Търся истината по реката

Скука, опустял е градът, човек няма дори с кого да се скара.Кой на море, кой за риба, кой лозето си окопава.
Аз - в кръчмата на кея. Опушена една такава, стара, пълна със спомени, неголяма и уютна. С дървени столове и маси, без излишества и луксове, нищо екстравагантно. Покривките - домотакани, извезани в алено и зелено.
Всяка покривка си е жива история, като присъствена книга помни, кой кога е сядал, какво е ял и пил. С кого е бил. Какво са си говорили.
Хората, различни по характер и професия, седнат ли в кръчмата, уеднаквяват се някак си, заприличват си също като етикетите по бутилките - уж признак за различно съдържание,
а същността им е една и съща. Ферментирал гроздов сок.
Той също си има история, година, реколта, даже и дата.
Не и цена. Написаното на етикета е само заблуда, изискване за облагане с акциз, счетоводен каламбур. Защото не можеш с пет, десет лева да заплатиш труда на производителя, транспорта, отлежаването, бутилирането. Да не говорим за Слънцето. На него най много дължим за искрата в бутилките. Но свободно е То, независимо, господар на себе си и на света.
Седя си на чаша червено, ледено го обичам напук на етикецията, знаят ме тук, и го носят в кана и с много лед. Дунав тече все надолу, понякога тих, понякога син, но все тъй замислен. Много пъти се опитвах да го извадя от унеса, я с камъче го замервам, я с пръчка по брега му шибам. Само един път ми проговори, или за да ме разкара, че му бях писнал, или за да се отърси от спомени. Така или иначе, се разговорихме с него, и той ми разказа история, която ми звучеше като легенда.Част от нея бях чувал, друга не, но интересно ми беше да слушам, а и кога друг път вода ще ми проговори. И за да не ме вземат околните за луд, си общувахме тихичко, наум. Това пък научих от една старица, която хем я имаше, хем я нямаше, телепортираше се от реалността в съзнанието ми и обратно, но за нея съм ви разказвал преди. Сега слушах разказа на реката.

- Преди години - започна тя - пристигна тук един народ, хареса земите наоколо и се установи за постоянно. Борба води с местните заселници, сетне с пришълци, нападаха го непрестанно вражи орди, племена и съюзи, кой от кой по силни и лукави, но корав излезе този народ. Славни войни имаше, отстоя себе си. Заби конската опашка и заживя в мир с всички, които с мир идваха.Трудолюбив стопанин беше, тачеше боговете и домашното огнище. Хамбарите му пращяха от зърно, оборите не побираха живата стока, славата му стигаше далеч, името му будеше почит и уважение. Тъй годините минаваха. Но се зададе откъм Мала Азия облак, страшни поганци нападнаха и надвиха шепата народ. Разединен беше тогава, обезверен. Така отнесе няколко века в робство. Но където е горяло, има жарава. Мразеше тиранията, търпението се изчерпваше, надигаха глави по будните, заговориха за бунт, за въстание. Мнозина заплатиха с живота си дързостта да помислят за свобода, други избягаха извън родината.
Част от тях преплуваха мои води и се приютиха отсреща.

Плисна с вълна към румънския бряг. Дълго чаках оная нощ да продължи разказа си реката, но уморено течаха водите й, смълчана и унила беше. Замислена. Може би за ония, които е превозвала наобратно по тъмни доби, потайно и с много страх, или за надеждата, която са донесли със себе си.

Мисля си, тук са отсядали те. Окачвали са ямурлуците на ей ония пирони, до разпалената камина, отръсквали са дъжда от калпаците си, сгрявали са измръзнали длани.
Наливал е тогава кръчмарят от виното. Същото, но без етикет и цена. Същото вино, а искрата в него се е преливала във вените, смесвала се е с кръвта, на огън я е превръщала. После, огънят пламвал в очите, свъсвал веждите и давал глас на народния гняв. Гняв, превърнал се в песен. Кавалът извивал трели над сведените глави, пеел без думи, звуците му били смисъл, и зов, и вяра. Извирал гласът му от душите и сърцата им, казвал неизказаното, скритото, стаеното.Вдигал духа на обезверените, давал воля на силните, прогонвал страхливците. Когато гневът на народа се превърне в песен и всички я запеят, няма как светът да не я чуе. Народната песен, народна воля.
И се изправяли тогава главите на мъжете. Стиснали юмруци, вдигнали чела, страшно святкали очите им, но не за мъст, за справедливост се опълчили. Че няма мъст такава, която да премахне черните забрадки, да изтрие сълзите в детските очи, да върне мъртвите синове и бащи от гроба. Векове са били нужни на искрата, още толкова на песента. Събрала ги неволята на един народ. И станали неразделни.
Така твърди легендата, това е разказът. Не помня вече, доразказа ли ми го реката, аз ли си я досъчиних с пиянското си въображение.

На ей тая маса с везана покривка, на брега на Дунав се напивам от сутринта. Не от тази сутрин, всичките утрини на последните двайсет години пропивам. И не ме хваща. А уж пия от същото вино. И чакам да пламне искрата. И да чуя гласа на кавала. Защото не вярвам. И макар притчата да е недоказана истина, не съм съгласен, че историята ни е писана и кована в кръчма.
И защото искам да знам истината. И ако днес с мен пият всички мъже, и пият така от двайсет години, чакайки същото като мен, аз им казвам - да спрем.
Да спрем пиянското бездушие и безверие на народа ни.
Да повярваме в миналото си, за да променим настоящето. Защото знам, че дори и да има истина в приказката на реката, то тя не е за виното.

* * *
Иначе, тук е скука. И жега. Няма дори муха за да я пернеш
и да си го изкараш на нея. Нито пък с кого да се скараш.

* * *

Щастливият Дюк или зимна пеперуда

Лежаха от дълго. От часове. Бяха толкова премръзнали, че отдавна не чувстваха студ. Брояха тишината за приятел, защото само тя им бе останала след ужасният, стържещ звук, последвал удара при катастрофата. Плътна тишина. Ужасна тишина, всред която злокобно стърчаха отломките от металните стени на вагона. Краката му бяха премазани. Тя бе затисната през кръста от огромен къс, част от корпуса на „Щастливият Дюк“.
Вагонът за сватбени тържества, нает специално за случая.
Гостите им бяха пръснати около тях на парчета или отдавна плуваха в ледените води на Темза. Кой знае как оцеляла настолна лампа завинтена върху плота пред олтара хвърляше ярка светлина
в очите му. Притвори клепки.Унасяше се.
Когато мостът се срути, той тъкмо повтаряше след свещеника последната строфа от брачната клетва. В най - тържественият момент, изведнъж подът под тях рязко подскочи, наклони се встрани, за секунда замръзна, остана така, като че учуден от внезапната промяна на позицията, поколеба се, после рязко
се пречупи на две. Точно през средата. След което се сринаха към бездната. Крясъци, викове достигаха до съзнанието му през гледката на рушащтото се съоръжение. Носеха се надолу все едно падайки от етаж на етаж на някоя сграда; удряха се в подпорните колони, задържаха се за миг, после с главоломна скорост се понасяха, за да се блъснат в долната преграда, където пак увисваха застинали, напук на гравитацията, след което хлътваха като в бездънна яма за да продължат стремителният си полет към реката.
Стискаше ръката на Ан, виждаше само изплашените и до безумие
очи, невярващи и неосъзнаващи какво точно се случва. Вятърът се рееше в косите й, раздраната й рокля плющеше като накъсано от вражи щикове знаме; безпомощна, тя летеше пред него, а той не я изпускаше. Шумът от удара бе заглушен от нечовешките писъци издавани от ранени и загиващи хора и от разсичащият съзнанието звук на деряща се ламарина. Навсякъде хвърчаха парчета метал, предмети, тела. Изведнъж, на метър от водата, това, което бе останало от вагона замря в покой. И не помръдна повече.
Като че ли нечия могъща десница реши, че кръвопролитието за днес стига и ги запечата като миг върху филмова лента. На ръка разстояние от замръзналата повърхност, увиснали в празното, осланяйки се единствено на здравия теглич на предния вагон, заклещен на „етажа“ над тях.

Тогава глухо тупна тялото й последвано от тежкият чугунен капак на вентилацията, който я прикова към пода. Той я последва секунда по – късно продължавайки да стиска обезумял китката й. Не почувства болка. Не знаеше и кога бе наранил крайниците си. Лицето му бе на педя от нейното. Тя лежеше спокойна и бледа, не кървеше. Повика я по име.
Мълчеше.
Но бе жива!
Знаеше го!
Чувстваше го!
Дланта й бе топла и потрепваше конвулсивно в неговата. След това припадна.
От унеса го извади гласът й. Не знаеше колко време е бил в несвяст. Тя стенеше бълнувайки. Бе в шок.

Огледа се. Липсваше половината вагон и част от тавана. Там, където би трябвало да е вратата зееше празна дупка, над която още премигваше надписът „Изход“
Дощя му се да се разсмее. В ситуацията, в която бяха попаднали, нямаше изход. Никакъв. Висяха като коледни гирлянди от Севън бридж, на пет мили от най - близкият град. Погледна нагоре. Видя тъмният силует на локомотива. Стана му ясно.
По време на катастрофата, той бе останал оттатък, на здравата част от моста. След това, повлечен от тежестта на дерайлиращите вагони, бе издърпан назад и заседнал в процепа между двата борда. Седеше в почти водоравно положение и от тук ясно чу как двигателите му работят. Благодарение на здравите връзки между
звената висяха като окачени на гигантски пирон и все още не се сгромолясваха в реката. Бяха оцелели само три вагона. Другите,
откъснали се, отдавна бяха на дъното.
Дали бяха оживели машинистите? Следващият влак беше след три часа, и ако нямаше кой да го предупреди, щеше да връхлети върху тях и да ги довърши.

Годеницата му продължаваше да стене. Студът ги бе оковал в прегръдката си. Заваля сняг.Снежинките лудуваха около тях волни и ефирни, опиянени от феерията от светлина струяща от лампата, завихрени в пируети от течението, безмълвно отдали се на танца си.
Пеперуда пропълзя по вътрешността на металната фуния около крушката. Измръзнала, тя инстинктивно търсеше топлината. Пърхаше, хлъзгаше се назад и надолу, но пак упорито продължаваше пътя си към внезапното слънце. Почти го докосна, когато то я опърли с неочаквана жар, тя отскочи, блъсна се в стените на фунията, разсипа се нежен прашец от крилцата й, закръжи изплашена, но студът я принуждаваше, студът я притискаше и тя отново и отново налиташе търсейки така нужното й място под топлината. Стив я наблюдаваше с премрежен поглед:
" Глупаче, ще изгориш"
Ръката на Ан неусетно изстиваше, но долавяше пулс, биеше с неговият. Спомни си я днес, усмихната, преливаща от щастие в невинно бялата си рокля, полагаща клетвата си за вярност, впила очи в очите му. Зърна преподобният Джонсън, тържествено изговарящ заветните думи: ".. в радост и в беда, в здраве и болест, завинаги заедно. И нека само смъртта ни раздели!"
Устните му неволно подеха последната строфа, неизречената.
Дълбоко под тях дебнеше реката, ненаситна и алчна за човешка плът. Вятър просвирваше през разсечените стени на луксозният някога "Вагон за годежи"
Погледът му изгасваше, унасяше се отново, когато му се стори, че от към брега дочу сирени. "Бреговата охрана са ни видели"

- Ан! Събуди се, Ан!
*
Нощната пеперуда продължаваше упоритата си битка с тъмнината. Накрая успя. Достигна до ярката светлина, пърхайки с обгорелите
си крилца, за да умре, заслепена от надежда.
Победата над мрака!

* * *