Грохнала стара къща с увиснали прозорци, взиращи се в мен като очи на човек, който скоро не е виждал жива душа тъдява. Разкривените дъски на оградата приветстват с беззъба усмивка. Усмихва се и стопанката, ситнеща вдървено насреща ми. Подава ми стомна - глинен символ на едни отминали времена. Водата е студена, напомня извора на младостта, от който идва.
- Добре дошъл! - гласът й, топъл и мек, навява неясни, мили спомени. - Краката не държат, сине - посяда на прага, поставя ръце в скута си.
Овехтели, възлести пръсти, сключени като за молитва към земята. Не ходи на черква. На Бог не се моли(вече). Земята дава и прибира. Молба ако ще има, към нея ще е, че пътят на който е застанала е вече извървян - да стигне час по-скоро края му.
Подухва откъм дерето. Избелялата кърпа потрепва, свлича се, открива сивотата на годините. Прикляквам срещу нея, в сянката на дивия орех, побит, като исполински пилон пред къщата.
- Хубава сянка, ама тегли, изпива снагата ти - предупреждава ме.
Млад съм, ни кръст ме боли, ни крака. Намеря ли сянка - почивам си, хвана ли камък - на пепел го стривам. Як съм, не се плаша.
- На Тодора приличаш - сълза ли зърнах в окото й? - И той беше силен, непокорен.
Въздишката й, като стон се откърти, потръпна от спомена. Крехките й рамене увиснаха унило. Нищо не питам, седя и мълча. И тя мълчи, но говори на ум. Те я чуват, сигурен съм. Свикнала е така да общува с мъртвите си. Мъж има загинал във войната, синове.
Пътят към нея бе скрит в махалите. Три-четири къщи - махала правят. Три-четири махали - село. На по няколко километра едно от друго. На картата - в едно са. Ала не са. Само името едно. Чак не го помня. Записаха ми го като тръгвах насам.
Тайфата ни, все градски момчета. Язовирчето, частното хотелче, момичетата. Седмицата мина бързо - обещал бях на познат ракия да му купя, сливова. От Балкана. Идвал навремето по тия краища, пил, харесала му. Сега като чу, че ще летувам насам, ме замоли. Съгласих се, нямаше на гръб да я нося, я.
- Ракия има - чу мислите ми стопанката. - Но не е за продан, сине.
Ай да му се не види!.
- Пари не вади - спря ръката ми тя.- Тая ракия - за цяр е само. Сутрин на гладно, с мед. При треска или настинка. Или рана да наложиш. Не е за запой.
Проскърца портичката, жално изплакаха пантите. Козите от паша се връщаха. Дребни, мърляви, а виметата им като на крави. Скупчиха се около каменната сол в хранилката. Пъргавите им езици усърдно лижеха кристалните буци.
- На воля - кимна към козите - Сол на воля. Я, ела с мене. Някога в солта и газта ни бяха парите. Сега - солта на говедата, газта за болните ми стави.
Подаде ми трикрако столче, застана до най-едрата. Изтри вимето й с мокра длан, помилва го с неочаквана обич.
Животното кротна, като да заспа, когато пръстите й го докоснаха. Млякото - гъсто и пенливо, на тънка струйка запя в котлето.
Ветрецът обиколи из празните стаи, излезе на дървената веранда, провря се през простира, развя ръкавите на избеляла риза. Прозя се, да напомни свечеряването.
Вкопчен в козето виме доях несръчно под засмения поглед на стопанката.
-Нежно, нежничко и полека - нашепваше гласът й.- Като че мома милваш. За да те поиска пак, трябва да си го заслужиш. Не търпи дърпане и щипане, ласката харесва. Говори й, говори й! Да почувства че си истински, да ти се довери, да не се дърпа.
Думите й ме застигаха по прашният път, по който се видях да тичам. С риж от жегите перчем, кръпки на коленете, надянал на гърба ризата от простира. В едно неизживяно детство. Тичах и гонех парцалена топка по поляната, пусках хвърчила, вадех майски бръмбари от дупки, зелени сливи тръпчаха в устата ми. Веселото лято ме търкаляше по долове и падини, провирах се през горски шубраци, драки издираха лицето ми. Къпах се в прозрачна река(камъни и риби виждаха очите ми), пих вода от Живия извор(пълнеха се жилите ми със сили, мъж израствах).
Там някъде, между лятото и есента я срещнах. Не я срещнах, видях я. Имаше дивна снага - гората й беше дала премяна, буйни коси, слънцето с усмивка ги сресваше. Излезе от долината на мъглите и застана на хребета. Протегна ръце към небесата. Застина в молитва.
Първата и последната.
Отекна гръм! Затишие. Последва втори!
Тишината злокобно и кратко предупреди света.
Започваше война!
Зацвилиха коне, тръби зовяха войни под знамената, лъснаха щитове и дула. Надвиснаха железни облаци, изпълнени с ненавист, дулата бълваха олово, сблъскаха се щикове, стомана срещна жива плът.
И бурята, която сякаш се изви изпод земята, повлече всички в безумна, кървава вакханалия.
Сирени виеха грозно, кълняха небесата умиращите. Черни птици със злокобни крясъци се спускаха над мъртвите, предвкусвайки скорошен пир.
Гореше.
Всичко гореше.
И земята, и водата, и небето.
На хребета - обвит в омраза кръст наблюдаваше отблясъците на огньовете.
* * *
Лепкав мрак. Звездите се криеха в дима на пожарите. Нейде ехтеше камбана.
Звънът ставаше все по близък.
* * *
Отворих очи. Старицата я нямаше. Потърсих я, повиках я. Нямаше ни нея, ни козите й. И явно никога не бе ги имало. Тук царуваше миналото.
Грохналата къща ме гледаше с празен поглед през разкривените си прозорци. Тишината ме блъсна с ненавист. В пустеещият от години двор нямаше никой.
Вдигнах очи към простира на верандата.
Там нямаше простир.
Полудявам ли?
Разкривените дъски на оградата все така беззъбо ми се хилеха в настъпващата вечер. Проскърцваше увисналата панта на дворната врата. Счупени парчета от някогашна стомна се валяха в нозете ми - като ненужни, разпилени спомени.
Наканих се да излизам, тръпки ме побиваха от това място. Спънах се в нещо, залитнах. Опушено старо котле, лежеше преобърнато в локва разлято мляко.
И бутилка ракия.с
Р. Романов
2009
* * *
======
вторник, 15 септември 2009 г.
Игра до смърт
" В памет
На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...
Почивайте в мир!(ц)
Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.
* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.
* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.
* * *
На всички питбул - териери, умрели в кучкарници и изолатори,
приспани, само защото са родени от нарочената порода;
прекарали живота си, оковани навън само с варел като дом;
размножавани в клетки;
само за да бъдат вързани и изоставени в пусти сгради
когато вече не са необходими;
дрогирани, за да издържат;
умрели в битка, разкъсани на парчета, оставени да умрат сами мъчително;
хвърлени смъртно наранени върху купове с тела, за да умрат;
използвани като примамка, с извадени с клещи и без упойка зъби,
за да не наранят титуляра за битки;
жертвани, защото не могат или не искат да се бият;
застреляни, промушени, хвърлени през прозореца
и обесени, защото не са достатъчно борбени;
простреляни в гръбнака или изоставени да умрат
от жажда, глад и терор;
всички вие, хвърлени в огъня - простете на нас хората...
Почивайте в мир!(ц)
Наситено синьото на рокличката й, обутите в жълти сандалки крачета, разплаканите детски очи и протегнатите към него ръчички, това последно запомни от нея, миг, преди да го вкарат в багажника.
Отгледан като кутре, от семейство с три годишно момиченце, растеше безгрижен и любвеобилен. Играеше с малката палавница. Не се сърдеше, когато се опитваше да го яхне, ръфаше му ушите, или дърпаше опашката. Подлудяваше го звънливият детски смях, дивото му сърце се изпълваше с още по голяма привързаност и любов към детето.
Дните минаваха неусетно.
Бащата получи повишение и се преместиха в ново жилище. Там, за любимеца на момиченцето, нямаше място. Стаята й бе специално подредена от известен дизайнер; с бюро, аквариум, заемащ цялата стена, библиотека с милион книги, и макет на огромно земно кълбо, висящо от тавана. Амбициите на родителя за нея бяха големи и той неумолимо следваше плана си.
На първо място, трябваше да се отърват от питбула. Надяваше се, новата обстановка и екзотичните рибки в аквариума, да запълнят празнотата, която би оставил той в детската душа. Без особени сантименти, нареди на дъщеря си, да се сбогува с Форман. Не го трогнаха сълзите в очите, плача на детето. Бизнесмен. Свикнал на бързи и прагматични решения, позволили му да оцелее в свирепата джунгла на човешката завист, жестока конкуренция и икономическа криза, й даде точно пет минути. Разпределеното до секунда време, не позволяваше волности, програмата трябваше да се спазва. Усещайки раздялата, Форман се отдаде на инстинктите си, играеше около нея, близваше закачливо детското личице. Вкусът на сълзите, солено-горчив и непознат, караше сърцето му да отмерва последните мигове, с оня забързан ритъм на броените секунди, в който виждаше, че изтичат, а не можеше да направи нищо.
След болезнената раздяла, която още не осъзнаваше, бе вкаран в багажника на лъскава кола. Влезе покорно. След час, спряха в гараж, забутан извън града, всред лозови масиви. Огромният двор бе пълен с потрошени коли. Стар кулокран стърчеше до металната, сива барака, пригодена за работилница. На входа имаше бариера и две страшни кучета - пазачи.
Посрещна ги висок, слаб мъж, със сипаничаво, грубо лице и оредяваща рижа коса. Огромните му ръчища, с почернели от маслата нокти, висяха неестествено на хилавото тяло, облечено в син гащеризон на бензиностанции "Газпред". Орловият нос, малките, дълбоко вдлъбнати очи и небръсната тридневна брада, придаваха на физиономията му хищническо изражение. Викаха му Червения.
- Донесе ли го? - запита той. Огледа колата и отвори багажника.
- Аха, ето те, хубавецо.
Посегна и хвана козината на гърба, между плешките, повдигайки го. Форман изквича от болка и посегна озъбен, но здрава, воняща на грес и тютюн длан, стегна муцуната му в желязна хватка. Примка от неръждавейка, вкарана в дълга тръба, се впи в гърлото му. "Питманът", с наслаждение задържаше Форман на земята, изучавайки го.
- Тлъстичък ми се струва.
Бизнесменът го погледна с неразбиращ поглед.
- Какъвто е, такъв. Кинтите?
Бяха се разбрали по телефона за сумата. Монтьорът извади няколко банкноти, мъжът ги прибра и колата вдигна пушилка към изхода.
Още в началото, не се харесаха с червенокосия. Форман гризеше от яд стоманената струна, спираща дъха му, а мъжът с ненавист го наблюдаваше. Струната не поддаваше, челюстта му се окървави. Несвикнал с такова отношение, той бе объркан и изплашен. Това съвсем не му приличаше на игра. Страшното дойде, когато новият му собственик го завлече в неголям квадрат, зад работилницата. Ограденото, с метална ограда пространство, бе около четири на четири метра, разделено с диагонална линия. Не знаеше Форман, че от тази линия, ще зависи живота му. Макар и на открито, във въздуха бе застинала миризмата на болка и отчаяние. Валма козина, засъхнали върху ръждивите винкели, големи кафяви петна, накацани от мухи; всичко това подсещаше, че смъртта обикаля наоколо.
Червения извика към бараката. Показа се работник в мърляв панталон и потник, осеян с множество дупчици, от електрозаварки. На краката си носеше тежки, военни кубинки, без връзки, ожулени и разкривени от годините.
- Опа - отзова се той и с пъргава крачка затрополи към бойната площадка. Мургавото му лице излъчваше наивност и простота, дупка зееше в предната редица зъби. Ухили се и измъкна из зад ухото си овлажнена от пот цигара.
- Т`ва ли е новото псе?
Гласът му, писклив по детски, странно контрастираше на дългунестото му тяло и наскоро наболият мустак, пърхащ над горната устна.
- Доведи Касап за една "ролка" - нареди Червенокосият.
- Ооох...Касапа... - ухили се беззъбо - Ш`е го схруска е, шефе!
Малките злобни очи, под надвисналите, ръждиви вежди, мътно го изгледаха:
- А да затворя теб, в клетката, искаш ли!
- Е, де, ко толкоз съм каа`л - смотолеви Мургавия и замъкна обущата си към портала.
Преваляше пладне. Слънцето, в недоумение бе увиснало в маранята, над импровизираният ринг. Мухите с досадно жужене се разлетяха, щом в клетката прекрачи Касапа. Едър доберман, покрит с белези от рани, дишащ ситно, с оголена паст.
- Кротко! - изкомандва Мургавия и го прекрачи. Стисна верижката на врата му, запъвайки крак. Якото чудовище налиташе и едва го удържаше.
- Да те видим сега, чорбаджийски мекере! - процеди червенокосия и освободи примката.
- Махни му верижката! - нареди на циганина.
- Пит!- изкомандва той и доберманът налетя. Свикнал с битките, с жесток нрав и безмилостна захапка, кълбото от мускули и злоба се хвърли към смаяния Форман. Приел в началото всичко на игра, питбулът не очакваше такава атака Само вроденият му рефлекс го спаси от нападението на Касапа. Отскочи встрани, чу се яростно изщракване, зловещите кастанети се затвориха току пред муцуната му. Оголи зъби предупредително и тихичко изръмжа, Но не нападна. Доберманът, смаян от маневрата, се блъсна в преградата и седна по задник.
- Обръщане! - плю през рамо Червенокосия.
- Ще се научи, бате - Мургавия се хилеше, припалвайки цигарата:
- “Скречовете”, колко?
- Ще си покаже, ти си отваряй очите.
Доберманът атакува отново. Тоя път, целеустремеността му бе водена от съобразителността и рутината на безброй битки; без подценяване на противника. Форман нямаше изход, прие боя. Свел приземи глава, присвил уши, следеше действията на отсрещната страна. Като боксьор - файтер, правещ ескиваж и после нанасящ поразяващ удар, посрещна връхлитащата грамада, ловко отскачайки вляво. Едновременно с това, се изстреля мълниеносно към прелитащият, край него, доберман и заби зъби в шията му. Касап опита да се измъкне, помитайки клетката с впитият в тялото му противник, развъртя се в посоката от която дойде нападението, мъчеше се да го захапе, но безуспешно. Така, залепен като кърлеж, питбулът би могъл да виси с часове, докато силите на добермана секнат.Усещаше го, без никога да го е практикувал.
Вродената войнственост на породата му надигаше глава и бе на път да се измъкне, от цивилизованите порядки, на които бе привикнал. Почувства вкуса на кръвта му в устата си, можеше да прегризе гърлото му, но не го направи, все още под влияние на миролюбивата любов, изповядвана от хората, с които бе живял.
- Браво! - възхити му се мургавият и пляскайки от възторг по вътрешната част на бедрата си, подсвирна.
- Скреч! - кресна Червения и приготви текстолитово парче. Циганинът прекрачи животните, хвана добермана, постави му верижката и го закопча на страничния винкел. След това със заучено движение прекара ръце под предните лапи на Форман, минавайки зад гърба му, притисна силно главата му, към гръдния кош, за да затрудни дишането, докато другият му разтвори устата натиквайки парчето дърво. Само така можеха да разтворят захапката му.
- Пусни - кресна му.
Слюнка и кръв се проточиха в лига от разбитите венци. Форман пусна жертвата си. Не изпитваше злоба или омраза, към събрата си по съдба. Но усещаше неприязънът на Червения.
"Това градско псе,- мислеше си мъжът - живяло в апартамент на богаташчета, хранено със скъпи гранули, в специална чиния, спало в чаршафите на просторните им спални, това,...това разлигавено сукалче, успя да се опълчи на ветерана и любимец, Касапа! Преминал през безброй изпитания, доказал лоялността и жертвоготовността си!"
Тровеше го мисълта, че Касап позволи на новобранеца, макар и мимолетна победа. Въпреки, че не бе типично бойно куче, той бе ползван често за обучение, впоследствие и за битки. Познаваше качествата му. Неведнъж е бивал приклещен, почти умрял в захапките на противниците си, и когато всички го смятаха за свършен, той подновяваше борбата и най-често, с победа. Не разбираше и сам Червения, откъде идваха тия, невероятни сили, тая жажда за надмощие и оцеляване. Нещо сбъркано имаше в същността му, нещо по - силно и по - голямо и от даденостите на селекцията. Вероятността, някъде по веригата от Тюрингия до наши земи, през годините до днес, породата да се е хибридизирала, благодарение на човека, бе голяма. Дали причина не бе така наречената "Дълга памет" специфична за добермана?
Червения тръсна глава, в неспособност да подреди мислите си. Лисото на темето му бе пламнало от ярост. По - отмъстителен, с по - наранено его и от Касап, той желаеше мъст. Бе наясно, че доберманът отстъпва на питбула, но не очакваше такава ловкост, от едно разглезено псе. Взе го на добра цена, надявайки се на печалба в бъдеще; знаеше, че трябва да е търпелив с обучението, но позволил веднъж на емоцията да надделее над низката му натура, му изпускаше края.
- Доведи Казан! - нареди той на смуглия си помощник.
Свикнал с безумията на шефа си, Мургавия се затътри към бариерата.
Казан бе огромна, кавказка овчарка, куче пазач, нервна и раздразнителна като господаря си. Не притежаваше специфични бойни умения, но шейсет килограмовата й снага, ведно с вродената й жестокост и безпардонност, всяваха ужас.
Казан, тромаво провря огромната си глава, през решетките на ограждението и изгледа равнодушно ситуацията. Касап стоеше настръхнал и дишаше тежко. Вратът му беше окървавен. Жълтеникаво пале, с пясъчна окраска, бе легнало с изплезен език в единия от ъглите. Кавказецът, сивочерен, горд представител на своя род, отръска мощното си тяло и излая. Гласът му отекна в нагрятата ламарина, на струпаните камари автомобили. Форман потреперя.
- Айде, сега, да те видя!
Червения отвори вратата и откачайки повода, даде команда:
- Пит!
Казан бе участвал в доста битки. Външно добродушният му вид, на космат добряк, лъжеше. Притежаваше твърд и независим характер, добре оформената мускулатура на масивното тяло, всяваше сила и респект.
Недоверчив, смел и опасен, пристъпи, без да бърза.
- Пит! - повтори командата си стопанинът.
Като къс скала, мощен и непоколебим, той се хвърли напред, като за по малко от секунда, премаза дребния питбул. Остро квичене, преминаващо в писък, последва сблъсъка. Телата на двете животни, сплетени в смъртоносно кълбо, се завъртяха, в лудешки танц, в малката клетка. Кавказецът се изправи , отскочи назад с дрезгаво ръмжене и затръска глава, заблъска се в стените.
Нямаше пихтия на земята. Питбулът, като по чудо оцелял, се бе вкопчил в шията на Казан. Впил острите си зъби, затягаше хватката на челюстите си. Обляна в кръв, муцуната му се губеше, в обилната козина на овчарката, която от своя страна, правеше неимоверни усиля, да се откачи от малкия натрапник.
Свъсил вежди, Червения, наблюдаваше безмълвно. От тук нататък му бе ясен изходът на двубоя. Питбулът щеше да виси така, ако е нужно, с часове, докато на обезсиленият противник, му изтече кръвта и рухне безжизнен. Ако бе обучен, щеше да разкъса за минути съперника си.
След близо час борба, Казан започна да залита. Не искаше да губи овчарката Червения, взе текстолитовото парче и погледна към мургавия
- Скреч!
В тоя момент, озверелия, от гледката и миризмата на кръв, Касап, скъса повода и се намеси в битката. Силните му челюсти захапаха питбула за врата. Свирепото му ръмжене се смеси с канския рев на Казан. Питбулът мълчаливо стягаше захапката си. Овчарката се строполи в прахта под двойния си товар. Облени в кръв, животните се бореха, под адските лъчи на изуменото слънце.
Двамата мъже скочиха в заграденото. " Пусни!", викаха те на добермана, но своенравният, отмъстителен мъжкар, стискаше челюсти. Навряха насила дървото в устата му, надянаха му "удушвача" и след много усилия го отделиха. Кучето беснееше и се дърпаше с гневен лай, вързаха го на къс повод и се заеха с Казан. Огромното, мощно тяло, оваляно в прахуляк и съсиреци, изглеждаше жалко. Пресъхнала бе волята му за борба, изтичаше, живителната течност, от вените му, силите му привършваха. Усещаше ветеранът, че няма да издържи много, бе попаднал в жестока хватка на неопитния си противник.
- Скреч! - крещеше Червения.
- Пусни - викаше и смуглия.
Натикаха текстолита в устата му, стегнаха стоманената струна на врата му, ритаха го, блъскаха. Накрая се предаде и стегнатата му, като менгеме челюст, се разтвори. Валма кървава козина, остана полепена по муцуната му. Казан се изправи, опита несигурна стъпка, олюля се и полегна на хълбок.
- Тичай за ветеринара! - нареди Червения. - Много кръв загуби, сигурно артерия е прегризал.
Изтрополяха тежките обуща към портала, хлопна се врата на кола, моторът изръмжа.
В настъпилата тишина, се чуваше само тежкото дишане на кучетата.
- А, ти! Ела ми сега! - запенен от злоба, Червения задърпа ръмжащия Форман към купа от коли. Върза къс повод за крака на кулокрана.
- Мамичката ти, ако Казан умре! Жив ще те одера!
Ругаейки изчезна някъде. След малко се завърна, с двуметрова, водопроводна тръба. Застана широко разкрачен, вдигна с две ръце и замахна, с все сила. Форман се сви, на топка, предусещайки удара. Нещо изхрущя в гърба му, пред очите му притъмня. Болката, остра и пронизителна, го парализира за миг. Крайниците му изтръпнаха, падна като подкосен на земята. Гърдите му изхъркаха и устата му се напълни с лигава, солена течност. Ударите, неумолимо, следваха един след друг, болезнени и жестоки. Опитваше се да се откъсне, от стоманената струна, но колкото повече се дърпаше, толкова по -здраво тя се впиваше в плътта му.
Тялото му се съпротивлява известно време, после потреперя в агония и затихна. Главата му клюмна, обезсилена. Кожата му се бе превърнала в кървава дрипа; строшени, костите на ребрата му стърчаха навън.
Запъхтян, Червения спря да удря. Плю върху кучето и запокити тръбата встрани.
- Мри, мамицата ти мръсна!
Обърна се и псувайки, се отправи към работилницата.
* * *
От към бариерата се чу клаксон. Продължителен, настоятелен.
- Ангелеее!...- крещеше женски глас.
* * *
Застинало умислено, слънцето сипеше жарава. Земята, сгърчила в ненавист, набръчканото си лице, чакаше с нетърпение прохладата на вечерта. Рояк мухи, кръвожадни и зли, пируваха върху ужасните рани. До слуха му, като от друг свят, достигаха гласовете на Червения и жена му, далечни и неразбираеми. Опита се да затвори клепки, алената пелина, в очите му, се смесваше с отблясъците от купчината, смачкани автомобили, до които бе захвърлен. Миг, преди да загуби съзнание, пред погледа му се мярнаха детски крачета. Синя рокличка, на цветя, и обути в жълти сандалки крачета.
- Мамо, мамо, виж! - детският глас пропъди унеса, в който изпадаше. В обезобразеното му тяло се пробуди искрица живот. Почти спряло, сърцето му зачести ритъма си. Потърси с поглед детето, замиращият му слух се мъчеше, да долови звънкото гласче. Вместо него, от другия свят, долетяха откъслечни фрази на жената:
- ...Едва дойдох до тук! С тая трошка, ми писна вече!...Или я оправи, или купи друга! Не ме интересува изобщо! - ултимативно нареждаше съпругата - С това дете, ако закъсам някъде, какво правим тогава!...Наврял си се в тая мизерна морга..Кадърен монтьор, вместо пари да къртиш, ти...Занимаваш се с тези помияри, докога, а, кажи!?
Гласът й, в началото глух и далечен, сега бе съвсем близо.
- За последен път се разправям, с теб, Ангеле! Чу ли!...Инак, да знаеш...развод !
Последва мълчание, Червения опита оправдание, жена му го скастри и той млъкна.
И тогава отекна онова, очарователно гласче, което го бе пробудило, от опасната дрямка:
- Мамооо! Ела и виж! Тук има едно кученце, ама май е болно, лежи...
- Теодоро, млъкни! Ще ти дам едно куче, аз, на тебе! То е лошо, татко ти ще го набие!
Малките крачета се приближиха. Жълто сандалче ритна Форман по муцуната:
- На ти, лошо куче! - и отлетяха сините цветчета, като облаче, детски смях прозвуча някъде към бариерата.
Отвратено, слънцето се хлъзна към заник. Откъм запад се прокрадваше нощта.
* * *
Истината не винаги е червенокоса
" Апостоле свети,
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"
Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.
* * *
моли милостивия Бог за прегрешенията опрощение да даде на нашите души"
Сивата лента на шосето следваше наклона, отръскваше се от завоите, засилвайки се, като да искаше да излети срещу заревото на изгряващото слънце. Там, на хоризонта, където биха се слели, разтопили и избухнали в невъобразимо пожарище, на метър само, синееше морето. Мъдро и спокойно, със златните си плажове, разсънващо се, под ласката на първите лъчи.
Мигът преди разсъмване, когато душата още спи, а клепките, залепнали и непокорни, не искат да се помръднат, открадвайки последните видения от сънищата, мъжът зад волана на луксозно БМВ, бе вперил трескав поглед право в разрастващата се огнена топка, мърморейки несвързано.
"Най - после!...Сега вече Тя ще е доволна!...Дано вече е доволна! "
Кокалчетата на пръстите му, стиснали неистово волана, бяха побелели от напрежение. Изражението му - като на човек, изпитвал до скоро голяма болка, отървал се внезапно от нея, невярващ, лице на лунатик.
Въпреки сутрешният хлад и отворените стъкла на колата, човекът се потеше обилно. Потта, лепкава и противна, струеше, като че ли извирайки от душата и сърцето му. Търсейки своя път, вън от това изнурено тяло, се стичаше по челото, ръцете, краката му. Седалката му бе прогизнала.
Колата, мощна и бърза, неусетно поглъщаше километрите. Трябваше да се отърве от нея. Знаеше точното място. После, по прекия път през гората пеш, около три километра, от там на малката междуселищна спирка, автобуса и..край!
Във въображението си виждаше жълтата къща на хълма, скрита в сянката на водната кула. Там го чакаше най-важната на света жена. Най-мъдрата. Най справедливата. Най..най-строгата!
Потрепери от спомена за очите й, светлосини, до безжизненост.
Чу гласът й. Леко дрезгав от никотина, нетърпящ възражения, фелдфебелски.
- Я да видим, днес, беше ли си послушно момче!
- Да, мамо! Да! Много послушен бях днес!
Зърна заплахата в усмивката й, през валмата цигарен дим. Огненочервените й коси се спускаха заплашително, като пламъци пред лицето му.
Треперенето му се усили, тялото му се затресе, сви се, сякаш очакваше удар:
- Не!...Не!...Моля те, мамо! Не ме бий!
Изпусната за миг от контрол, движещата с бясна скорост кола, се залюля и едва не излезе от шосето. Гумите и настъпиха банкета вдигайки вихрушка прах.
- Не, не ме удряй!
Крещейки се опитваше да овладее волана, захлипа, лицето му се сви в болезнена гримаса.
Преклонението пред майка му, страхът, от тази властна жена, насаждани в съзнанието му през годините, го следваха неотлъчно.
Повтаряйки защитната фраза, колко е бил послушен, осъзна, че е сам на пътя. Дишането му стана по - дълбоко, успокояваше се. Отпусна се, опитвайки се да мисли за нещо приятно. За изминалата нощ например.
Злорадо се изхили.
Бе дебнал богаташчето цели три часа, докато го спипа на паркинга. Първо, лъскавия ресторант, където вечеря с някаква изрусена, съсухрена кукла, после гей клуба.Там стоически изтърпя опипвания и потупвания по задните части и вися на бара, на чаша сок, чакайки го да излезе от съседното сепаре. В него се бе потулило копеленцето, да мърсува с другарчетата си. Когато го забеляза да плаща сметката си, се измъкна и притаи в тъмното, зад сребристото му БМВ. Свали го с един удар. Хлапето се свлече без стон на земята. Натъпка го в багажника и потегли. Улиците бяха пусти. Светофарите мигаха на кръстовищата вяло и апатично, като да отмерваха затихващия пулс на умиращия град. Само неона на дискотеките показваше местата, където покварените се люлееха в транс, напушваха, напиваха и продаваха душите си.
" Предверието на ада " както обичаше да казва мама.
Злите й очи надзърнаха пак в душата му. Потръпна.
- Тези места трябва да се прочистят! - чу той гласа й.
- Оттам тръгва злото, трябва да се изтръгне корена му. Това е твоята мисия, момче! Разбра ли! Ти стоиш на входа на чистилището! Сега ТИ си Важният! Ти си Целителят!
"Да, мамо, да!"
Колата подскочи от неравност по пътя и го върна в реалността. Скоро съвсем щеше да съмне, трафикът се усилваше. След няколко километра бе мястото. Там щеше да зареже колата и да отнесе доказателство на майка си. За това, колко е бил послушен.
И, че е изпълнил първата си мисия. Чудеше се, ухото или окото да й даде. Или и двете?
Снощи много се стара. Дълго обяснява на втрещения тинейджър колко е грешен. Ряза с ножа си продължително по кожата му, начерта му "Картата на Светата Истината"; картата, която беше изрязана и на неговия гръб. Оглушителните писъци и агония на жертвата, не го впечатляваха. Болката и страданието бяха неизменна част от собственото му съществуване. Дотолкова бе свикнал с тях, че равнодушно слушаше крясъците му. Но хлапакът врещеше и не го слушаше. Наложи се да му залепи устата, като преди това я натъпка със собственото му бельо. Здраво овързан и безмълвен, се гърчеше, а в разширените му от страх и ужас очи, се четеше неразбиране. Търпението му обаче преля, когато му замириса на урина. Гейът се бе изпуснал. Тогава с един удар на ножа го уби. След това го намушка още няколко пъти. Забиваше острието в безжизненото тяло крещейки :
- Грешен си! Твоето страдание, е пътят към изцелението на душата ти!
Кръвта му изтече по пода на изоставената фабрика за цимент, където го бе довлякъл, превръщайки се в сивочерни, съсирени бучки.
Спомни си своето "кръщене".
През оня снежен декември, в навечерието на деветият му Рожден Ден, майка му го завари да играе с кукли, облечен в домашния й пеньоар, нацапан с червилото й. След като половин час го дави в дупка, в замръзналото езеро, го завлече в жълтата къща на хълма, полумъртъв. Там го просвети в двата основни закона на Живота:
- Послушание и Ред! Запомни ги! Завинаги!
След което му начерта "Картата" с кухненския нож. Премръзналото му тяло, почти не усети болката. Помнеше само мириса на маминия скут, където бе положен, за изпитанието. Скут, в който никога не бе люлян, и който не беше блян за другите деца. Скут, който е олицетворение на любовта, първоначалието на живота, майчини грижи и закрила.
Но той, нежеланото копеле от случайна бременност, не биваше да разбира това.
В него беше опознал болката.
Прие по неволя напътствията на майка си. Не научи друго. Растеше и живееше с мисълта, за първата си мисия, сигурен, че с това, ще помогне на света, да стане по добър.
Сребристото БМВ спусна възвишението и наближи Те - образно кръстовище. Встрани от банкета бе спряна малка, синя кола, с вдигнат преден капак. До нея стоеше жена, с червени коси и къси дънкови панталонки. Карираната й риза бе вързана по мъжки, на кръста. Кафява широкопола шапка закриваше лицето й. Жената вдигна ръка с изправен нагоре палец. Мъжът в БМВ -то намали скоростта и се вгледа.
През цялото му съществуване, хората биваха бяха описвани, като коварни и зли изчадия на Ада, а жените - като каймака на човешката мръсотия. Той не биваше да контактува с тях, освен когато им прокламираше ИСТИНАТА. Единствената жена в живота, трябваше да бъде майка му. Дори нормалните му човешки щения и инстинкти на мъжкар, бяха погасявани с ненавист и омраза от самата нея. И сега си я виждаше, яхнала го, с неизменната цигара в уста и зла усмивка.
Изплашено подаде газ, моторът изръмжа задавено, но в този момент, жената свали шапката от главата си и го погледна. Кракът му, инстинктивно натисна педала на спирачката и колата закова на място. От слабото, красиво лице, го гледаха големи, черни очи, пълни с ненавист. Тънките устни се бяха разтегнали в жестока, презрителна усмивка. Властна и строга, младата жена се приближи до отворения прозорец. Сянката й падна върху му, той се сви на седалката, като че искаше да се скрие, да потъне в нея. Потрепери когато чу подигравателното:
- Нещо си се разбързал сутринта!
Този глас! Студен и смразяващ! Нямаше съмнение!
Това бе проверка. Много пъти мама му казваше: "Бъди послушен, защото всичко виждам! Наблюдавам те!"
Момичето с червената коса се направи, че не забелязва смущението му и продължи :
- Колата ми се повреди, ще ме откараш ли? По - нататък има спирка, ще си хвана автобус.
Кимна, без да осъзнава, какво точно прави. Червенокосата отвори вратата и седна. Преметна крак върху крак, непринудено запали цигара. Пушеше същата марка, като майчините. Бледорозовото й червило остави лек отпечатък върху филтъра, в колата се разнесе аромат на парфюма й -приятен и ненатрапчив. Погледна го с тъмните си очи и той се видя в тях. Гърдите го стегнаха, въздухът не стигаше до дробовете му, започна да се дави както в оная зима, на замръзналото езеро. Очите - змии се впиваха в неговите, проникваха в мозъка му, пропълзяха в душата и стиснаха с корави пръсти сърцето му. Нямаше съмнение, това бе игра на майка му. Тя го проверяваше. Червените букли въпросително се залюляха през никотиновия дим
- Няма ли да тръгваме!
Опипом намери контактния ключ, моторът покорно измърка и колата бавно потегли.
- А ти, откъде пари за такава кола? - полюбопитства спътничката му.
Но тя знаеше, знаеше отговора на всички въпроси, щом бе тук. Умът му трескаво търсеше изход, но скован от напрежението работеше мудно, затъваше в калта на собственото му объркано съзнание, дърпаше го надолу, надолу...
Смънка нещо като " На заем ", опита усмивка, но на устните му се изписа само вяла, неубедителна гримаса. Усети, как се вцепенява от страх, всеки въпрос будеше у него съмнение и ужас, започна да се тресе, потта - тази отвратителна, миризлива слуз извираше отвсякъде и обливаше цялото му тяло. Отново и отново.
- Спри ! - изведнъж му нареди с леден глас . - Отбий тук и спри!
Подчини се мигновено. Спря колата и не смееше да я погледне. Бяха в началото на отбивка, която водеше към горски път. Денят бе настъпил отдавна и дърветата хвърляха дълги сенки на запад. Някъде пееха птици, жужаха пчели, растяха горски цветя. Но само за тоя, който умееше да ги види.
Червенокосата слезе от колата. Той усещаше, че ще се случи нещо. Нещо, което щеше да промени завинаги живота му. Момичето застана до отвореното стъкло на вратата му. Наведе се към него. Почувства отново парфюма й, зърна част от гърдите й . Тя улови погледа му и с рязко движение разтвори ризата си:
- Това ли искаш?
В гласа й се прокраднаха ония метални нотки, които бе свикнал да долавя, когато майка му го питаше: "Днес беше ли послушно момче?"
- Какво? Не, не! - смотолеви, опитвайки да сведе поглед от нежните извивки на стройната й гръд, но не можеше.
- Не ме лъжи! Това искаш, нали, богаташче ? Всички искате това!
Не и отговори и не се дръпна, когато тя замахна. Почувства вкуса на кръвта в устата си, чу хрущенето на счупената челюстна кост. Не усети болка Червенокосата замахна пак. Зърна в ръката и метален бокс, притъмня му от следващия удар, но продължи да зяпа тъпо в разлюляната й гръд.
- Мръсно копеле! - крещеше тя, отвори вратата и със сила, неподозирана за това крехко телце, го измъкна навън. Падна по очи, но желязна хватка го накара да стане. Сгънат на две, с усукана зад гърба ръка, тръгна пред нея без съпротива.
Крачеше безропотно, с примирението на животно, водено на заколение. Навлязоха в гъстата сянка на гората. Накара го да падне на колене и го засипа с безброй удари. Биеше го с къс замах, като професионален боец, знаещ как да нанесе най големи поражения с най малко усилия; биеше го, с удоволствието на садист, наслаждаващ се на агонията му.
Крещеше му че е долно копеле, че е като всички мъже, които мислят само, как да изнасилят момичета като нея:
- Мръсно богаташче! Перверзник! Като караш лъскаво БМВ, се мислиш за голям сваляч. Трябва да има още няколко като мен, за да прочистим тоя мръсен, извратен свят! Къде ви е ценностната система! Натикана в канала, за сметка на пошлостта, лицемерието, проституцията, наркотиците.
Биеше го, смесвайки странният си речитатив в канонадата от удари.Отдавна не ги чувстваше. Лицето му бе кървава пихтия. Паднал по гръб, виждаше сбраните над главата му, във величествен свод, върхове на дървета. До затихващият му слух достигаха нравоученията на Просветителката на морала, толкова
познати и повтаряни през годините, че би могъл да я цитира, ред по ред. Но достатъчно ги бе слушал. Вече и не чуваше.
Проби слънчев лъч, върховете се разлюляха в такт с химна който се понесе. Химн от песни на горски птици, жужене на пчели и мушици. Дори почувства как растат тревата и цветята. Усети, как изпуска последен дъх, стори му се, че под купола изплува смръщения лик на майка му, обвит в тютюнев дим, вдигнала назидателно показалец. Побърза да затвори очи, опитвайки се да запази тържествения миг, в който се сливаше с природата. Истинското Първоначало, започващо с неговата смърт.
Беше ли преоткрил Истината за Живота?
Наблизо изръмжа двигател и едно червенокосо, красиво създание подгони сребристото БМВ по пътя..
Съвсем наблизо,там, дето се сливаха хоризонтите, беше морето. Мъдро, спокойно, вечно.
* * *
Ухание в мрака
Беше средата на май, привечер, ухаеше на люляк.
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
Улицата, по която се прибирах след даскало, беше пресечена от ЖП прелез. Около него бяха разположени няколко малки магазинчета и една фурна. С течение на времето, прелезът се бе утвърдил, като едно от интересните места в града. Причината бе редовно преминаващия от там международен влак "Синия Дунав". Той не просто минаваше, много често спираше, да изчака паспортна проверка, за да бъде приет на Централна гара. Като всеки международен влак, си бе един любопитен факт, едно събитие за града, (за ония години) тъй като, даваше възможност да се докоснем до нещо чуждоземно, нещо непознато.
Влакът се установяваше за около половин час, което за закъснелите шофьори означаваше, заобикаляне на половината град, в търсене на други маршрути, към източните квартали, или примиренческо чакане пред дървената бариера.
Предприемчиви търговци въртяха алъш-вериш и за половин час, заработваха това, което инак припечелваха за цял ден. Въпросната фурна, за която споменах, продаваше претоплени баници и милинки, останали от обяда. Две момчета с огромни кошници обикаляха около вагоните и се провикваха;
- Тоооплиии!...Парят, паряяят!...
Изгладнелите германци, поляци, унгарци, мляскаха мазните закуски, дъвчейки шумно, поливайки хапките с боза, която пък продаваха момчетата от близката бозаджийница. Като ги наблюдавах, ми се струваше, че ядат лакомо, досущ като нашите си българи, кога изгладнеят, само дето между хапките и оригванията произнасяха по едно "Гуут!" в знак на задоволство.
Сладоледаджии, семкаджии, сини и червени балони, икони на "Света Богородица" и "Исус Христос", плетени апликации, плодове - всичката тая шарена олелия се превръщаше за тридесет минути в своеобразен панаир. Чужденците се бяха накачулили по прозорците на осветените купета, протягаха ръце, вземаха и опипваха стоката, подхвърляха монети, монетите прелитаха над главите, описвайки своеобразни дъги, ловките продавачи ги хващаха доволни. Често обаче, някой изтърваше монета, тя звънваше на паважа, някак важно, със странен звън, който нашите стотинки нямаха; монетата се претълкулваше между краката; тогава настъпваше истинска лудница:
- Моя е! - крещеше някой.
- Остави, не барай, че те пребивам!- викаше друг.
Борба, бой за дребната стойност, която най често се кротваше настъпена, от някое хлапе. Чужденците се смееха до умаляване, разсейваха се от тридневното, отегчително пътуване, искрено се забавляваха и мятаха други дребни.
От близката кръчма долиташе сръбска музика, певачка надаваше глас. В прахта се бореха малки и големи, крещяха и си разменяха удари, врява до небето; щастливият победител хукваше през глава из тълпата, гонен от разярени преследвачи.
Често, на прозорците, заставаха полуголи мадами. Вагоните тогава се окупирваха от зализани и напарфюмирани момчетии, от последните класове, войници в отпуск и прочие мъжища, вперили жадни погледи в безсрамно изложените женски прелести. Непознаващите свян чужденки, скапани от жегата в тесните купета, се кипреха по гащи и сутиени, усмихваха се широко и балалайкаха нещо на техния си език. Полъхваше лек вечерен хлад откъм Дунав, ухаеше прекрасно на люляк, жените се наслаждаваха на краткия престой, без да си дават сметка за страстите, които предизвикват. Като гладни псета, пред кланица, се тълпяха мъжете. По ербапите, се опитваха да завържат разговор, на сдъвкан немски, изпросваха си полупразни шишенца от парфюми или дезодоранти; другите зяпаха завистливо, подхвърляйки мръсотийки по адрес на чужденките.
Истинската атракция, беше Фокусника. Бивш служител на цирка, пътувал и видял много, той често изнасяше представления, развеселявайки пасажерите.
Беше слаб, над петдесетгодишен мъж, с продълговато, бледо лице и замислени очи. Носеше клоунски костюм, а устните му, винаги бяха разтегнати в усмивка. Пристигаше на дървените си кокили, незнайно от къде, прекрачваше през тълпата, без да стъпче никого, извиняваше се учтиво, на три езика и заставаше до вагоните. Завързваше свободно разговор с пътниците, докато вадеше цветя от пазвите на жените, бикини от саката на мъжете и монети от ушите на децата. Всички много го харесваха, припечелваше добре.
Разбрали, че някой говори езикът им, от всички купета прииждаха пътници, с различни молби, а той откликваше веднага, обръщайки се към заобикалящата го тълпа:
- Момчета, някой да прескочи до аптеката за дамски превръзки на госпожицата? - подаваше левче от джоба си.
Тъпанарите се кискаха притеснително. Бе, кой ще ти иде, да се излага в аптеката, за такова нещо; нали целият град сетне ще го вземе на подбив.
- Дръпнете се, глупаци! - промъкваше се някоя женица, вземаше левчето, а след минутка, доставяше пакета.
Фокусникът мило се усмихваше, проронваше някое неразбрано за нас изречение, кимваше учтиво, в отговор на изказаните благодарности и отминаваше към следващия вагон.
Често, след като влакът заминеше, накачулен от хлапетии, той ни водеше при сладоледаджийската количка. Черпеше и отговаряше на въпросите, с които го засипвахме. Разказваше ни за страните в които е бил, за порядките там, за хората. Питахме го за колите, небостъргачите, самолетите, а той говореше и говореше. Погледът му бе зареян, някъде над главите ни, гласът му, тих и напевен, ни разкриваше все нови неща, неща, за които дори не подозирахме, че съществуват; за един съвсем различен свят. Все едно ни пренасяше там, виждахме картините, които ни рисуваше; безкрайно синият океан, пустинята Блек Рок, индианските казина в Лас Вегас. Опитвахме, да си представим, едно общество, освободено от оковите на предразсъдъците и догмите;
общество, в което благодарение на собственият си труд, можеш да постигнеш много. Страната на неограничените възможности.
Гледахме го прехласнати, попивахме думите му, мечтаехме заедно с него.
И все ми се струваше, че някой ден той непременно ще намери начин да се върне там.
Говореше се, че е бил в трупата на най-известния тогава цирк, "АБРИТУС", който, дванадесет месеца в годината, изнасяше турнета зад граница. Върнал се, за да се грижи за болната си майка, а след смъртта й, мястото му е било вече заето.
Много исках да ме научи на фокуса на мистър Сенко, в който прочутия маг, оставил на бръснаря главата си да я избръсне, защото бързал, но той през смях отговаряше: "Когато ти поникнат мустаци, тогава ще те науча. Хайде, марш сега в къщи, да си четеш уроците"
И с усмивка ме отпращаше.
В тая майска привечер бързах към Жп прелеза. Единственият източник на разнообразие в сивите юношески години. Беше петък, по телевизията вървяха филми за войната, родителите ми бяха на село. Тълпата ме посрещна отдалеч, с цялата шарения и глъч на панаир. Влакът, бе спрял уморената си композиция на обичайното място, приветливо примигваха купетата, ароматът на люляк, бе примесен с миризмата на печени кебапчета, гласът на сръбската певачка се извисяваше над главите на множеството.
От към Дунав подухваше.
Ветрецът, палаво се заиграваше около коленете на бързащи девойки и понадигаше роклите им. Под възгласите на момчурляци, подвиквания и подсвирквания, момичетата свенливо придърпваха краищата им, бързайки да се скрият, зад ъгъла на близката кооперация.
Наближавайки до прелеза, видях няколко полицейски коли. Влакът бе отцепен, не допускаха никого до вагоните; тълпата бе замряла тревожно.
Мустакат старшина, респектираше множеството, застанал на величествено разкрачените си нозе, гледайки заканително изпод козирката на фуражката. Полушепнешком се питахме какво става, но не смеехме да се обърнем към пазителя на реда. Тогава обяснения не се даваха.
Чужденците се бяха накачулили по прозорците, бръщолевеха нещо. Полицаите мълчаливо и тъпо ги зяпаха, момчетата от фурната роптаеха. Изстиваха им претоплените баници.
Едър мъж, в цивилно облекло, разбута хората със служебното:
- Моля, граждани! Направете път!
Тонът му не бе умолителен. Униформените мъже му козируваха раболепно, един от тях го поведе към началото на композицията, скрита зад постройката на фурната.
Разбутах хората около мен и се измъкнах. Свих в една от уличките зад пекарната, тичешком преминах училищния двор, прескочих оградата на схлупена къщурка и излязох на следващата пряка, успоредна на ЖП линията. Бутнах скърцащата врата на склад за тухли, изкатерих се по стената, затаих дъх.
На стотина метра от мен се чуваше приглушен разговор. Думите долитаха смачкани и разпокъсани:
- ..тук някъде...най-вероятно...машинистът е свирил...не сме намерили...съвсем не знам...тъй вярно ...
До слуха ми достигаше равномерното боботене на дизеловата машина. Лавна псе. В далечината протяжно отекна сирена. Нещо тревожно се носеше в лятната привечер. Ароматът на люляк, бе примесен със злокобна неизвестност. Мрачно предчувствие свиваше на топка стомаха ми.
Спуснах се от другата страна и когато краката ми опряха твърда почва, закрачих. В настъпващият мрак, влаковата композиция ми приличаше на огромна змия, лениво проснала се между двата квартала, в подножието на циганската махала. Първите лампи вече светеха. Ръждивите им светлини се отразяваха върху металната снага на задремалия звяр.
От тая страна нямаше блокада. Около вагоните и встрани от тях, се суетяха служебни лица, светеха с фенерчета и приведени, търсеха нещо. В кабината на локомотива зърнах едрия мъж, със строгото лице. Разговаряше с машиниста, записвайки нещо в черен тефтер.
Чужденци се мяркаха из купетата, ломотейки на неразбраният си език. Отегчено се прозяваха.
Руса германка, по бикини, се разхлаждаше на един от прозорците. Пушеше тънка папироса и смеейки се, разговаряше с някого от спътниците си.
Мина железничар в омазнени дрехи. Почукваше с чук колелата на вагоните, правейки се, че не я забелязва.
Около линията имаше утъпкана пътека, по която бях минавал стотици пъти. Срещу мен пристъпваха трима униформени. Крачеха лениво, без да бързат, като на разходка.
- Е, какво да търсим повече! - мърмореше единият - Кой знае, къде се е дянала.
- Мхм! -добави другият и кимна с глава към светлинките на циганската махала:
- Я куче я е докопало, я е станала вече храна на прасета. Изсмя се глухо, а противният му глас дрезгаво изстреля към мен, щом ме зърна:
- Ти! K`во правиш тука, бе? Я марш веднага, че ей сега ти слагам прангите!
Бутна ме в гърдите, залитнах назад, препънах се в камък и се строполих по гръб.
- Ааа-ха ха ха! - отминаха със смях тримата.
Падайки, ударих лакътя си в твърдата земя, причерня ми от болка и яд. Скочих на крака и посегнах да грабна камъка. Ръката ми напипа нечие лице.
Изкрещях от ужас!
Погледнах!
В краката ми, встрани от пътеката, лежеше килната на една страна, окървавената глава на Фокусника. Колелетата на влака я бяха отделили с хирургическа прецизност от трупа и запокитили встрани от устрема си.
* * *
"Тооопли, паряяят!" дочу се от към жп прелеза.
Вагоните от тая страна опустяха.
Гласът на сръбската певачка се понесе над композицията, долетя миризма на печени кебапчета и жуженето на тълпата.
Само германката не се поддаде на изкушението. Застанала пред осветения прозорец, тя усърдно решеше разкошната си коса, а красивите и гърди примамливо се полюшваха.
Бягах по релсите далеч от множеството.
Зад мен оставаха градът, бездушието и уханието на люляк.
Бягах и потъвах в тъмнината.
* * *
понеделник, 14 септември 2009 г.
Маймуната в главата ми
На всеки от нас в душата, дреме по един звяр. Някой се изживява като лъв, друг като тигър...
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
Не знаех в мен какво животно има, дори силно се съмнявах в тия твърдения, докато...
Дъщерята си бе наумила нещо.Не знам, за женитба ли мислеше, но една вечер, реши да ни запознае с приятеля си. Докара в къщи един вмирисан на бира тип, голям като баскетболен кош и също толкова умен.
- Зетят - представи го тя - вероятният бъдещ зет -коригира малко нещата. Такава си беше, първична.
- Браво, - поздравих я - сега поне ще има кой да ти изхвърля боклука.
Нацупи се, трясна ми вратата и ми остави сувенир баскетболиста. Нали ви казвам, първична.
Отиде за цигари, успокоих го аз, имах каса Загорка за изпиване и половин печено агне, зян ли да идат. Не се трогна зетя, седна на дивана, по мярка му беше, като за него правен. Ама само за него, останалите използвахме столове. Останалите - аз и жена ми.
Празният бидон седнал на дивана ми, отваряше бутилките с око и ги изливаше в отвора, който при хората се наричаше уста, за секунда. С това темпо, не се безпокоях за съдбата на бирата, по скоро обратното, ако се застоеше достатъчно, а дъщерята не се върнеше да си го прибере, трябваше да ходя до магазина. Разговорихме се, като бъдещи роднини.
- Йо, виж са к`во, бе, мен. - започна без заобикалки - Сe`а съм в една от компаниите на морука, раз`ираш ли, щотооо, криза ли, к`во имало там, аве нещо си, не ми е работа...
Говореше вдигнал ръце пред лицето си, присвил към дланта си средния и безименния пръсти, поклащайки глава като костенурка - като, че в такт с ритъм, който само той си чуваше, накланяше тялото си обратно на наклона на главата, диванът скръцваше, този човек танцуваше; неусетно се включихме и аз и жена ми, слушахме го като говори, поклащахме се в такт с него, присвили съответните пръсти, ръкомахахме поклащайки брадички наляво - надясно, кимайки някому, който не беше в стаята, столовете подемаха скърцането на дивана, пригласяха му...
- ...Ма не`а са плашиш, мен, той дъртия арабия, даде вилата в Драгалевци, там ши си гиламе с патето (това явно беше дъщеря ми) остави едното БМВ, вярно на три години е, ама като ново, чистак-бърсак, свети, ка`ам ти, йо. Петица, кожен салон, климатик разбираш ли? Скив к'ви екстри: ЮСБ, шибидах, стерео, лудница, вервай ми! А наздраве!
Ливваше поредната бира в отвора на бидона, облечен в тениска с щампа на Харлей Дейвидсън, оригваше се звучно, умирах от завист, аз не бих могъл така, и гласеше друга, в окото-отварачка.
Жена ми подскачаше от ужас, "Псът-цъсс" съскаше бутилката и пяната съблазнително се стичаше по гърлото й:
- Пийй, пий, ве, мен, не са плаши! - канеше ме и се заливаше от смях. Дългите му крака, обути в "Найки" петдесети номер, ритаха във въздуха, като да въртяха педали на въображаемо колело, тактуваше с глава, поклащаше рамене и тикаше в лицето ми среден и безименен свити в дланта.
- Животът е кучка, мен, - рапираше той - но аз съм Хънтър! А ха ха! Ловец съм, йо, не ми дреме, раз`ираш? Имам кинти, колибка в Драгалевци, нек`во старичко БМВ, и пак не ми дреме. Дъртия ши развърже, сигурен съм, споко, само иска да е сигурен, че патето е читаво.
Смушка ме с лакът, намигна:
- Щото, бех си заплюл една, мен, Миска, от нек`ав конкурс я бех забърсал. Само цици и задник, йо, силикон "S" класа, лъскава, красавица, викам да зарадвам морука, да се успокои, че снаха има...Е, зарадвах го! Още първата нощ се опита да го вкара в кревата. А-ха-ха! Щото аз фиркан, нали, кучката обаче, капо да не остане, гепи "Ролекс"-а и нек`во пръстенче; дреболийка, с камъче, Картие - мартие, к'во беше там, ама, майната й. А, наздраве, йo!
Погледът му се насочи зад мен. Вгледа се и стана. Обърнах се. Отиде до стенната библиотека, прекара длан по лавиците. За пръв път тая вечер престана с танца на пръстите. Стоеше замислен , нещо приятно ме погали, като че ли сред авторите беше и моето име. Изведнъж, стори ми се, че разбрах дъщеря си; умницата ми, беше си намерила сродна душа, човек интелигент, човек четящ, умен и образован. Поуспокоих се. Бях склонен да забравя ексцентричното му поведение, отдавах го на младостта, а и в други времена живеем, аз така и не успях да се впиша в тях...
- Йо, мн`о яко барната изработка! - продума той, говорейки за библиотеката , наследство от дядо ми, известен майстор мебелист, за времето си.
- Но..ако знаеш сега, к`ви мебели съм поръчал от "Аристон". За двеста бона, мен!
Неандерталският му танц отново започна:
- Махагон и явор на очички, йо, испански бук за спалнята, орех за трапезарията. Убийство, мен!
Така, прав до стената, почти опиращ тавана с кухата си глава, присвил колене, с изсулени панталони, кимаше и тактуваше, като туземец от неоткрито племе из джунглите на Амазония. Тениската с харлея бе залята с бира, "Найки"-то, петдесети номер, тъпчеше килима ми; моят зет-интелигент се оригваше и ми намигаше свойски; нещо се завъртя пред очите ми, световъртеж, или
маймуната в мен не издържа, отворих вратата, сграбчих го за раменете, обърнах го към изхода, за да не гледам противното му лице, и с все сила го изритах в задника. Неочаквано и за самия мен, той прелетя улицата и залитайки, се строполи до кофите за боклук, където му беше мястото.
Тръшнах вратата и едва поемайки си дъх се облегнах на стената.
Жена ми, сдъвкала вика си, застанала в средата на хола, бледа и беззащитна, като икона, в уплах, стискаше умолително ръце.
- Спокоен съм, спокоен съм вече! - лъжех я аз.
От лавиците без укор ме гледаха Вазов, Вапцаров, Достоевски.
* * *
неделя, 13 септември 2009 г.
Сийо, дай солта
Гласът срещу мен наема инерция. Апартаментът кънти. Лампата премигва, аха да угасне.
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?
Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!
Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.
Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!
Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...
Да! От утре!
* * *
- До кога!? Питам аз!... До кога да търпя това!...Сутрин ставам по тъмно, десет часа въртя кормилото на камиона. След това бягам на гарата. Там съм почасово. Прехвърлям сто торби цимент, да изкарам още някой лев. Прибирам се, като пребито куче, от умора. Едва, едва. И искам да седна, да си почина, да пия и аз една ракия, като хората. Нито ракията изстудена, нито салатата овкусена. Мамка му и живот! До кога, питам аз !?
Седя кротко, не шумвам. Плетката се е изхлузила от ръцете ми. Не мърдам. Гледам тъпо в килима.
- Айде, бе! Играйте като хората, бе!
Вдигам предпазливо поглед. Телевизорът излъчва мач на националния отбор. Сигурно пак играят слабо, защото гласът отново стига тавана на фалцетните си възможности. Посипва се мазилка от горе, лампата ситни като радист: угасва-светва-угасва, тапетите по стените са се нагърчили от ужас.
- Говеда! Тъпанари! Некадърници! Това вашето не е игра! Пълни идиоти! Олигофрени! Кой ви пусна на терена!
Мълча си, леко придърпвам с крака кълбото, не успявам. Котката свила се под дивана съска, като пепелянка и показва нокти.
Ааа, стига ми един недоволен!
- Ей, алоу, треньорчето! Пуснете Бербатов бе! Нещастници! У -у -у!
Край! На тъмно сме. Добре поне, че лампите в коридора светят, хвърляйки бледа светлина през матирания процеп на вратата. Крясъците могат да накарат и телевизора да замлъкне, засега, само дикторът онемя. Край на полувремето. Слава Богу. Малко тишина. Чуват се само приборите на масата, дъвчене и жадно отпиване.
Нощта наднича плахо през прозореца, но остава непоканена, отвън.
- Мамка му и живот! - с полупълна уста сдъвква нова тирада гласът:
- Днес гледам, бензина увеличили, гуми зимни трябват за колата, на две места работя, пребивам се като магаре, а една свястна салата няма кой да направи!
Айде, пак се почва.За сега се трае. Ако още веднъж ревне, чакам да позвъни домоуправителят.
- Ей, най - после, бе! Дойде му ума на тоя треньор. Бербатов пусна! А така! Давай, Берба! Покажи им играта!
Пустото кълбо, едва го дотътрям с крак. Тъкмо да се наведа, да го вдигна и нашите вкарват.
- Гооол!- крещи гласът, а котката обезумяла, скача в скута ми.
- Гооол! - носи се из стаята, съдират се тапетите, лъсва голата стена под тях, грозна и сива, издрънчават стъклата, пръсвайки се на милион парченца и без звук потъват в килима.
- Гооол!
И прах не пада вече от тавана, всичката мазилка, осветителни тела, картини и апликации, дори на мама ковьорчето, се валят по земята, в несвяст. Без капка надежда от рехабилитация.
Котката се е впила в гърдите ми, без дъх. И аз съм без дъх. Оглеждам хола, като след война е, всичко нагоре с краката. До гуша ми дойде да чистя, готвя, пера и гладя. Да рина мръсотии след всеки мач, да сменям тапети и електроуреди, да правя салати и изстудявам ракии, да не си знам почивката. Да не знам кога е ден, кога нощ. Всичко, всичко по силите си, за да не чувам този вечно сърдит и недоволен глас. И за да получавам по мъничко любов. Мъничко внимание, едно цвете поне да ми се поднесе, ей така, без повод. Малко радост. Толкова ли много искам!?
Господи, благодаря ти! Благодаря ти, че не ми позволи да си разменим ролите с жената, за една седмица, както препоръчаха в брачната консултация. Аз не бих издържал на тоя ад! Благодаря ти!
Нощта се е отдръпнала от прозореца, оставила ни е на самотек, единствено звездите избледняват нейде, високи и далечни.
Ставам най - после от дивана, краката ми са изтръпнали, едва правя крачка, рухвам на стола; бая съм се скапал днес. С поглед обхождам масата. Ракията изстудена, блещукат кристалчета по бутилката, стича се сълза, попива в колосаната покривка. Салатката, чашките, подредено всичко, с вкус и желание. Заглеждам се в жена си, надянала е очила. Боже, откога ги носи!? Тананика си нещо, довършва пуловера ми. По косите й сребрее, от цимента дето е пренасяла ще да е.
Засмивам се.
Вдига глава от куките, взира се в мен, усмивка ляга на бледите й устни, в очите й съзирам умора. Дългият й ден свършва много след моят.
Не! Не може така да продължава! Трябва да се сложи край на това! Трябва да променя коренно отношението си към нея.
Тя заслужава повече! Много повече! И за децата, които ми роди, и за всичката й вярност и преданост през годините. Затова, че се грижи безмълвно, всеотдайно, неуморно за семейството ми. Ще ми се да я прегърна, да й кажа нещо мило...
- Кире! Хайде яж, че вечерята ти изстива. Какво ти е днес, да не си болен? И дума не си казал, откак се върна от гарата. Всичко наред ли е? Много ли си изморен? Стоплила съм бойлера, хайде хапни, че да си вземеш душ, да си полегнеш. Хайде, ще ти направя масаж, знам колко обичаш. Кире?...Чуваш ли ме,. Кире?
Гласът й, разтревожен и нежен, достига до слуха ми отдалеч, от планета някаква сякаш; усещам дланта й по главата си, милва ме,
надниква в очите ми, усмивката й е толкова искрена...
Трябва! Край! решил съм го! Пълна промяна! Никакви крясъци, викове, обиди, закани! Несправедливо е! Пълна промяна! Реших го! Реших го, така ми олекна!
- Оле, Кире, това в косите ти от цимента ли е? - засмива се отново. - Ох, милият ми, помъдряваш!
Пия ракия, мезвам...
- Сийо! Дай солта! Пак не е овкусена тая салата! Докога бе, мамка му стара!
Чувам гласът на диктора. Мачът започва. Днес трябва да бием! Дано да пуснат Бербатов, че инак сме гола вода!
- Сийооо! Не ме ли чуваш! Хвърли тази плетка и донеси солта, да не ставам! Мамка му и живот!
Да! пълна промяна. Ама от утре!
- Сийооо! Солта ти казах!...
Да! От утре!
* * *
Виртуални кошмари
Влюбих се. И съм луда съм по него. Той, поетче някакво, измислено. Как стават тия работи, четеш нещо, и си мислиш, че за теб е писано. До вчера бих се изсмяла на подобно твърдение. Виртуална любов. Ха! Че тя е само за ученичките. А съм вече на трийсет и шест. Познатите ми твърдят, че съм със златно сърце, но всъщност съм луда. Малко хора го знаят. Крия истината и от себе си. Все едно и аз не знам. Може и заради това да не намирам точното си място в този свят. Къде ли не го търсех. Но глупостта да опитам да се намеря във виртуала, беше най - голямата. Аз уж за забавление прекрачих там, в света на Интернет, та го открих тоя. Измисленият. И като всяка илюзия без стойност, хубава. Край него бъкано от фенки. И аз фен му се писах. Барабар Петко с мъжете. Той на всички се усмихва, с всички любезен. Изпросих си и аз усмивка. Такава, две точици и скобка. Уж нищо, знаци някакви, а ми хареса. В реал не получавам и толкова.
И от там започна всичко. От усмивката му. Боже как ми се усмихна само. Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката. Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
Това трябваше само за мен да е.
И се усетих.
Ревнувам от другите, на които се усмихва.
Ревността е гадно нещо. Промъква се се като пеплянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз самодива.
Голяма луна, щурци пеят.
И му се отдадох.
В съня си.
Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
Исках го.
Нежността събирана в душата си с годините исках да му дам.
На него.
Самотният ездач.
Самодивският си сън исках.
Започнах да живея с тази мисъл.
Беше ме обсебила.
И се реших.
Написах му.
И за съня, и за чувствата си.
Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.
" Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."
Това ми написа.
Сетне разбрах, бил женен щастливо от двайсет и пет години. Изгарях.
Любовта ми се превърна в омраза, ненавист.
Към него и към самата себе си.
Не бях в състояние да мисля трезво.
Откачих.
Държах се като глупава ученичка.
Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше.
И беше непреклонен.
Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми.
Да се изгаври.
Знаех че ги пази.
От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли.
Или не му се занимаваше с мен.
Или просто наистина беше поет. И душата му не му позволяваше да ме омаскарява пред всички.
Изгарям от желания смесени с ненавист.
Безумна пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми.
Висях пред компютъра денонощно.
Луда ли съм наистина?
Скапана от взиране в монитора съм заспала.
И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил.
Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ.
Завидях им.
Така съм заспала.
И уж съм в сън някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже.
Двама.
Не са били влюбени.
Облечени са в черно, като сенки.
Движат се тихо, предпазливо. Като крадци!
И уж са до колата, в дома си ги виждам.
Изтръпнала съм.
Те са с маски.
Отминават ме.
Продължават към следващата стая.
Господи! Не!
Отиват към детската!
Не! Мили Боже, не!
Не детето ми, не!
Искам да изкрещя, но без глас съм.
Искам да стана, като от бетон излята съм.
Сраснала съм се с пода.
Не мога да мръдна!
Всичко в мен е огромна топка страх.
И пулс.
Пулсът се катери в слепоочията ми,
бумти главата ми,
ще избие,
ще избухне в кърваво - червено,
ще се разлетя на късчета.
Опитвам се да мисля, празна съм.
Задушавам се.
Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
Но ясно виждам крачките им към детската.
Не!
Моля ви, не детето!
Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва.
Припаднала съм...
Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
- Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
Господи! Благодаря ти!
Прегръщам го. Жив и здрав!
С най - голямата нежност, която мога да притежавам.
Майчинската!
Осъзнавам, че всичката е само за него.
Синът ми!
Проклети сънища!
Проклет Интернет!
Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
Ще се махна от шибаното пространство.
Ще влизам само в кулинарни сайтове.
Там поне няма поети, които да чета.
И няма да ровя в ненаписаните думи търсеща послания.
Ето го пред мен.
Посланието на живота ми!
Смисълът ми!
Детето ми!
* * *
И от там започна всичко. От усмивката му. Боже как ми се усмихна само. Дали заради шарената ми рокличка, дали заради загара с който толкова се гордея, или е заради елегантните обувки с нисък ток? Глупости! Откъде ще знае тия неща? А той сякаш ги знаеше. И се запалих. Не толкова да го чета. Да не е Яворов! Но да ровя в написаното и във всяка строфа послание до себе си да откривам, там беше тръпката. Не ме интересуваше, че посланията на поетите са за всички.
Това трябваше само за мен да е.
И се усетих.
Ревнувам от другите, на които се усмихва.
Ревността е гадно нещо. Промъква се се като пеплянка и изсмуква душицата ми, покой не ми дава.
Една нощ го сънувах. Язди жребец, аз самодива.
Голяма луна, щурци пеят.
И му се отдадох.
В съня си.
Събудих се вир-вода и осъзнах, че го искам.
Исках го.
Нежността събирана в душата си с годините исках да му дам.
На него.
Самотният ездач.
Самодивският си сън исках.
Започнах да живея с тази мисъл.
Беше ме обсебила.
И се реших.
Написах му.
И за съня, и за чувствата си.
Като отсечена се почувствах, когато ме отряза.
" Щом преливаш от нежност, раздай я. Сигурен съм, че около теб има кой да я желае. Аз не съм твоят човек."
Това ми написа.
Сетне разбрах, бил женен щастливо от двайсет и пет години. Изгарях.
Любовта ми се превърна в омраза, ненавист.
Към него и към самата себе си.
Не бях в състояние да мисля трезво.
Откачих.
Държах се като глупава ученичка.
Дебнех замаяна да се появи в сайта, направих си няколко акаунта, пишех му с различни имена, бързо ме усещаше.
И беше непреклонен.
Не знам как се удържа да не публикува открито обясненията ми.
Да се изгаври.
Знаех че ги пази.
От коректност ли, не искаше да си цапа ръцете ли.
Или не му се занимаваше с мен.
Или просто наистина беше поет. И душата му не му позволяваше да ме омаскарява пред всички.
Изгарям от желания смесени с ненавист.
Безумна пиша двусмислени текстове, разчитайки, че той ще ги види. Усмихвах се на всички, но не бяха за тях усмивките ми.
Висях пред компютъра денонощно.
Луда ли съм наистина?
Скапана от взиране в монитора съм заспала.
И ми се стори, че заваля. Трябва да затворя прозорците. И станах да го направя. Нощта бе прогонила и звездите от небето. Дъждът се усилваше.
На паркинга отпред работеше на празен ход автомобил.
Сигурно са влюбени, целуват се за лека нощ.
Завидях им.
Така съм заспала.
И уж съм в сън някакъв, а виждам, че посред нощ от оная кола излизат мъже.
Двама.
Не са били влюбени.
Облечени са в черно, като сенки.
Движат се тихо, предпазливо. Като крадци!
И уж са до колата, в дома си ги виждам.
Изтръпнала съм.
Те са с маски.
Отминават ме.
Продължават към следващата стая.
Господи! Не!
Отиват към детската!
Не! Мили Боже, не!
Не детето ми, не!
Искам да изкрещя, но без глас съм.
Искам да стана, като от бетон излята съм.
Сраснала съм се с пода.
Не мога да мръдна!
Всичко в мен е огромна топка страх.
И пулс.
Пулсът се катери в слепоочията ми,
бумти главата ми,
ще избие,
ще избухне в кърваво - червено,
ще се разлетя на късчета.
Опитвам се да мисля, празна съм.
Задушавам се.
Въздухът сякаш е от стъкло, не навлиза в дробовете ми.
Но ясно виждам крачките им към детската.
Не!
Моля ви, не детето!
Пред очите ми тъмнее, стаята се завъртва, литва.
Припаднала съм...
Колко съм лежала, не знам. Събудих се от гласчето му:
- Мамо, мамо! Стига спа. Обеща да ходим в зоологическата...
Господи! Благодаря ти!
Прегръщам го. Жив и здрав!
С най - голямата нежност, която мога да притежавам.
Майчинската!
Осъзнавам, че всичката е само за него.
Синът ми!
Проклети сънища!
Проклет Интернет!
Проклинам глупостта да кача снимките ни там.
Ще се махна от шибаното пространство.
Ще влизам само в кулинарни сайтове.
Там поне няма поети, които да чета.
И няма да ровя в ненаписаните думи търсеща послания.
Ето го пред мен.
Посланието на живота ми!
Смисълът ми!
Детето ми!
* * *
Абонамент за:
Публикации (Atom)