Писмо до Англия

Скъпа Маргарет,

изминаха няколко дни от как напуснах Албиона в търсене на райското кътче, за което цял живот сме си мечтали и спестявали. Мисля, че намерих каквото ни трябва. Има една страна България, трудно я открих на картата, но с помощта на Туристическа агенция стигнах невредим. Служителите им ми препоръчаха да си нося навсякъде тефтер в който да записвам чутото, така най-лесно ще науча езика. За сега съм отседнал в крайпътен мотел в полите на планината, а от утре започвам да търся нашето гнездо. Ето и някои от първите ми впечатления.

Ден първи.


Уморен от пътуването останах да си почина. На мотелската врата се почука и се показа млад мъж. Попитах го какво желае. Повика ме с жест в коридора и ми показа две момичета - с много фриволен стил на облекло: гримирани като за рок концерт, в къси поли, тесни потничета и високи ботуши( при термометър +40 по Целзий на сянка) Недоразумение – казах и опитах да обясня, че не са с мен, не ги познавам. Но той настоятелно ги сочеше с пръст и повтаряше: „ Свирка двадесет лева, нормален трий сет, пълна четиридесет.“ Така понаучих първите си думички. Не ги търси в речника, може и да не съм записал точно , но лев е паричната им единица.

Предположих, че се нуждаят от помощ, та им дадох двадесет лири, а оня ме прегръща „Ама без нищо ли, бе, съвсем без нищо? Едно масажче поне да ти направят канджите...“ Спеше ми се, отпратих ги, и без друго и грам не му разбирах.

Имат си и кабелна в мотела. Пуснах музикалния канал и се оказа, че танцьорките от кабаретата им са едновременно и певици. Изпълняват някакъв интересен стил, тук го наричат „Чалга“ Някои от тях дори пеят леко облечени. Каква взаимозаменяемост! На сутринта дойде таксито според уговорката с Агенцията и тръгнахме да разглеждаме къщи. Тук явно всички хора се познават и уважават, защото често поздравяват родителите си един друг. По време на пътуването шофьорът постоянно споменаваше майките ту на кмета, ту на областния управител във връзка с:(цитирам) „Майка ви мръсна, изпотроших си колата в тия дупки“ Не зная какво точно значи, но подобен поздрав получи и един друг шофьор, който ни пресече пътя. Любезен народ са.

Селото в което спряхме е много хубаво - наоколо гори, прохлада, птички пеят, река, над нея мост; предпоставка за идилията която с теб търсим. Влязохме в местния пъб, да се разхладим докато чакаме гида. Вярно, че бирата им бе топла и в чашата плуваше муха, климатик нямаха, а вентилаторът на тавана бе повреден, масите мръсни и захабени, а здравите столове с един по-малко от от краката на масите, но пък мезето им бе превъзходно. Викат му суджук. Приготвя се от телешко и свинско месо, с много подправки, такова не бях ял. Разводачът дойде, тръгнахме на обиколка. Улиците тесни и изровени, но разбрах, че скоро щяло да има избори и тогава ще ги асфалтират. По пътя ни срещаха мургави дечица, дърпаха ме и възбудено крещяха: „Чичка, дай ст'инки, аре де, чичка“ но нали не ги разбирах, отминавах. Попитах гида какво искат, отговори ми: „Поздравяват те с „добре дошъл“ Поласках се и усмихнат им помахах, а те възторжено крещяха:“ Скръндзааа, капиталист!“ Докато правехме оглед на поредна къща, дойде една жена, мургава, слабичка, с широки басмени гащи, мърлява и зле миришеща. Занарежда напевно: „Бате, давай пет лева шъ ти гледам на ръка; за здраве гледам, черна магия развалям, с любовно биле бая. Аре, бе, бате, ади дай три лева, а? За три лева шъ ти гледам“ Спътникът ми се опитваше да я прогони, но тя нахална налиташе отново: „Бате-грабна ми ръката - от дълъг път идваш, бате, къща искаш да купиш, къща шъ намериш, хубава къща, булката много ши я ареса, ама тука недей, че такса вземат фирмаджиите“

„Мамка ви циганска, ше ви изтребя“ - разбесня се гидът. Тогава разбрах, че на някои българи, им викат цигани. Обикалях от махала на махала, предлагане има, но нали търсех най-доброто. И намерих. Точно над реката,бяла кокетка, прозорците й със засмени очи ме гледат. Дворчето подредено,отпред лехи с цветя ухаят, над тях лозови пръчки,(асмалък им викат), хвърлят шарена сянка. Красота. И това хубаво българско слънце напекло от близо, от към планината подухва ветрец, нежно гали, шумът от водата приспивен...


Ех, Маргарет, ако сделката стане, тук много ще ти хареса. Сега отивам, че ме викат. До писане. Твой Джон.


Следва продължение

ПИСМО ДО АНГЛИЯ - 2

Привет, Маргарет


Бързам да те осведомя за събитията през изминалото денонощие.

След огледа слязохме в кръчмата(така наричат пъба тук) Там проведохме дълъг и ползотворен разговор със собственика на бялата къща. Както навсякъде, и тук цената се оказа фактор в решаване на сделката. Започнахме да се пазарим от двадесет хиляди лири. Това е твърде висока цена, трябваше да се обсъди.
(Това е цената на два автомобила Мини-купър, втора употреба плюс 2 зимни гуми)

Маргарет, хората в селото са невероятни. Собственикът беше довел няколко „авера“ Донесоха студена бира, нарязаха от прочутия суджук. Един от аверите засвири на духов инструмент(кавал) - като, че ли ято птици влетяха в душното помещение от Хайд Парк, друг пригласяше с акордеон, имаше и тъпан(нещо като ирландски ламбег, само, че от магарешка кожа; тук магарета да искаш). Пихме мастика с бира, мастиката се оказа идеален лек срещу жегата, донесоха и домашно сирене -неземен вкус, няма да хапна повече Едамер,Бри или Рокфор до края на дните си, а доматите които нарязаха на салата – Oh, Jesus, като, че ли цялата любов на слънцето беше събрана във вкуса му. Засвириха, запяха. Не разбирах думите, но песните им звучни, красиви и мелодични, за сърцето те хващат. Пригласях с „на-на-на“, доливаха ми чашата, а парфюма на мастиката така ме отнесе, Маргарет, като, че ли в анасонова приказка бях попаднал, бях крал, а аверите мои поданици. Ченю, така се казва собственикът от когото купувам, реши да ме разведе из имота.Оказа се, че реката минава през земята му. Има изоставена воденица в която са смилали зърното някога, с голям воденичен камък, много стар, от векове. Дълголетна история и традиции има тук, Маргарет. Жалко, че пустеят така безстопанствено. До късно разглеждах околността, провирахме се из гъсталаци, катерехме кози пътеки. От високо гледката е неописуема, а залеза смайва с цветове и нюанси. Не е просто залез, а прелюдия към настъпването на нощта. Докато сме скитали, някакво хлапе знаещо английски се отбило за цигари, закачили го аверите, и то им казало, че в Англия се обръщаме един към друг със „сър“. Тук тази дума е непозната, викат си „Байо“, "Ей, мой чу'ек" или „Чшъ, алооу,ади ва, Чене“ Прибрахме се да си допием, а те:“Сър Джон, Сър Джон“ Почувствах се като Гъливер сред лилипутите. По едно време влезе един българин от циганите, нарекоха го „сър Мангал“ и изпокапаха от смях. Дали „Мангал“ е уважително за циганин? Сложничко ми е още в тая еквилибристика от думи, но надявам се да свикна. Късно вечерта, между повръщанията(i`m sorry, дори британската ми сдържаност не устоя на котките в стомаха ми) и след не помня коя мастика, дадох джентълменската си дума и си „стиснахме ръцете“ с Ченю. За утре остана да уредим формалностите.Сделката върви към приключване. Скъпа Маргарет, тази нощ гостувам в бъдещият ни дом, лека нощ и до писане. Джон

Следва.

Писмо до Англия - 3

Моя Маргарет


Спах като Младенеца в обятията на Мадоната тая нощ. Щурци пригласяха на лунната светлина и творението на великия Бетовен се прероди в недрата на дивия Балкан, превръщайки го в нечувана симфония, хармонията на която не понадлежеше на никоя от познатите ми музикална форми. В едно с ромона на близката река, в унисон с чара на жабешкия хор - любовно галеха суха,опиваха сетивата, отпускаха изморените ми нозе. Сигурен съм, че би било чест за самият сър Невил Маринър да дирижира Лондонската филхармония в изпълнение на това произведение на Природния гений. Стига да може.

Сънувах воденицата, пред нея имаше керван каруци, чакащи да смелят зърно. Мъже с рунтави калпаци играеха чилик, смееха се, шумно разговаряха чакайки реда си. И теб видях, Маргарет, на герана, закичена с китка, с менци в ръце. И себе си видях - опитвах се да напия менците и да ти открадна китката. Като, че ли, сценка от друг един живот, неизживян, премина пред очите ми изтичайки с реката. Звън на камбани правеше мигът тържествен, ти се срамеше усмихнато,кокетничеше, дърпаше менците от мен, водата се разплиска и ме заля, смеехме се, а камбаните биеха все по близо...

Скочих от леглото стреснат. Ченю с кофа в ръка ме поливаше кикотейки се, а вързаната пред вратата ми коза, тръскаше глава, чанът на врата й биеше като медната камбана от съня ми.

- Ставай, сър Джон, пладне е. Днес трябва да се явим пред нотариус.

Защо е вързан този звяр тук – недоумявах. Ченю с жест- все едно пиеше от чаша се опитваше да обясни нещо.

- Не, не, не! Не искам и да чуя за мастика повече, в мен горят огньовете на Ада.

-Мастика, мастика – кимаше оня насреща ми и пак надигаше въображаемата си чаша. Не искам бе човек. Натровен съм сякаш с отровата на змията убила Клеопатра.

-Не разбираш- взе едно котле, клекна до козата. Ръцете му погалиха вимето й, заговори и гальовно, надои мляко. Подаде ми :

- На, пий. Пий да се сафирясаш, бре!

Как ли не -гнусях се, потръпвайки от мисълта да вкуся подобно нещо. Ченю вдигна съдинката, отпи; по брадата му се стече тънка бяла струйка. Тикна ми я ухилен пред лицето:

- Пий бе, ахмак, за изтрезняване.

Гледаше ме с големите си кафяви очи, пий, подканяха ме те, няма страшно.

Повярвах му, вдигнах, отпих малко, колкото да опитам, задържах глътката, езикът ми я повъртя , потопи се (Боже, какъв вкус), носът ми дълбоко пое от аромата му, течността се завъртя в устата, оплакна се в небцето и се стрелна свободно в гърлото ми. Вълшебният еликсир ме освежи и ободри доколкото можа, след снощните пътешествия в анасоновите градини.

- Ха ха ха. Браво, Джони – потупа ме по гърба - И айрана върши работа, тараторът също, но най-добра е шкембе-чорбата. Като идем в града, ще те черпя една.

Пред нотариуса изповядахме сделката, поделихме си таксата по прехвърляне на имота, и оставихме бутилка уиски „за здраве“ Така е прието по инстанциите тук. Или подават дискретно запечатан плик. Нерядко и двете. Не знам какво има в плика, най-вероятно благодарствена картичка. Поразходихме се из града, улиците им тесни, осеяни с дупки, контейнерите препълнени с отпадъци, но нали ти споменах, наближават избори. В България много обичат животните. Дори в центъра е пълно с кучета. Ходят като вълците, на глутници, клечат пред магазините, по площадите. Не ги затварят като у нас в приюти.

Старите хора са на особена почит. Седят на групи в паркове и градинки, обсъждат активно социалното министерство и споменават по някоя от майките на управляващите. Част от тях се редят с чинии и лъжици пред походни кухни, за да опитат качеството на храната приготвяна от Червения кръст и дарители. Това са дегустатори на доброволни начала. Срещах и ровещи по кофите, но Ченю каза, че помагат на икономиката за разделното събиране на отпадъците.

В малкото ресторантче открих още един приятел на българина. Седнахме за прословутата шкембе-чорба, за която Ченю ми прокламираше от сутринта. Дойде сервитьора и взе поръчката. Като се върна на таблата му редом с купичките имаше и две умрели от студ стограмки с жълта напитка. Погледнах го учуден.

- Сливова ракия. Горещо шкембе със сливова – обясни ми - най-доброто против махмурлук. Аз не ти ли казах, че шкембето върви със сливова. А наздраве!
Отпих внимателно, не ми беше много до алкохол - Каза ми за шкембето, ама за ракията пропусна . Усещам, че пуританското в рода Джонсън отстъпва пред естествеността, простота и първичния чар в щенията на обикновения човек, нуждаещ се от неща съвсем различни, от обявяваните за приоритет в световен мащаб ценности.

- Малко вони на кенеф, ама инак си я бива – обясняваше Ченю- Кенеф бе, не знаеш ли какво е кенеф...Сливовата така си мирише, запазена марка. Маде ин България.

Заливаше се от смях, кимах неразбиращо глава, сърбах врялата чорба посипана обилно с чер пипер, чесън и люто, „удрях“ по глътка от ракията. Манталитетът на хората тук е съвсем различен от този на себеподобните им в Стара Англия. За разлика от нас, тук не са необходими специални покани като посещенията за следобеден чай, например. Покойната Ана, херцогинята на Бедфорд, едва ли би одобрила подобно поведение на поданиците на Кралицата.Визитите тук съвсем не започват и завършват в определен час. Те изобщо не са чаени визити, търся сравнение с тях, заради поводите събиращи хората. Не започват и завършват с чай, а със сериозни напитки и консумация. Не приличат и на дребни сладки и сандвичи салатите с много лук и сирене,чорбите подправени с огньове, гасящи се само с ледени ракии ухаещи на „кенеф“. И изобщо не им трябват фалшиви и лицемерни поводи за напиване. Самият факт, че нямаш причина да се напиеш е вече сериозен повод. Срещат се непреднамерено, сърцата им са отворени и за нови приятели, а кръчмите са просто място за срещи и разговори. От тук успях да си направя още един извод - наистина са работлива нация.Дори по време на„купоните“ не спират да говорят за работа, това е най-често срещаната тема в разговорите им на маса.
- А наздраве -подсеща ме Ченю – тя вонята е само в началото. След третото даже започва да ти харесва.

Но вече сме на четвъртото, а няма 12часа. Тук върви като закачка между мъжете лафа:“Рано е за ракия, няма още обед “ Ако смятаме това за принцип, то той често се нарушава. Като всички принципи. Затова започват с бира.

Скъпа Маргарет, от написаното по горе може да си мислиш, че тук живеят само пияници, но категорично грешиш. Това е само част от бита на българина,който постепенно опознавам. И като бъдещ жител на тази държава, съм длъжен да участвам във всички нюанси на обществения и социален живот; обичаи, традиции и празници, мислейки и за твоето бъдещо приобщаване. Сега трябва да приключвам, че предстои да ме учат на един танц – „Буболечка кючек“. Тук е на особена почит. Трябва да го усвоя до довечера, че ще е официалното ми представяне пред съселяните. Поздрави на Албиона.


Твой Джон


Дали ще има продължение :))?

* * *