в кръгла бяла стая. Дойдоха доктори, професори, ровиха се в главата й, правиха й тестове, задаваха и милион въпроси.Накрая се произнесоха: "нормална". Преместиха я в друга стая, с решетки на прозорците.И когато вечерта някой викна:
"Светни лампатааа" осветлението изгоря. И всички изпаднаха в паника.И пак я понесоха по коридорите, пак я пуснаха през ситото на науката. Пристигналите капацитети от столицата се пулиха, изследваха, предполагаха, доказваха , отричаха, обосноваваха, аргументираха, спориха;изпокараха се един друг, накъсаха си дипломите, събраха ги в центъра на кабинета, заляха ги с предположения и не искайки да видят очевидното ги запалиха с недоказуемото. И лумна огън. Огънят обхвана книжата, протегна снага, пропълзя по столовете, пламнаха бюрата, масите, стените, апаратурата. Мониторите гърмяха като празнична заря, стъклата се топяха и приемаха причудливи форми. Форми на човешка суета, тщеславие и его, останали от тия, които създаваха правилата и догмите, но криеха истината. Разрушаваше се един сят на лицемерие. Излезе на двора.Беше нощ, но светлината я чакаше. Бяла и спокойна като тишина. И я прие в себе си. И я поведе. По пътя й. Обърна се. Тъмнината и помаха от стаята. Кръглата.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар